Игнорирането – лелееният „пристан” на „репресираната” омраза
Какво друго е омразата, ако не... себеомраза?!...
Иван Бозуков
Презирайте това, което не можете да притежавате. Най-доброто отмъщение спрямо някого е да го пренебрегвате напълно.
Из Четиридесет и осемте закона на властта на Робърт Грийн, ЗАКОН № 36.
Какво значи да мразиш някого? – Прост въпрос, сложен отговор.
Защо? - вероятно ще запитате. – Мигар не е пределно ясно, че омразата е най-елементарното нещо на света – просто не можеш (не си в състояние) да понасяш някого и... това е всичко!
Всъщност не. Съвсем не е толкова просто да се мрази, колкото мнозина навярно допускат. Тъкмо напротив: изпитването на омраза е най-енергоемкото – и затова най-изтощително – състояние на човешкия дух. Как хубаво го е казал Ницше (не се съсредоточавайте върху подмятанията му за жените, обърнете внимание на самото състояние на омраза):
Жени в състояние на омраза. — Когато мразят, жените са по-опасни от мъжете; преди всичко защото поради възбуденото им веднъж неприязнено чувство те не се спират пред каквито и да било съображения за справедливост, а, напротив, оставят омразата им да нарасне безпрепятствено до крайните последици; и после, защото владеят изкуството да откриват уязвимите места (каквито има всеки човек, всяка група от хора) и да забият жилото си право в тях, за което острият им като кинжал разум върши превъзходни услуги (докато мъжете при вида на рани се настройват резервирано и често проявяват великодушие и примирителност).
Хайде сега да парафразираме:
Когато мразят, хората са (особено) опасни...; преди всичко защото поради възбуденото им веднъж неприязнено чувство... не се спират пред каквито и да било съображения за справедливост, а, напротив, оставят омразата им да нарасне безпрепятствено до крайните последици; и после, защото владеят изкуството да откриват уязвимите места (каквито има всеки човек, всяка група от хора) и да забият жилото си право в тях, за което острият им като кинжал разум върши превъзходни услуги (докато в случаите, когато не мрази, човек при вида на рани се настройва резервирано и често проявява великодушие и примирителност).
Обърнете внимание на следните фрази:
Всичко това предполага изразходването на много, наистина чудовищно много енергия!
Обикновено сме свикнали да мислим, че за да мрази, човек трябва да има някакъв силен мотив. Едва ли има нещо по-невярно от това допускане! Омразата е въпрос по-скоро на темперамент (на вътрешна потребност да бъде изпитвана), а не – или поне не чак толкова - на характер.
Омразата присъства у мразещия преди – често далеч преди – да се стовари върху мразения. Докато това се случи, тя дебне в първия във вид на безформено, неопределено и ненасочено чувство на всеобща неприязън, лошо настроение и – повече или по-малко – досада от всичко.
Няма как – просто е практически невъзможно – да намразиш някого, ако преди това не си намразил самия себе си. Не, не ме разбирайте погрешно. Мразещият често ще ви уверява, че вярва в собствената си самоценност - и дори самодостатъчност - и даже че тъкмо тя, а не – В никакъв случай!, – разбира се, напълно отсъстващата му самоомраза, е в основата на омразата му. Не му вярвайте! Имитирането на високо самочувствие и на вербално демонстрирана вяра в основателността му не бива нито за миг да ви заблуждава в това отношение! Последните не могат да бъдат нищо повече от рефлекси (често автоматизирани), предназначени да скрият, прикрият, смекчат или маскират вътрешната несигурност и уязвимост на мразещия, както и обстоятелството, че тъкмо споменатите несигурност и уязвимост са причината за самоомразата му!...
Мнозина приемат без дори да дръзнат да се замислят, че омразата ако не винаги, то поне често е проява и плод на някаква емоционална обсебеност, на бурно експлодирал в нас взрив от негативизъм. Да, поради тривиалния факт, че е емоция, тя няма как да не е тясно свързана с (в смисъл че произтича от) високата степен на чувствителност на мразещия. Последният обаче рядко е ирационален. Тъкмо напротив: в много случаи е рационален, а понякога дори - свръхрационален!
