„Съшито” с „панделки” от ... черен хумор!
Представете си само какво неописуемо удоволствие е да се облекчите – да, именно да се облекчите, - при това в момент, когато тялото ви дава мило и драго за това! Е да, ама сте на вън и колкото и да се озъртате с надежда, нийде взорът ви нужник не съзира!...
Световната мисъл – с „гилотиниращото” я съдействие на Тъпанар Дрънкар
Искате да сте здрави, нали? А какво ще кажете за колекционерите на болести – да, именно за ония, дето все се оплакват, че били болни и колкото по-болни са, толкова по-ентусиазирано се гордеят с болестите си? Имат ли подозрения, че нещо с физическата им машинария и/или с менталната им конституция не е наред (а основания за такива подозрения винаги се намират, кое от кое по-сериозни при това), неудържимо търчат при лекаря, пък белким им състави някоя страховита диагноза, или пък, ако не го стори проклетникът, сами взимат инициативата и с небивало блаженство почват да
пият,
смучат,
дъвчат,
вдишват... –
и изобщо да поемат под каквато и да било форма възможно най-голямо количество илачи!
При това с колкото повече снадени от великата медицинска мисъл субстанции се тъпчат, толкова повече им идва меракът... за боледуване!
Не вярвате? Не знам, не съм компетентен по въпроса, но предполагам, че Джером Джером поназнайва поне мъничко за колекционерите на болести, защото ето как описва извънредно благородния жест на един от тях:
Като размислих, че имам всички болести..., аз престанах да бъда тъй себичен и реших да мина и без възпаление на капачето на коляното.
Великодушно, нали?
Стига обаче за болестите и за заразителните с небивалия си ентусиазъм колекционери на такива. Да поговорим малко за живота и по-специално за свръхелементарния въпрос какво, по дяволите, е той.
Как: не знаете?! Ами... да ви разкрия тогава. За целта ще си послужа със следните извънредно мъдри слова на Габриел Гарсия Маркес:
Животът е най-хубавото нещо, което някой някога е измислял.
Видяхте ли? Единственото, за което можем да съжаляваме, при това горко, е покъртителното обстоятелство, че авторът на изобретението живот не го е патентовал! Лично аз имам две версии по този въпрос:
Така де! Както подчертава Ерих Мария Ремарк:
Героите трябва да умират.
Трябва ли? – вероятно ще запитате с подобаващо количество висококачествено недоумение при това. – Че защо да трябва?!
Ето защо, и отново с думите на Ремарк:
Ако останат живи, те (героите) стават най-скучните хора на света.
Какво? Не било вярно ли?!
Добре тогава: представете си поне за миг Васил Левски като премиер на новоосвободеното ни многострадално отечество или, още по-добре, като днешен български министър-председател – напр. като такъв на мястото на Орешарски. Представихте ли си го? Не? – Чудесно. Значи разбрахте какво е имал предвид Ремарк...
Да се върнем обаче към имагинерния автор на изобретението живот (прекалено важен е, за да го изоставим толкова бързо). Ще кажете, че евентуалното му самозапалване от срам съвсем не било героична постъпка! Ще го кажете, нали? Ще го кажете и даже лявото ви око (да не говорим за дясното) няма да мигне! Знам ви аз: хем се възхищавате от героите, хем твърдите, че делата им не били героични!) Ами да: какъв по-героичен акт от самозапалването от срам в резултат от непоносимостта на страха, който предизвиква у вас извършването на една простъпка, неконсултирана нито с живите, нито – което е далеч по-непростимо ужасно – с вече мъртвите и още незаченатите!
Тюх, да му се не види! – вероятно ще да си е казал имагинерният автор на изобретението „живот”. – Защо ми трябваше да се занимавам с животосътворяване? Ами сега какво ще си кажат хората! Мигар проблемите ми и без това не са достатъчни, та да си навличам и тая беля!!!
