Денят
Един ден странно съчетаващ в себе си противоположни на заряди случвания
бай Георги
Преживявали ли сте в живота си така да ги наречем странни дни? Не да ги наричаме извънредно добри или дълбоко тежки. Дори не объркани, не и ясно отличаващи се с нещо съществено. Единствената характеристика е странното съвпадение на случвания в безразборен порядък.
Има може би нещо вярно в максимата, че както почне денят така и ще продължи занапред. Ако тръгна с добро настроение, то често се случва да продължа с него, "защото съм започнал". Инерция. Инерция на степени на задвижваща сила или едно рамо вповече.
Но днешният ден опроверга тази конструкция. И просто ще Ви опиша как протече той. И какво чувствувах аз преживявайки го. Днешният ден е 18 февруари 2014 година (като естествено имената ще бъдат заличени просто защото, за хората стоящи зад тези имена, често е ценност "да не бъдат намесвани в писмен текст без тяхно съгласие"-Знаете ли, някак си цялото ни ежедневие, което изживяваме ни е срам да публикуваме.... защото участвуваме ли в него, смеейки се над чуждите ежедневия?)
Първата част от деня мина с чинна домакинска/къщна работа. Станах към 10 часа. Навих си на пръста, че ще е необходимо да си намеря нещо, с което ще трябва да се занимая. Имах естествено една единствена задачка, черезвичайна, и мислех и че ще стигна до нея. Така успях за два часа да изчиста, измия и изпера необходимите думи, с които се комбинират тези глаголи. Потом седнах да погледам малко олимпиада, малко женски хокей на лед. Записах си файлчето с необходимата лекция, да я прочета из път. Не че беше интересно самото писание. Нямаше и как. В него се разкриваха добре познати неща, за които човек може да се сети ако се и зададе самата тема, заглавието. "Политическо лидерство". 12 страничен текст, който за пореден път показва, че реално политиците и НЕ-политиците са хора.
Преди да тръгна напсувах здраво системата, за дето притиска времеимането ми. Напук на нея догледах мача Япония-Германия за 7/8 място на Олимпиадата. Дадох си сметка, че животът не струва пукната пара. Защо ли? Японките след като изоставаха с 3:1 във втората и трета третина на мача играха просто... просто красиво. Играха с неизхабяема енергия, с интересни пасове, с разнообразни атаки. Номер 19/или 10, не виждах добре/ от техния отбор ускоряваше най-бързо от всичките останали играчи на ледената пързалка, не можеше никой да я догони! Красота! Уви, каквото и да правеха отбелязаха само още един гол. А колко непредизвикани грешки вървяха ръка за ръка с красивите отигравания! А на повторенията на германските голове става ясно, как основната идея на Германките е да стрелят отдалеко към японския страж. Получиха 6 пауърплея (когато отборът им е с человек повече на терена заради противниково наказание). През два от тях реализираха шайба. И то реализираха след като се доближиха до вратата на противника, след като изневериха на това, което са учили, на това което са ги научили. И победиха. Радостта от спечеленото седмо място беше доволно показвана. По сълзите на играчите на Японския отбор съдя, че те не са проиграли някакъв си мизерен мач, който е вероятно никой друг освен Германци и Японци да са следили, за някакво си 7 място, след като погледите на всичките са вперени в Медалите. В отборите, които ще се борят със зъби и нокти за парчетата благородна сплав/метал, на която пише "Сочи 2014". Японките и Германките не станаха шампионки. Сълзите и бурната радост говореха за мач на живот и смърт. Съзнаваме, че те нямат школата, емпиричната основа върху която да стъпят. Но цялата картина поставя под въпрос ... "Политическото лидерство", виждането на Първият, на този до него; не за шестият. За мен, както и за момичета днес, е ясно едно- самите те са шампионките на ..., не не на турнира, шампионките за себе си, шапионките в живота.
