„Видения” за другия
И все пак... – все пак другият е несигурност. Другият е несигурността на собственото си сбъдване... – за нас...
Иван Бозуков
Какво от другия е видимо?
Какво от другия остава скрито?
Какво от другия е... в нас?...
Нелепи въпроси – вероятно ще кажете и... няма да сте прави, разбира се.
Другият – той/тя – всъщност е не онзи, когото никога не срещаме, а човекът
с нас,
до нас
или при нас.
Другият е енигмата на едно присъстващо не-ние, което, по силата на самия факт, че е не-ние, в същото това време, в което видимо присъства, е белязано и от важни отсъствия. Какви са тези отсъствия ли? Ето какви.
Дори максималното усилие да се доближим до другия – пък било и до най-близкия нам друг – има като резултат баналното обстоятелство, че той/тя попада в обсега на сетивата ни. Нищо повече – само и единствено в обсега на сетивата ни и никога, ама абсолютно никога в периметъра на онова, което така фриволно наричаме душа!
Виждаме другия. Говорим с него. Докосваме го... Колкото и пълно да е присъствието му в сетивата ни обаче, за нас той/тя никога и под никаква форма не се преобразява в нещо повече от друг.
Разбира се, често опитваме да емпатизираме на другия – особено ако въпросният друг е важен за нас човек. И не само опитваме, а понякога и си въобразяваме, че сме успели!
Никога не успяваме, разбира се. Онова от другия, което е в сетивата ни – при това, забележете, в нашите собствени сетива и само там, - изгражда щампата, клишето, илюзията за понятност на другия. Казваме си, напр.:
Ето, този човек проси, защото не може да си намери работа.
(или)
Радва се, защото са го повишили в службата.
(или)
Разглезен е и затова има мания за величие.
(или)
Системно не успява в начинанията си и затова страда от чувство за малоценност.
(или)
По еди-какви си причини се проявява като учтив, свадлив, великодушен, тесногръд и т. н., и т. н., и т. н.
Да, казваме си го. Това обаче не може да бъде – просто няма как да бъде – нещо повече от само някакво си наше си казване. Няма как да е установен факт, независимо от степента на доближаване до другия, която предпоставяме, че сме постигнали.
Щем не щем, единственият начин, по който можем да боравим с другия – да, именно да боравим с него/нея, а не да се отнасяме към същия/същата, - е етикирането. Именуваме другия по разни признаци – професия, характер, по спецификата на обвързаностите му с останалите хора и със самите нас, по нещата в биографията му, за които знаем или за чието наличие подозираме, по степента, в която е/не е склонен да ни допусне до себе си... Сиреч разглеждаме другия като предполагаема съвкупност от качества, свойства и възможности, изкристализираща в главите ни като някаква цялост, а именно като кода на човека X.
Другият обаче не е нито чак толкова компактна цялост, като каквато неизбежно го мислим, нито – още по-малко – кодът за разчитането на тази цялост. Така е поради баналното обстоятелство, че по силата на индивидуалността, каквато неизбежно е, другият нито може, нито – по-често – желае да ни разкрие всичко за себе си. Да, случва се да бъде искрен, а понякога дори да откровеничи. Искреността/откровенията му обаче, колкото и правдоподобни да ни изглеждат може би, винаги са поне мъничко – а в повечето случаи и много – далеч от естеството на вътрешното му Аз, което вътрешно Аз другият, уж някак спонтанно и непреднамерено, бил дръзнал да сподели с нас!
И така: кога споделяме/откровеничим? Във всеки случай това само изключително рядко е обичайният ни начин за комуникиране с другите. Обикновено степента, в която ги допускаме до себе си, е ниска, дори много ниска. Те – другите, - разбира се, знаят това. Знаят го и го приемат по силата на тривиалното обстоятелство, че и самите те постъпват така с другите.
Ако и да не е обичайният начин за комуникиране обаче, все пак понякога всекиму се случва да споделя с някого важни неща за себе си или дори да откровеничи пред него/нея. За да установим какво всъщност представлява въпросното споделяне/откровеничене, трябва да направим три важни уточнения:
Чел ли си еди-коя си книга?
Какво е времето при теб/вас?
Как си със здравето?