И казвайки всичко това, той е бил герой ако не по общоприетите мерки и теглилки, то поне според тези на Ошо, който между другото съвсем правдиво заключава:
Истинският герой е човек, който е нямал смелостта да бъде страхливец.
Допускам обаче, че може да е възкликнал и досущ като един от героите на Достоевски, макар да подозирам, че едва ли ще да го е чел:
...аз съвсем не съм толкова празен човек, какъвто сигурно изглеждам, макар всъщност да съм празен човек!
Стига обаче за имагинерния автор на изобретението живот. Има си специалисти по авторско право, те да му берат гайлето в последна сметка...
Казвате, че не знаете какво е животът (е, сега вече научихте). Не вярвам обаче да не сте осведомени по въпроса какво е щастието. Какво? И това не знаете?! – Че тогава какво знаете, по дяволите?!
Не се сещам за по-подходящ субект да дефинира щастието от самоубиеца. Той със сигурност е човек, вникнал до самото дъно на утайката на съставляващите живота тайни. Така де: инак щеше ли да дръзва да пробва да се самоусмъртява?!
Да вземем един не просто самоубиец, а методически такъв. Имам предвид героят на гореспоменатия Достоевски от романа му Бесове Кирилов, натоварен от анархистите с извънредно важната мисия да се самоусмърти във възможно най-подходящия за тях момент. Та ето колко простичко и с неопровержима убедителност дефинира щастието той:
Човек е нещастен, защото не знае, че е щастлив, само затова. Това е всичко, всичко! Който разбере, тутакси, веднага ще стане щастлив, на минутата.
Видяхте ли сега? Пък вие – е, само някои от вас, разбира се – се оплаквате, че сте били нещастни! Я се стегнете и си признайте немедлено, че се считате за такива само и единствено защото не знаете, че сте щастливи!
И тъй като все пак приведената дефиниция за щастие принадлежи на самоубиец, тук няма как да не цитираме следните правдиви слова на Николай Бердяев:
Самоубийството е издевателство над смъртта.
Ще кажете:
Пфуй – само
болести,
живот,
смърт,
щастие!
Мигар няма далеч по-привлекателни неща, с които да ни забавлявате?!
Има, разбира се – че как иначе!
Представете си само какво неописуемо удоволствие е да се облекчите – да, именно да се облекчите, - при това в момент, когато тялото ви дава мило и драго за това! Е да, ама сте на вън и колкото и да се озъртате с надежда, нийде взорът ви нужник не съзира! На всичкото отгоре е посред бял ден и мястото, където се намирате, е твърде оживено - и затова чудовищно неподходящо - за интимни занимания от споменатия вид!
Тюх – казвате си, - веднъж да намеря тоалетна и никога вече, във всичкия остатък от живота си, нищо, ама нищичко повече няма да поискам!
Е, все някога (все някак) ще намерите заветната тоалетна, нали? При това ще сте готови да дадете на собственика на евентуалното заведение с отходно помещение всичките си налични в момента пари, колкото и да са те, а не само мизерното левче, което вероятно би ви поискал, и при това бихте му били благодарни до гроб, че е благоволил да се съгласи да ви ги вземе!
Може би точно това е моментът, когато бихте възкликнали по подобие на един от героите на Джеймс Клавел:
Няма нищо по-хубаво от това да си облекчиш мехура, стига зад струята да се крие много сила.
Та така със споменатата деликатна дейност. Може да се случи – и често става – да сте на вън, но – Уви! - да не сте в състояние да отидете по вън!!!
Та като се заговорихме за интимни нещица, няма как да се въздържим от възпоминание на едно дребно пререканийце между две от фигурите, олицетворяващи българската левица, а именно Румен Петков и Татяна Дончева. Предполагам, че сте чували (ако и вероятно да не сте се заслушвали в) конспиративните теории на последната досежно родния ни политически процес. Явно те съвсем не са убягнали от вниманието на бившия министър на вътрешните работи и не по-малко бивш неин съпартиец Румен Петков, който на един от конгресите на столетницата мъдро заключи:
Тишината на една спалня ражда безумие.