Какво? Не вярвате? Представете си тогава един незлоблив човечец, изпитващ умора дори при най-беглия намек за омраза. Играете с него на нещо, да речем на табла, шах, карти или изобщо на каквато и да било друга игра със състезателен характер. Е добре. Как смятате, че би реагирал такъв един човек, губейки? Точно така – не би се впечатлил особено. Не би изпитал ни най-малка амбиция следващият път да се представи по-добре и да ви победи. Случва се обаче така, че ви побеждава – при това не веднъж, а няколко пъти по ред. Вие започвате да се ядосвате, да се амбицирате да му го върнете, а той, установявайки, че предизвиква у вас такова умонастроение, следващият път прави какво? – Как какво?! Губи нарочно, разбира се!...
Хайде сега си представете един полярно противоположен по темперамент на току-що описания човек. Играете – пак на някаква игра със състезателен характер – и го побеждавате. Какво прави той? – Избухва, разбира се! Може да почне да се ядосва на себе си, но не биха били редки случаите и когато ще ви обвини, че сте спечелили с измама! Добре. Почвате нова игра и пак го побеждавате. Сега вече той е извън кожата си от злоба. Единият вариант е да откаже – поне на първо време – да играе с вас. Другият – амбицията му да продължава да расте, при което с всяка следваща игра би впрягал все по-голяма част от умствения си потенциал, докато... – ами докато обективно започне все повече да подобрява играта си, вероятно ставайки по-добър от вас, независимо че в началото – когато сте изиграли първата игра – вие (да допуснем) сте били доста по-добри от него...
Хайде сега пак да се върнем към проблема за омразата. Подобно на амбицирания играч, мразещият човек е пределно мобилизиран (забележете, че не казвам - поне не и непременно – мотивиран). Не, съвсем не е задължително и да е с бързи реакции. Във всеки случай обаче изобщо не е човек, който не обмисля ходовете си по отношение на мразения/мразените от него. Точно обратното: употребява голяма част от времето си, за да ги преценява и претегля, с цел да предприеме този от тях, който във възможно най-висока степен би удовлетворил омразата му.
Не, не мислете, че мразещият си представя какво би изпитал, когато омразата му намери отдушник или когато успее да нанесе вреда на мразения/мразените – съвсем не. В повечето случаи той е един вътрешно противоречив човек, който едновременно е и рационален (а понякога, както вече бе отбелязано, дори свръхрационален), и сляп за всичко отвъд полето на приложение на тази си рационалност. Рационалността/свръхрационалността на мразещия е и ефикасна, но и – поради линейната й насоченост – локализирана по необходимост. Иначе той може да бъде – и често наистина е - един доста глупав, дори съвсем посредствен човечец, вдъхновяван и мобилизиран ако не само, то поне предимно от нагласата си да мрази. По отношение на тази си нагласа обаче (тъкмо върху това искам да акцентирам) той е и не може да не бъде рационален или, ако щете, умен.
Омразата, разбира се, има безброй много (и затова често частично припокриващи се) разновидности и превъплъщения –
война,
кавга,
дискриминация,
ксенофобия,
расизъм,
сегрегация,
геноцид...
Смея да твърдя обаче, че – поне засега – изброените нейни екстремални прояви изглеждат все по-малко представителни - поне що се отнася до Запада днес, в началото на XXI век. Това обаче – Уви! – съвсем не бива да успокоява хората, които мразят да мразят.
И наистина: днешният западен човек чувства, че някаква атавистична форма на омраза продължава да витае в пространството, но някак не съумява да я идентифицира. А не успява да стори това, тъй като последната е мимикрирала по един доста причудлив, дори – поне на пръв поглед – почти невероятен начин. Трансформирала се е в... – ами просто в склонност към игнориране!
Какво имам предвид ли? Ето какво.
