Християнство и милосърдие или върху генезиса на една невъзможна комбинация
Църквата. „Търбухът” на нищото. Смъртообразен мирис на тамян, болестотворно мъждеене на свещи, разложително-протяжни напеви, гнетящи духа и възпиращи полета дори на най-бедната фантазия...
Иван Бозуков
При предпоставката, че изобщо може да се вярва, то християнинът на всекидневието представлява една окаяна фигура, човек, който наистина не знае да брои дори и до три и който между впрочем именно поради душевната си невменяемост не заслужава това тежко наказание, което християнството му вещае. Фридрих Ницше, Човешко, твърде човешко
Религиозният човек... Защо е такъв ли? – Просто за да не бъде милосърден, разбира се!
Човекът има много странности, ала една от най-смайващите с покъртителното си тъпоумие е тази да вярва в богове! Не, съвсем не в духа (бога)
на парите,
на човечността,
на творчеството,
на знанието,
на любовта,
на справедливостта,
на красотата,
на доброто... –
Не, спрямо всичките тези неща човекът просто е обикновен... безумец. По отношение на религиозната вяра обаче той е направо тотално екзалтиран и – следователно – напълно и (почти) неизлечимо вманиачен празноглавец!!!
Поради самия факт, че поне в детайлите си се различават, религиите поразяват умовете различно. Някои – предимно източните такива – го правят в сравнително ниска и – следователно – относително поносима степен просто поради факта, че съдържат по-малко религиозност от други – главно западните и най-вече християнството, - чиято неотстранима екстремност е изначално заложена в самата им най-дълбинна същност, ако се допусне, разбира се, че в религията – в която и да било религия – изобщо е възможно да има някаква дълбочина... и същност.
Тук няма да обсъждам множеството религии. Не ще се спирам и на специфичните особености на една или друга от тях. Просто искам да поразсъждавам върху т. нар. дух на една конкретна религиозна вяра, а именно християнската. Ще го сторя, за да опитам да установя дали последната е съвместима с милосърдието – съвместимост, особено често изтъквана от християните като едно от най-големите достойнства на тази религия.
Църквата. Търбухът на нищото. Смъртообразен мирис на тамян, болестотворно мъждеене на свещи, разложително-протяжни напеви, гнетящи духа и възпиращи полета дори на най-бедната фантазия...
В църквата си като в клещи. Омерзителното дихание на попщина те облъхва отвсякъде. Просмуква се в костите ти. Дави те. Кара те да се чувстваш мъртъв приживе. Сковава сетивата ти. Прави така, че да забравиш не само че си човек, но и че изобщо някога си бил поне бегло подобие на такъв...
Да – това е църквата. Това е храмът на човечността и... милосърдието, за който християните говорят с такова блудкаво умиление и благоговейно овчедушие! Това е светът, заради който последните са готови да жертват... света!!!...
Християнско възпитание. – Ах, какъв оксиморон! Случайно да сте срещали възпитан християнин? Не, не имитация на такъв; не някой християнин, проявяващ благоприличието да се съобразява със светските нрави, нито пък любител на светските нрави, преструващ се на християнин; не, не такъв човек, а християнин, при това възпитан такъв?...
Срещали сме, разбира се! – вероятно ще кажете и може би ще добавите, че не стига че ви пробутвам черен хумор, ами и, на всичкото отгоре, плосък и неуместен такъв.
Да, навярно ще кажете така и, разбира се..., ще сгрешите. Защо ли? Просто защото в религията – и по-специално в християнството – е налице дълбинно стремление към едно чудовищно безобразие – стремление, прекалено нахално и безогледно, та да е съвместимо с което и да било възпитание в който и да било от всичките възможни и невъзможни светове! Какво е това чудовищно безобразие, към което религиозният човек/християнинът изначално се стреми ли? Ето какво.
Християнството би било нищо без душеспасителната си утопия. Без нея то би било нищо точно толкова, колкото и без погнусата си от телесността и всичко свързано с нея, точно толкова, колкото и без показното си благоговеене пред нищите духом, върху чиято екзистенциална агония паразитира.
Християнинът е не просто невъзпитан. Той тутакси би престанал да бъде християнин, ако не парадираше – при това гръмко – с изумителната по мащаба си липса на каквото и да било възпитание и такт! Тутакси би престанал да бъде християнин, ако не виждаше в лицето на всеки друг ако не актуален, то поне потенциален християнин!
Истинският християнин, разбира се, обича да се моли – при това много. Нещо повече: тъкмо това – моленето – е любимото му занимание. То му е точно толкова любимо, колкото са клишетата, посветени на любимия му отбор - за футболния запалянко - или колкото са преекспонираните чудеса на еквивалентната размяна за пазарния фундаменталист.
Да, християнинът се моли, разбира се. Какво друго да прави, та нали е християнин?! Моли се, ала за какво? – Как за какво?! За душата си, разбира се – за собствената си душица и за съвсем нищичко друго!
