Свободата – една „стерилна” утопия?
...склонността ни... да желаем е тъкмо това, което ако не единствено, то поне в най-голяма степен, убива идеала!...
Иван Бозуков
Свободен е този, който няма желания. Че защо тогава да бъдем свободни?
Свобода... – една мъртвородена идея, упорито загнездила се в главите на хората, която – Уви! – едва ли изобщо някога ще изветрее оттам!...
По всичко личи, че човекът е най-вече и преди всичко вятърничаво същество. Какво, не вярвате? Прочетете Възхвала на глупостта на Еразъм и пак продължавайте... да не вярвате...
Идеята за свободата паразитира върху три, нека да ги наречем вкаменелости (защото са прастари и защото са вечно несвоевременни) на духа, изразявани с винаги свръхоценностяваните думички
Искам,
Мога,
Знам.
Независимо от превъплъщенията си и от начините, по които ги интерпретира, човекът в последна сметка винаги се свежда до желанията си, били те
адекватни или не,
рационални или не,
широко споделени или не.
Първото, за което се сеща пеленачето, щом изплаче в началото на извънутробното си съществуване, е пробуждащият се в него инстинкт да иска. Растейки, детето никога, нито за миг, не престава да преекспонира този си инстинкт. Единственото, което се случва с шаблона Искам, е добавянето към него на тези на Мога и Знам, но не в качеството им на самостойни и самодостатъчни величини, а преди всичко и най-вече с цел да бъде удовлетворен нагонът Искам...
Можем да наречем желаенето субстанциалната реалност на човешкото битие. При това моженето и знаенето са само негови – на желаенето – акциденции, само негови превърнати проявления, само самоизлъгвания (при това – често – успешни), че изобщо в живота има нещо, което е по-силно от Искам! (Разбира се, че е така; та нали за да си въобразим, че има нещо по-силно от Искам, трябва да поискаме да е така! Как го беше казал Ларошфуко:
Ако се противопоставяме на страстите си, то е по-скоро поради тяхната слабост, а не поради нашата сила).
Факт е не само това, че желания нямат мъртвите и още незаченатите (Та нали за да е налице изобщо някакво – каквото и да било - желание, то трябва да принадлежи някому!), но и обстоятелството, че желаенето е всичко, ама абсолютно всичко, с което разполагат вече родените и още неумрелите!
Ще кажете:
Ами обективността?
Ами разумът?
Ами действителността?...
Съвсем не искам (Видяхте ли, пак това Искам!) да поставям под въпрос нито предполагаемото наличие на обективен – сиреч вън и независим от нас – свят (солипсизмът е поне толкова неубедителен, колкото и материализмът), нито способността/склонността ни да сме рационални, нито – най- сетне – житейската логика всичко, което правим или не правим (или сме или не сме), да има предвидими (в някакви граници) последици както за нас, така и за онези, с които сме обвързани или свързани по някакъв начин. Онова, върху което акцентирам (и което ми се струва, че трябва да бъде дебело подчертано и повторено), е елементарното обстоятелство, че дори най-рационалният, дори най-обективисткият, дори най-съобразеният с т. нар. действителност ум е такъв не защото се противопоставя на желаенето, а защото е тотално обсебен от него!
Човекът има три – и само три – състояния по отношение на желаенето:
Това е човекът. Останалото е небитие и... невменяемост!
Добре, човекът е искащо същество – това е ясно. Какъв обаче е той в качеството си на такова? В каква степен може да бъде свободен, искайки – сиреч винаги, когато/ако не е невменяем?
Ами... в никаква, разбира се... – или, ако държите, в почти никаква. Защо ли? Много просто: защото може – и мнозина го правят – да поиска да не иска, но ако не го иска, то непременно – по необходимост – ще почне или да иска да иска, или да иска да не се интересува дали иска!
Да вземем един учен, няма значение в коя сфера на знанието, напр. химик. Защо той е такъв? Защото е любознателен в указаното направление? Може би, може би. Не само за това обаче, разбира се, че не само за това. Той е химик най-вече и преди всичко, защото е станал такъв, а е станал такъв:
а/ или защото е искал,
б/ или защото се е поддал на искането да се остави на тласкащите го към химията и затова несхождащи се с някакви други евентуални негови желания обстоятелства.
Той може да работи в сферата на химията с интерес, може да го прави с досада, може да ненавижда професията си... – Все едно: важното е, че и в трите случая поведението му е било движено преди всичко и най-вече от желаенето...
