Лежерни размисли върху удивителната, наречена „човек”
Какво е човекът ли? – Не очаквайте от пишещия тези редове дори да дръзне да опита да предложи отговор... Едно обаче е сигурно...
Иван Бозуков
На времето някой беше казал:
Човек! Това е просто великолепно! Това звучи... гордо!
Да, гордостта съвсем не е сред дефицитните състояния на човешкото съзнание. Нещо повече: тя често – дори прекалено често – е в излишък!...
Каквото и да представлява, в последна сметка човекът е тайна за самия себе си. Не – всъщност човекът е най-голямата тайна за самия себе си!
Каквито и да сме и каквото и да правим, ние, хората, винаги се движим в една прекалено тясна – и твърде къса - перспектива, за да сме в състояние да установим какво в действителност сме или правим. Постоянно се силим да се самоубеждаваме, че се развиваме, докато в същото това време, в което го правим, тъпчем на едно място и си обещаваме, че ще си извлечем поука от поредната си грешка, която грешка, разбира се, утре ще допуснем пак, просто защото не ще я разпознаем в нововъзникналата ситуация!
По силата на неизменна природна необходимост човекът е перманентен заложник на дребната техническа подробност, наречена живот. Впримчен е в коловоза на личното си битие и, разбира се, като такъв на практика е същество без избор, комуто по силата на същата тая природна необходимост е вменена вярата, че може да избира. Сартр твърди, че каквото и да прави, човек винаги избира себе си. Не е вярно: човек никога не избира себе си, защото винаги е – и не може да не бъде – себе си!
Съзрян от птичи поглед – напр. през очите на Еразъм във Възхвала на глупостта, - човекът е едно безкрайно смешно и изумително нелепо в натрапчивата псевдо-сериозност на тази си смешност същество! Все ще го видите да крои грандиозни планове за бъдещето, без да има поне минималната сигурност, че ще присъства в същото това бъдеще! Все ще го видите стъпил върху някоя пясъчна кула от принципи, в чиято безусловност се кълне, докато водите на времето подриват основите й и аха-аха да го катурнат от нея! Все ще го видите затънал до гуша в някое тресавище от невъзможности, което с присъщата само нему – на човека – покъртителна наивност нарича върховна истина!!!...
Човекът е
видимост без хоризонт,
пространство без очертания,
наличност без критерии за налично битие!
Това, което човекът прави непрекъснато, е да си въобразява – да си въобразява винаги и само неналичното, било това, което не може да бъде, било просто отсъстващото в момента. Човекът е неудържимо стремление към собствената си небивалост, към небивалиците на актуалността, по отношение на която е ако не напълно сляп, то поне силно късоглед по определение.
Човекът е порочният кръг между смисъла и страданието: страда, за да постигне нелепата - и непонятна в нелепостта си – невъзможност на смисъла, в която рикошира, за да страда и... страдайки да продължава да търси смисъл!...
Светът на човека е изтъкан от условности, които той изживява като абсолюти. Често – дори пагубно често – вярва, че има такова нещо, което действително е добро и че нему се противопоставя нещо, което действително е зло! Все декларира, че се стремял към истината, без дори да подозира, че самата идея за истината е една от илюзиите на разума му!
Една от най-отчетливите мании на човека е гордостта му от това, че си има собствено мнение по един или друг въпрос. Рядко си дава сметка обаче, че мненията му в огромен брой случаи са производни от клишета, добили валидност само поради обстоятелството, че са се превърнали в мантри! Твърди, че вярва в нещо си – без значение в какво – само поради факта, че прекалено често чува околните да повтарят, че не можело да не се вярва в нищо! Настоява, че любовта щяла да спаси света, без да се интересува
нито какво е любов,
нито какво е свят,
нито какво е спасение,
само защото от устата на мнозина чува тази сентенциозна небивалица! Въобразява си, че е важно да си нормален, само защото социолози, психолози, педагози и теолози от всякакъв сорт повсеместно и с неуморна упоритост пропагандират адекватността на случайността, наречена нормалност!!!...
Какво е човекът ли? – Не очаквайте от пишещия тези редове дори да дръзне да опита да предложи отговор. А причината, разбира се, е признанието в незнание. Едно обаче е сигурно... – Никой не знае!