Единственото, от което християнинът се интересува, е собственото му – на него, християнина – душеспасение. То толкова живо, неотклонно и безусловно го интересува, че в името на спасението на бедната си християнска душица даже е готов да демонстрира грижа за душите на другите, при това, представете си, на всичките други человечески същества!!!
Хайде кажете ми сега, че това не е милосърдие! Не милосърдие, хипермилосърдие нарекъл го бих! Християнинът е дотолкова милосърден, щото е готов и в огъня да влезе за ближния – пардон, за актуалния или поне потенциален християнин, какъвто разпознава в лицето на последния!...
Християнство и нарцисизъм. – Ето това се казва сполучлива комбинация! Търкулнало се гърнето и си намерило похлупака!
Да, християнинът е егоцентрик –
най-яростният,
най-отчаяният,
най-подлият
и най-нелепият от всички егоцентрици!
Ако действително е християнин, а не, което, разбира се, би било несъпоставимо по-добре, само се преструва на такъв, християнинът разкрива т. нар. си душа само и единствено пред бога си, ако и да няма ни най-малка представа нито какво представлява последният, нито какво съдържание той – християнинът - влага в понятието душа! Неведоми са пътищата господни – настоява, имайки предвид, разбира се, само и единствено сипеите и урвите на спасението на собствената си т. нар. душа!
Погледнеш го – такъв един кротък. Ще кажеш – на мравката път прави. Зад тази си външна кротост обаче християнинът таи чудовищно количество злоба към света, от който неизменно е част и благодарение на принадлежността си към който е станало възможно да бъде във всичките си превъплъщения, вкл. и в това на християнин!
За християнина светът е средство – нищо повече, нищо по-малко; просто спирка по пътя към постигането на божията благодат! Християнинът – истинският такъв – трепери от страх пред бога си. С цялото си същество се стреми да му угоди. Ласкае го. Проявява раболепие спрямо него. Ето защо демонстрира непоносимост към всички стремления, които не са пряко насочени към бога му. Осъжда ги. Обявява ги за творения на дявола. Единственият начин, по който реагира, сблъска ли се с някое от последните, е... да се прекръсти, разбира се – при това 3 пъти, та нали това е най-свещеното от всички свещени числа в тесногръдата му митология!...
Християнинът се изживява като грешник – при това като
изначален,
перманентен
и неизлечим такъв!
Грехът – това е героиката на християнина, свещената му и неприкосновена партизанщина! Да си се представя като изкупуващ собствените си грехове е любимата му поза... – пардон, маска! Това е едничката жалка сметчица, заседнала в бакалската му главица! Едничкото подобие на мисъл, което изобщо е в състояние да произведе... в качеството си на християнин!...
То – прословутото изкупуване на собствените грехове - е все едно да купувате от себе си ползваните от вас продукти! То е все едно сами да се стремите да върнете на себе си кредита, който сте изтеглили от самите себе си! Все едно е като да сте се обидили на самите себе си и да полагате всячески усилия да се поправите, за да си простите! А бе, шизофренична – пардон, християнска – история!...
Ала да се съсредоточим върху проблема за милосърдието, опитвайки да отговорим защо то е абсолютно несъвместимо с християнството във всичките превъплъщения на последното.
Хайде да си представим какво би направил някой, към когото християнинът не прояви милосърдие. Има много варианти, разбира се, ала всички те, струва ми се, се свеждат до следните 3 алтернативи:
Е, при това положение как да не сте милосърдни, ако сте християни, разбира се?! Как? Мигар ще постъпвате в разрез с повелите на любимия си господ?! – Не, разбира се! Естествено, че ще помагате на ближния си – ще го правите натрапчиво, упорито и постоянно, пък белким връз вас снисходи милостта на карикатурата на бедничкото ви въображение, наричана от вас Създател!...
Да допуснем, че онзи, към когото християнинът не прояви милосърдие, постъпи по третия от изброените начини – сиреч, че го прокълне. В този случай християнинът може и да съжали за стореното на ближния си, ала със същата степен на вероятност би могъл да реши и да не го прави. Защо ли? Ето защо.
През устата на тоя нещастник глаголствува отецът мой – навярно би си казал християнинът. – Я да взема да му помогна, пък белким спася душата си и „спечеля билет” за вечния живот!
Той обаче би могъл да постъпи и иначе, а именно да си рече примерно следното:
Дали тоя люто кълнящ ме неудачник наистина има нужда от помощ или – тъкмо обратното – сее жлъч, пряко проводена от лукавия, та да бъда подведен от последния да даря с милостта си някой, който – според отеца мой – съвсем не го заслужава?!
С други думи, в случай, че бъде обвинен в липса на милосърдие от страна на деклариращия нуждата си от проява на такова, християнинът би могъл да остане чист пред християнската си съвест и оказвайки помощ, и отказвайки такава – според както реши! Важното е, че независимо от решението, което ще вземе, ще постъпи само и единствено в изгода на т. нар. своя душа или, което е все същото..., богоугодно!