Намерих това – без значение какво, - за което ме помоли и трябва да се срещнем, за да ти го дам.
Много съм ядосан заради проблемите в службата – без значение какви – и затова ти пълня главата само с тях...
Съвсем не е така с откровениченето. За разлика от простото споделяне, което е осезаемо по-ниска степен на себеразкриване в сравнение с него, откровениченето винаги е мощно вътрешно изригване, експлозивен по мащаби и заряд изблик на спонтанност, а това значи и необмисленост. То е неконтролируем и безразборен – и затова изключително неточен – начин на споделяне. Откровеничим тогава и само тогава, когато не сме на себе си. Правим го в състояние на някакво опиянение, независимо дали то се проявява под формата на бурна радост, на дълбока скръб, на силна ярост или просто е резултат от по-голямо количество погълнат алкохол...
И така: каквото и да прави, другият винаги, абсолютно винаги, си остава несъобщим за останалите в най-важното. За тях винаги, абсолютно винаги, е подвижна маска или, ако щете, ходеща илюзия. Знаем, че точно този човек, с когото общуваме в момента, е човекът X. Това наше знание обаче се свежда само и единствено до констатацията на голия факт за неговата/нейната наличност. Всичко друго – абсолютно всичко – си остава някъде под повърхността. То е бегло мяркане, потопен в мъглата на въображението ни силует, преднамерено – или просто наивно - самоизлъгване с натрапчив аромат на само предполагаема истинност...
Всъщност другият е тотална непроницаемост, зад чиято непробиваема броня понякога си мислим, че сме проникнали. Никога обаче не сме в състояние да го сторим. А причината за това е архепроста: не разбираме другия, защото в някаква степен – при това вероятно в голяма степен - той си остава непонятен за самия себе си!
Винаги много ме е забавлявало клишето, че, видите ли, другите ни разбирали по-добре в сравнение със степента, в която ние сме били разбирали самите себе си. Трудно може да се измисли нещо по-несъстоятелно от тази широко разпространена небивалица! Всъщност другите ни разбират само малко по-малко, отколкото самите ние разбираме себе си. Те ни разбират по-малко поради баналното житейско обстоятелство, че неминуемо влагат в предполагаемата си идея за нас нещо от представата си за самите себе си. Да вземем напр. един пестелив човек и един прахосник. В опита си да разбере прахосничеството на последния първият неизбежно ще вложи и елемент от собственото си тежнение към спестовност и обратното. А що се отнася до обстоятелството, че разбираме другия само малко по-малко, отколкото самият той разбира себе си, причината за това, разбира се, е неизбежното сходство между нас, хората, независимо какви сме и какво правим.
Често се подчертава наличието на различия между хората. Настоява се, че всеки човек бил уникален и то – забележете – не просто уникален, ами и уникален по своему. Рядко обаче си задаваме въпроса какво всъщност значат тези твърдения и – което ми се струва по-важното – защо толкова много държим да ги предпоставяме като истинни.
Уникални сме – не ще и дума. Пръстовите ни отпечатъци са различни. Всеки от нас разполага с тяло, което просто няма никаква практическа възможност да е напълно еднакво с това на който и да било друг.
Уникалността ни обаче, струва ми се, се изчерпва с тази наша биологично детерминирана телесна своеобразност. Ала тук не говоря за биология (даже не и за мозъчната ни дейност сама по себе си), а за съзнанието ни. За разлика от телата ни нашите – на хората – съзнания са далеч по-сходни, отколкото обикновено предпоставяме. Ако сте чели Архетиповете и колективното несъзнавано на Карл Юнг, знаете какво имам предвид. Работата е в това, че човешкото въображение просто е прекалено банално – и действа по изумително еднообразен начин, - за да е възможна някаква фундаментална разлика между съзнанията на двама души, независимо кои исторически кога-та обитават и в какви социални и природни среди са поставени.
Да вземем едно абстрактно понятие – да речем думата свобода. Дори да не сме в състояние да дефинираме свободата, все пак всички интуираме какво всъщност е тя. Всички сме безвъпросно наясно, че за да сме свободни в някакъв – в какъвто и да било – смисъл, е нужно да не се натъкваме на пречки и ограничения по отношение постигането или правенето на нещо, което предпоставяме, че искаме да постигнем или направим. Това е всичко. Останалото – дали искаме вътрешна или външна, природна или социална, повече или по-малко свобода – са само нищожни подробности, незначителни детайли или, ако щете, някакъв вид форсирана – и затова по необходимост – илюзорна различност.