Удовлетворителното чувство, че завърших дългоотлагана работа удома перманентно се смени с тъмни облаци постепенно преминаващи към без-огледие. "Защо?", "За какво?", "сега не желая просто" спокойно циркулираха в главата ми в едно от често-случващите ми се състояния на духа. Отидох в стола да хапна. От няколко дена насам ми се ще да срина "гнилий буржоазен строй"... пардон, да срина това нещо което наричаме "Култура" и да експериментирам инцидентно да се запозная с нов човек. За моя жалост не съм експериментатор по природа. Търся оптималните условия, при които да посея семената на разтежа. А те, субективно, обективно, реално не идват. Винаги има други, има понижено настроение, има несъотвествие в това, къде сме на опашката пред касата, къде се позиционираме в стола. Знаете ли, чисто човешко ще Ви кажа- искам да преодолея тази "култура" не за да вкарам някое "маце на кушетката", просто чисто човешко искам да покомуникирам с човек-случайно срещнат, случайно пребиваващ, напълно непознат ... до минутка преди. Да мога да поконтактувам с "изцяло нов" човек, който не ме познава, и аз не познавам него. Харесва ми да слушам песните, които харесвам когато съм сам. Не за първи път, не и за стотен път прослушах Летет самалети к Ростову. И не че не ми харесва, и не че не ми (п)оправя настроението. Просто не съм сам тогава, разбирате ли? Заобиколени сме от хора, студенти, момичета, момчета, граждани, от село, защото селянин вече е мръсна дума... хора. А ние се изолираме в красивата, мелодична песен относно как се снижават самолетите към Ростов. Както когато си влюбен в един човек виждаш единствено него сред тълпата, както е и показано по филмите.
Толкова пъти съм искал да бъда заговорен или да заговоря когото и да е, просто за да се откъсна от това самоделна клетчица, която се разрушава именно посредством "другият човек"-колежките от социологията, или от историята... за да поникне отново, без да е била поканвана, когато започна да тръгвам от университета.
Бидейки в малко поотръпнато настроение навлизам в час. Иде реч за политлидерството, все пак вече прочетохте по-горе. Е какво па да му обесняваш, бре! Читав ход, беше, че преподавателката раздели класа на две- Люде защитаващи тезата, че "Политическия лидер се ражда" и друга, в която че "Политическия лидер се създава". Очаквах, честно да си кажа повече вялост. Присъединих се временно, към една от групите, където активистката-четящата (вице-) лидерка ме покани със малко изкуственото, но все пак доставящо топлина в сърцето ми "Георги, искаш ли да се присъединиш към нас". След кратко запитване към преподавателката относно... самоубийството и мнението на Дюркейм за това, станах за да заема "поста си". Опитах се да инфилтрирам групата по най-незабележим начин, но "Жената си остава жена, ако и в ситуацията да не и става дума за полова обремененост" и опитвайки се да седна тихичко на стола, (вице-)лидерката услужливо махна чантата си от стола. Защо? не искам и да съчинявам тезиси по този въпрос. Загледах се настрани преди да пристъпя към намеса. Групите бяха много гадно се разделили. Едната, тази към която за жалост се присъединих, защото теза им беше за изграждане, което е по-лесно доказуемото, беше съставена от активистки в часовете, както и от хора непосредствено намиращи се технически зад тях. Другата, за "раждането", се състоеше от тези, "по-назад". Личеше си. Едните бяха "елегантни дами", опитвайки се да се държат по "етикет". Вице-адмирала, пардон, -лидера, все пак спазвала диета, с отслабнала 4 килограма от декември ( Боже Господи, Исусе Христе? Защо всички жени искат да приличат на "тенка топола", която да те е страх да докоснеш, защото може да се скърше немедлено. И за капак да призная вицето няма нужда от диета поне в мойте, момчешки очи. Малко коремче е щръкнало пред нея, но малко, което наистина е и даже сладко като се замисли човек). Другата група чух как се заспорва и как се заговори по човешкому и на друга тема. "Нашта" група пък записваше стриктно това, което вицето говорИ. За жалост, но виждайки че съм единственото момче там, отделно дето съм и външен человек за социолозите (уча история, и ходя нелегално при тях на интересни лекции), повярвах, че мисля по-различно от тях, а и комбинирано с желанието ми, което често се поражда при членуване в група, окончаващо до "За Групата! Впериод!", изтъкнах разни иде, които бяха и говорили преди това. Е добре, евентуалната ми помощ се изчерпи и заключвайки с песимистичното "Поживем, повидым" излязох навънка за малко. Глупаво съм се държал за себе си, външно на дали е направило впечатление, но това си е мой дефект, все пак.
Спорът между групите първо беше на добро ниво и второ имаше напрежение, ораторките бяха добре подбрани, и двете, за протокола, нечели лекцията. Усети се хъса, с който подхождаха и двете говрителки. Вживяването във филма, а и самото съзнаване на това, е може би най-високия върх, който може человек да постигне, в часовете. В мойте очи преподавателката направи грешка като прекрати дебата намесвайки се с допълнителна информация, след която заключи "Справихте се отлично". Един спор може да излезе извън контрол (което е и единственият резон да бъдеше запрещен диспута), но в такива условия като този курс, а и с ораторки, които постоянно даваха различни като основа примери, това нямаше поне според мен как да доведе до катастрофални последици. Прекъсването на спора по точно този начин граничещ със "Слушайте сега какво ще Ви прочета" може много да "нарани" НЕ-активисткият лагер/ораторка и то лесно.