Да вземем Европа. В миналото е имало твърде много начини – много наистина – склонните да изпитват омраза нейни обитатели да я насочат към конкретни неща. Мразещият е могъл да стане
кръстоносец,
рицар,
пират,
да участва в една или друга военна кампания,
яростно да преследва еретици,
да гори вещици,
да се присъедини към разбойническа шайка по кръстопътищата,
да си спретне някое и друго дуелче с някого, преструвайки се на кръвно обиден от последния,
да стане доносничещ агент на службите за сигурност в авторитарна държава и т. н., и т. н., и т. н.
Уви – днес тези преки форми на омраза са, ако не напълно изоставени, то поне силно, драстично силно редуцирани –
някоя и друга кръчмарска свада,
спорадични припламвания на бунтове в гетоизирани квартали,
масово участие в антиправителствени демонстрации...
Накратко: днес мразещият е принуден, ще не ще, да адаптира омразата си към едни, меко казано, не съвсем благоприятни по отношение на изявените й разновидности условия. Не съвсем обаче. С овладяването – поне засега – на преките й прояви тя получава все повече – и все по-разнообразни – шансове да започне да се проявява по косвени, прикрити, дори (почти) невидими, ала – Уви! – съвсем не и възпиращи устрема й начини.
Днес е времето на тихата – и затова може би по-мощна в сравнение с миналото - омраза. Днес от противопоставяне – от амбиция за надделяване над мразения – мразещият е трансформирал омразата си в свръхелементарния – и затова ултраефикасен – синдром на игнорирането.
Какво обаче значи да игнорираш някого? Във всеки случай игнорирането съвсем не е състояние на неутралитет спрямо игнорирания, както може би изглежда на пръв поглед. Ако в него изобщо има някаква частица неутралност, то това е неутралност със силно отрицателен знак, неутралността, превръщаща мразения/неутрализирания от субект в обект, от друг - в предмет, от човек – в... нищо не значещо налично битие!
Как става това ли? Ето как.
Винаги и навсякъде единствената – или поне най-важната – причина за изпитването на омраза към някого е обстоятелството, че мразеният по някакъв начин дразни мразещия го. Затова свидетелства и речникът на мразещия, когато споделя за омразата си към мразения от него с някой друг:
Не понасям начина, по който се храни – само сърба и мляска!
(или)
Пред теб говори едно, а зад гърба ти „гроб копае”!
(или)
Винаги се „разтича” от любезности – същински „плазмодий”!
(или)
Все другите са му виновни, пък себе си не вижда! - и т. н., и т. н., все в този ред и дух.
Е, в миналото е било достатъчно просто да си намериш повод да се сбиеш с мразения или да го наклеветиш пред властта – била тя църковна или светска. Днес, както казахме, съвсем не е така. Днес това е крайно недостатъчно. А е недостатъчно, просто защото е абсолютно ненужно, просто защото не само че – в повечето случаи - е напълно неприемливо, но и – на всичкото отгоре – представлява прекалено голям – излишно голям – разход на енергия. (Защо да употребяваш неимоверни усилия за демонстриране на омраза с нисък коефициент на полезно действие, вместо просто да не правиш нищо, мразейки далеч по- ефикасно?! Защо наистина?!!!)
Днес никой, ама абсолютно никой не може да обвини когото и да било, че е безразличен към него или към някой друг. Причината, разбира се, е архепроста. Корени се в свръхфаворизирането на едно от т. нар. основни човешки права, а именно - на правото на лична неприкосновеност!
Днес – и по-специално в рамките на западния свят – мразиш някого. – Чудесно! Мрази го колкото си щеш, стига да не го правиш посредством прояви на грубо физическо насилие! Освен всичко останало, то – грубото физическо насилие – показва, че под някаква форма – колкото и безобразна да е тя – се занимаваш с мразения. Защо да го правиш, защо да му доставяш това удоволствие, вместо просто... да го игнорираш!...
Ако трябва да се експлицира някакъв девиз на омразата на предимно западния човек днес, той би трябвало да звучи примерно така:
Остави ме/Оставете ме на мира!