Въображението на всеки от нас просто бъка от архетипове. То е претъпкано с предпоставяни като общоприети понятия и представи. При това, ако бе възможно да се сканират последните, налични у които и да било двама нормални в обичайния смисъл на тази дума човека, изображенията биха се отличавали само по аксесоарите си, а не по съществените си характеристики. Иначе казано, ако бе възможно да сканирате представите на двама души, да кажем, за камион, при положение, че и двамата са виждали такова нещо и знаят какво е предназначението му, разбира се, ще получите две твърде сходни изображения на това возило. Различията – доколкото би имало такива – биха се свеждали само до дребни детайлни своеобразия, отнасящи се, напр., до дължината и цвета на каросерията, до големината на гумите, до това дали си представят камиона с работещ или угасен двигател, спрял или в състояние на движение...
Представата за другия е точно такава – архетипична. При това тя не е – няма логика да бъде – кой знае колко по-особена в сравнение с тази за камиона. Всеки от нас си представя другия по начин, прекалено сходен на този, по който правят това останалите хора. Затова другият е шаблонен, схематичен, статичен, неправдоподобно цялостен и устойчив. Другият просто е реалността за другия, налична само и единствено във въображенията ни, вкл., разбира се, и в това на самия друг.
Ето защо единственият начин, по който сме в състояние да оперираме с другия, е просто да боравим с него/нея или, казано направо, да го употребяваме! Не, не – съвсем не говоря за боравене/употреба под формата непременно на някакъв вид използвачество, макар че употребата на другия често е и това. Другият просто е сепването ни в резултат от пораждащото се в нас учудване, че не е – просто няма как да бъде – нещо фундаментално различно от нас и че затова най-подходящият начин да го третираме е този, по който подхождаме към самите себе си!
Нищо от това, което другият споделя с нас, не е тайна от нас в буквалния смисъл на думата. В качеството си на съзнание другият просто е комбинация от банални сами по себе си стилове на действане и мислене. Затова и – ако сме поне относително наясно с тези баналности – за нас не е възможно наличието на тайни в битието на другия. Единствената въпросителна по отношение на него/нея е само коя от възможните ареалии на потенциална споделимост се стреми да скрие от нас – нищо повече...
И все пак... – все пак другият е несигурност. Другият е несигурността на собственото си сбъдване... – за нас. Другият винаги е потенциално изненадващ дори тогава, когато бива предпоставян от нас като поне относително предвидим. Знаем, че този или онзи конкретен друг човек е отзивчив, дистанциран, уравновесен, раздразнителен, смел, малодушен, отговорен, общителен и т. н., и т. н. Наред с това знаем обаче, че същият този човек при определени обстоятелства – при това често при обстоятелства, считани от самите нас за маловажни – би могъл коренно да се преобрази, помитайки без остатък вече изградения ни шаблон за него/нея. Именно тогава – в такива относително черезвичайни ситуации на ненадейна коренна трансформация на другия – той/тя престава да бъде друг и се превръща в... неподозирано непонятно безсмислие! Вече не бива интерпретиран като друг, а се предпоставя като внезапно лишен от съдържание и идея фалшив спомен за нещо, което всъщност никога не е бил!
Вярно е и едното, и другото, разбира се. Другият е и това, което е бил преди горепосоченото си преобразяване, и онова, което е станал след случването на последното. Той просто винаги е прекалено хлъзгав и неопределим, за да е възможно да съвпадне в задоволително висока степен с шаблонната ни представа за него...
По отношение на другия всичко е безкрайно просто и затова... – точно толкова сложно. Другият е собствената ни утопия за някакво конкретно не-ние, което не е нито чак толкова конкретно, колкото си го въобразяваме, нито пък чак толкова чуждо и далечно, колкото го предпоставяме. Защо е така ли? Защо ли?... – Може би просто защото в последна сметка другият... – това сме самите ние!!!...