Хората се съобразяват или поне допускат до себе си условията, които ги заобикалят. Били сте ученици. Знаете многопътиповтарящият се пример с линията колектив-преподавател. Най-общо казано колективът ще играе играта, повече или по-малко, наложена от преподавателят. И това е лошото... ъм, за преподавателят. Последният ще си мисли, че нещата вървят Заради него. Колко пъти в училище са ни задавали въпроса "Интересно ли Ви беше"? И мисля знаете кой е най-рационалния и използуван отговор. Проблемът се закончава в това, че реално, то си им личи, определени преподаватели наистина се стараят да изнамерят вариант, чрез които да бъдат полезни, удебелявам го умишлено, на другия/на класа. Тези хора просто се опитват да стигнат до едни добри отношения с класа. А от по-горния пример в стола наистина с две ръце подкрепям тези хора. Голямото НО в случаят, е рангът на стоящият пред нас преподавател. Бидейки преподавател, той не може да ни бъде "приятел". Трябва да прецени на какво да се спре в плоскостта формалност-неформалност, авторитет-авторитет вътре в групата/класа. На определени хора, и от колектива, и от академичното тяло, въобще не ги интересува проблематиката залегнала, хайде малко Високопарно, в този абзац. Аз се опитвам да гледам на другият срещу мен като на максималното, което мога да извлека като статут на отношенията си с него, ниво; другарското (да се не бърка с товарът на тази дума в двадесети век) отношение, може да използваме и думата приятелство, е може би най-ценното, което образователната система би могла да ни даде, не стремейки се към него. Впрочем чисто емпирично аз съм пример за това.
Как обаче да "ориентираме" преподавателят да слезе от този (изкуствен) пиедестал, аз лично не желая да мисля много. Простата причина е, че когато на човек чисто формално (се опитваш да) отнемеш нещо чисто формално дадено му (именно, дали го иска или не-отделен случай) да се получи контрарезултат, при който той да се вкопчи много по-здраво и от преди в този си статут, който може да бутне всичките стремления за "взаимнопомощ" в пропастта. Не мисе ще да рискувам бидейки не-действуващ человек.
Нащраках после Тукидид в библиотеката. Отидох до тази социална блъсканица наречена стол, за да се нахраня. Нещата от сутринта, въпросите тежащи тогава, абсолютно действията си съвпаднаха, но с малката разлика, че за разлика от сутринта, бях с високо желание да разчупа "културата". Не успях. "Обстоятелствата не се случиха"! Един пореден неуспешен от тази гледна точка ден. Гледах отсрещната стена с търсещ поглед, а храната която поглъщах беше суха, препълваше ми стомаха от енервираност, че съм сам на масата. Да тръгна да обикалям с поднос и да кацна някъде с миличкия въпрос "Ми, може ли да се присъединя, щото ми се говори с някой, пък Вие ми изглеждате свестни?" не е "културно".
Прибирайки се вкъщи, за капак на този малко наистина сбит заради притискащото ме време деноописание, се шашнах, наистина първия път, и се надявах да е грешка и съвпадение на имената. Оказа се обаче че греша. Димчо Михалевски, 48 мисля годишния депутат от БСП, е починал. Не можех да повярвам. Не в смисъл, че съм бил близък с него, а че, наистина, трудно се възприема това. Виждаш млад човек, който е част от колектива (НС), който си свикнал да наблюдаваш, невидима част от колектива, понякога изказваща се по определени проблеми, но до днес както се казва. Колкото и българинът да не тачи народните представители, изгледах видеото с научаването на информацията за смъртта- Миков накрая преглътна тежко изричайки думите, "Да почетем паметта му с минута мълчание и ставане на крака", усети се нотка на императивност, сподавена от тежки, ъм, чувства. Мернах и лицето на Атанасова, здравекъртещата артилерия на ГЕРБ, на бившата на инфраструктурата пак оттам. Имаше едно типично, човешко, леко понижено настроение при такива новини. Речта на Миков, ако и да съдържаше пак политика, по начина на изразяване ... настръхнах.
Част от колектива е мъртва. Ще бъде немедлено заменена. Ще бъде забравена. За първи път ли се случва смърт на парламентьор в Българският парламент? Страшно съвпадащо с днешния ден, през който стана ясно, че ще ходим март месец на "образователно обиколка в НС". И евентуално ще се видим с Миков. Същият този, който днес произнесе това слово, кратичкото. Същият днес, който както останалите, къде повече, къде въобще не, преживяха смъртта на част от колектива. На Михалевски.