(или)
Не си/Не сте в периметъра ми!,
(или)
Не ме занимавай/Не ме занимавайте, просто защото не ме интересуваш/интересувате!...
Този толкова актуален в пределите на днешния Запад синдром на омразата си намира безброй много кукички, за които да се закачи, за да метастазира безпрепятствено. Това да гледаш на другия като на
клиент,
пациент,
съсед, когото никога не поздравяваш,
подлежащ на глобяване пътник без билет в обществения транспорт (ако сте кондуктор, разбира се),
неизряден длъжник (ако сте банков чиновник, установил, че кредитополучателят не изплаща редовно изтеглената от банката ви сума),
подлежащо на санкциониране лице (ако сте данъчен инспектор, констатирал, че гражданин или фирма има невнесени в държавната хазна данъци, такси или осигуровки),
някой, който просто трябва да бъде сразен в съда (ако сте адвокат и се налага да опитате да докажете вината на противниковата страна) и т. н., и т. н. -
това са само нищожна част от споменатите кукички, с които трансформираната в синдром на игнорирането омраза триумфира в съвременния ни западен свят.
Не ме разбирайте погрешно. Мнозина от изпълняващите горните длъжности нито умеят, нито желаят – по какъвто и да било начин – да мразят. Споменатите длъжности и практики обаче са перфектното оправдание за мразене по отношение на този, който иска да мрази.
Да вземем имагинерното явление клиент. Вие не се интересувате кой/какъв е той; за вас е просто някой, който трябва да бъде обслужен - нищо повече. При това – Забележете! – не някого, когото да обслужите, а някой, който трябва да бъде обслужен... – в случая от вас. Вие гледате на този човек просто като на статистическа величина и единственото, което ви интересува, е той да си остане такава, сиреч внимавате да не се разбунтува срещу начина, по който го обслужвате и така да ви създаде проблеми с ръководството на предприятието или фирмата, където работите.
Отношението клиент-служител е идеалната форма на тоталната обезличеност. Е добре – вие сте служителят. Да допуснем също, че у вас дреме червейчето на омразата. Да предположим, освен това, че някой клиент по някаква – без значение каква – причина събужда тази дълбоко задрямала у вас омраза. Вие обаче трябва да обслужите въпросния клиент, нали? При това – да допуснем – обикновено сте учтив с клиентите си. Не и в този конкретен случай обаче – поне не и в същата степен, в която демонстрирате учтивост с клиентите, които не са ви дали повод да ги мразите. Освен това сте наясно, че клиентът – и по-специално намразеният от вас клиент – е лаик в сферата, в която го обслужвате. Е, тогава какъв проблем за вас би било да му причините някоя и друга мъничка неприятност, спестявайки му, да речем, някаква информация, която би трябвало да му съобщите, при положение, разбира се, че и вие самите не бихте пострадали от това? Никакъв, разбира се. И ето – чувството ви на омраза към съответния клиент би било поне частично удовлетворено, при това без дори да сте си помръднали пръста, за да го постигнете!...
Завършвам с още няколко думи по отношение на игнорирането в качеството му на синдром на омразата.
Да игнорираш не значи да заобиколиш. Заобикалят се неща (в това число хора), които са, независимо в прекия или преносния смисъл на думата, видими.
Да игнорираш някого, значи просто да не зачетеш факта на неговото/нейното съществуване. (Това, то се знае, изобщо не означава, че не отчиташ споменатия факт!) Другият (мразеният) е налично битие, разбира се; това, естествено, не може да бъде поставяно под въпрос по какъвто и да било начин. Игнорирането му обаче го превръща от пълнокръвно, присъстващо, влизащо в съприкосновение с вас налично битие, просто в... излишно такова!
Това, струва ми се, е синдромът на днешната предимно западна склонност към игнориране на другия. По-страшното е, че този манталитет като че ли все повече се превъплъщава в синдром на омразата..., дори – Уви! – може би в най-чудовищната омраза, която изобщо е възможно да бъде изпитвана?!...