В другите два случая – ако нуждаещият се от помощта на християнина се примирява с отказа на последния да му окаже такава или ако декларира, че християнинът не е длъжен да му помага, - у християнина ще се надигне – неминуемо ще се надигне – съмнението дали всъщност онзи, спрямо когото е отказал да прояви милосърдие, мълком не го проклина! Ето защо в споменатите два случая християнинът най-често решава все пак да демонстрира любезност, помагайки, вместо да се прояви като безразличен към ситуацията на т. нар. свой ближен, отказвайки да го стори.
Една от най-пагубните грешки на цивилизацията – имам предвид днешната западна такава – е продължаващото и до днес обвързване на морала с религията и по-специално – с християнството. Далеч не само попове, а и мнозина общественици напълно сериозно твърдят, че християнството учело на морал!
Добре – ще попита някой, - хубаво е да бъда добър (независимо какъв смисъл се влага в думата „добър”), но с какво религията – и по-специално християнството – спомага за това?
Със страха от бога, чадо! – най-вероятно би отговорил оторизираният да разпространява словото божие духовник и при това не би изпитал ни най-малък свян от тези си думи!
Значи така: от гледна точка на т. нар. християнски морал трябва да бъдем добри не заради доброто само по себе си, а заради боязънта си от бога! И това ако не е безобразие, здраве му кажи! То е все едно да се пропагандира, че трябва да си плащаме данъците и сметките заради наказанието, което би ни сполетяло, ако не го правим, а не заради разбирането, че това е единственият възможен начин държавата да функционира!...
Милосърдието не е за всяка уста лъжица. То не е – и не може да бъде – индулгенция за спасение на душата дори на най-отявления християнин. А причината за това е архепроста – няма никаква душа и никакво спасение на последната, разбира се!
Християнският бог е чудовищно нелеп продукт на едно болно – и твърде лесно заразяващо с болестотворността си – въображение. Фикцията за него осигурява на християните така нужното им отчаяние от самите себе си – отчаяние, из чиито недра те свирепо вярват, че са способни да се самовъзкресят!
Мисля, че една от най-съществените причини за днешния бум на християнството в западния свят е не друго, а атеизмът. Да, именно атеизмът! И до ден днешен атеистът не си дава сметка с какво се захваща, бунтувайки се срещу разложителния дух на християнството. Той ни най-малко не се замисля – или поне се преструва, че не го прави – колко много гибелна жизненост вдъхва на чудовищната нелепост, наречена християнство! При това го прави не със самата си липса на вяра в богове – Естествено, че няма да вярва в богове, та нали е атеист!, - а с кресливостта и показната агресивност на т. нар. си не-вяра!
Нека повторим: християнството е болест – при това критично тежка болест – на духа. Християните са духовно болни хора, а не злодеи! Те страдат от особено тежка форма на ноогенна невроза, а не от ясно съзнаван – и затова злонамерен – кретенизъм!
Атеистът обаче в повечето случаи – всъщност в ужасно много случаи – изобщо не се замисля върху това. Може би защото не го съзнава, знам ли? Подвеждайки се по радикализма на религиозните вярващи – и в частност на християните – си въобразява, че т. нар. вяра на последните е само преструвка, само игра, която те играят едва ли не за забавление или просто с цел да се противопоставят на друговерците, в това число и на самите атеисти!
Вместо да изпише вежди, атеистът вади очи! Вместо да предпише подходящо лечение на болните, връхлита в болницата с танк! Хваща се на уловката да играе играта на християните по християнски и, разбира се..., не успява. А не успява, тъй като, ако използвам една футболна метафора, атакува точно там, където противниковите играчи са най-много. Стреми се да надцака християните със собствения им магарешки инат. А това, разбира се, съвсем не му се удава, просто... – просто защото не е християнин!...
И в края отново да се върнем към милосърдието. То не е нищо друго, а просто... оказване на милост. Просто човек е милосърден тогава и само тогава, когато сърцето му страда и за другия, а не само за себе си и за собственото душеспасение.
Да си милосърден не означава просто да подхвърлиш подаяние на просяк или да преведеш слепец през улицата. Ако милосърдието бе това, то щеше да е нещо елементарно и - затова – безкрайно лесно. Милосърдието е преди всичко вчувстване в ситуацията на другия, дълбоко искрено – а не само външно демонстрирано – проявяване на емпатия спрямо последния. То е изпитването на радост от радостта на другия, на тъга от тъгата на другия, на чувство за заедност с другия...
В последна сметка милосърдието е спонтанната вътрешна нагласа за близост с другия, бил този друг познат или непознат, приятел или не. То или извира от дълбините на съществото ни без дори да го съзнаваме, или... – или просто го няма у нас, независимо дали – и ако да в каква степен – сме религиозни или не. Милосърдието е онази отвореност към другия, онази охота да откликваме, която религиите превъзнасят, ала – Уви!, - без ни най-малко да я култивират!