Не само тишината на спалнята обаче – Уви! – далеч не само тя. Ето напр. какво пише по въпроса Лео Таксил, чийто небивал ентусиазъм в тълкуването на Библията току-вижте върнал в лоното на добропорядъчното християнство дори и някои от заклетите антихристи:
В големи дози мистицизмът води до безумие, а в малки – до подивяване.
Питате защо? - Ето защо и отново с думите на Таксил:
Човешката глупост (разбирайте „гладът” за мистицизъм) е толкова необяснима, колкото и деянията господни!
Да оставим обаче тоалетните, спалните, безумията, мистиката и изобщо всичко, що ни спомня за тях и за други тям подобни работи и да се съсредоточим върху желанието си да успяваме – без значение в какво.
Имате чувството, че не успявате в някакво начинание – напр. в това да научите определен език. Казвате си:
Ето, вече дванадесети път почвам да го уча, а ми се струва, че съм в самото начало!
Ако проявявате волска упоритост (е добре, нека да е магарешки инат) в това или в което и да било друго начинание, чувствайки, че единственият резултат от усилията ви ще е поредният неуспех, следните думи на Самюъл Бекет са точно за вас:
Някога опита. Провали се. Няма значение. Опитай отново. Провали се отново. Провали се по-добре.
Докоснахме се бегличко до темата за мъжете и жените през вербалната сага между Румен Петков и Татяна Дончева. Подобаващо би било обаче, струва ми се, и да завършим с нея.
Сред мъжете има и добри хора, разбира се, ала се намират и безобразници, които плещят какви ли не глупости по адрес на представителките на нежния пол. Напр., колкото и да е невероятно, има мъже, които считат жените – особено ако последните са блондинки – за глупави! Че тези мъже са глупаци се разбира от само себе си. При това те са такива не толкова защото предпоставят наличието на глупост у жените, а по-скоро защото не съзнават собствената си такава и – най-вече – потенциала й да избие в мъдрост.
С жените обаче – е, поне с някои от тях, като напр. с писателката Колийн Маккълоу – съвсем не е така.
Жените бяха глупачки – признава тя, добавяйки: - но умни глупачки.
А що се отнася до мъжете и до това как се разполагат те по оста мъдрост-глупост, извънредно полезно писание по тоя въпрос е всеизвестната Възхвала на глупостта на Еразъм, подлагащ на унищожителна критика мъжете не за друго, а поради доста глуповатата им претенция за мъдрост. Ето напр. какво пише той за философите сред тях:
Щеше да бъде поносимо, ако философите бяха непригодни само за обществени дела, както _магарета за музика_; те обаче са съвсем негодни и за каквато и да било дейност в живота. Покани мъдреца на гощавка и той ще смути всички или с тъжното си мълчание, или с неуместните си въпроси. Викни го на танци и ще видиш, че играе като камила. Вземи го със себе си на обществени забавления и той ще развали удоволствието на народа само с навъсеното си лице.
Еразъм обаче – Уви! – съвсем не щади и жените. Въпреки това трябва да признаем, че към последните той проявява поне малко по-голяма благосклонност, отколкото към мъжете, определяйки жената като:
...същество глупаво и безсмислено, но пък забавно и мило, та със своята глупост (да е в състояние) да подправи и подслади строгостта на мъжкия ум при домашното съжителство.
Е, Еразъм си е Еразъм и едва ли би било реалистично да не се очаква по подобие на всичко останало да прекали и по отношение на жените, както го е сторил напр. тук:
Даже когато жената се опита по някакъв начин да изглежда мъдра – безобразничи той, - тя не постига нищо и става двойно по-глупава; все едно, че някой иска да заведе вол на атлетически състезания въпреки всякакъв разум, както се казва.
Знаете защо специално тук Еразъм греши, нали? Е, както се твърдеше в една извънредно глупава реклама, поне мъжете знаят защо. А в случая, струва ми се, това е напълно достатъчно... Нали?