Да оставим обаче учените, вкл. тези с епруветките, взимайки пример от една съвсем друга сфера на живота, а именно бизнесът. Да допуснем, че някой е бизнесмен. Мислите, че е станал такъв, защото има талант на бизнесмен? Възможно е да е така. По-важното – несъпоставимо по-важното – обаче е, че той започва да прави бизнес (Ама че отвратително словосъчетание – правя бизнес!) поддавайки се на някакъв свой вътрешен подтик или несъумявайки да се противопостави на откъсването си от съвсем други свои влечения (напр. стремлението му да пътува в далечни страни и да рисува или описва впечатленията си), за които може би предпоставя, че го изразяват по-пълно, отколкото бизнес делата, с които в последна сметка се е захванал.
Още един – последен – пример, този път от сферата на религията.
Да допуснем, че някой иска да стане свещенослужител, защото има влечение към..., хм..., ами, нека да я наречем така, към попщината. В определен момент, може би по време на богословското си образование или малко преди или след това, той внезапно – а може би постепенно – открива за себе си, че не това всъщност е влечението му. Какво, мислите, ще стори един такъв човек – ще се откаже от първоначалното си намерение? Да, може да постъпи и така, но ако го направи би бил един наистина рядък екземпляр. Ако дълго време е искал да стане свещенослужител, той не би бил – просто няма как да му е било спестено да бъде – тласкан към това си първоначално желание от поне част от представителите на референтните групи, в които е попаднал. Може би мнозина от близките, приятелите и познатите му са роптаели срещу, присмивали на или отнасяли несериозно към тази му наклонност. Други обаче – може би малцина, може би не – биха проявили – или биха се престорили, че проявяват – уважение към решението му да стане служител на съответния религиозен култ. Именно те са онези, чиито позиции той няма как да не вземе предвид, когато у него покълне червейчето на съмнението.
Тези хора ме подкрепиха – може би би си казал той. – Не би ли било предателство спрямо тях, ако не уважа тази тяхна подкрепа, отказвайки се от попрището си на религиозен служител?...
И той, разбира се, би се подчинил по-скоро на този свой вътрешен автосугестивен глас, нежели на повелята на евентуално променената си жизнена ориентация. Сиреч в относително голям брой случаи би предпочел да почне да иска да не се интересува какво иска, вместо да поиска нещо различно от първоначално декларираното си пред другите искане...
Рядко си даваме сметка в каква огромна степен т. нар. наша личност е производна от желанията на другите. Бих стигнал дори малко по-далеч, заявявайки, че ние в много голяма степен – всъщност в решаваща степен – сме продукт на тези желания. Жаргоните, които използваме, говорейки, т. нар. ни морални вярвания, цялостните ни светогледни ориентации... – изобщо всичко, което сме или искаме да бъдем, е ефект най-вече и преди всичко на влиянието, което другите оказват върху нас. Може би настоявайки, че адът, това са другите, Сартр е имал предвид не само (почти) невъзможната самота на социалното животно човек, но и фаталната за индивида в някакъв важен смисъл негова тотална обсебеност от другите?...
Да оставим това обаче. Че самотата винаги е имитативна – сиреч винаги е производна от някаква заедност – можем да установим, проследявайки действията на Робинзон на Дефо при попадането му на острова. Тук се интересувам от нещо друго, а именно, както вече многократно бе подчертано, от желаенето и най-вече от абсолютния му приоритет пред всичко останало в живота на човека.
Та да си представим, значи, един абсолютен ексцентрик, - сиреч човешки индивид, чиито желания не съвпадат с тези на нито един друг човек. Да допуснем също, че пред него не стоят никакви пречки за удовлетворяването им. Да предположим още, че радостта от това състояние на нещата, която (евентуално) е изпитвал в началото, вече е попреминала...
Какво? - Мислите, че един такъв човек е свободен? При това – напълно свободен?! Ако поне един-едничък (или една-едничка) от вас го е помислил/а, бих бил искрено изненадан. И още питате защо?! Ето защо.
Да се желае съвсем не е толкова просто, колкото вероятно на мнозина им изглежда. Желаенето е съставен, а не атомарен процес. За да е налице желание, трябва да има поне три неща, които да го формират (и от които то да се състои), а именно:
а/ воля,
б/ насоченост на тази воля
в/ и въображаемо състояние на нещата, чието постигане би било удовлетворително за желаещия, независимо дали това състояние бива предпоставяно от последния като достижимо или не.
Е добре. Да допуснем, че някой сбъдва някакво свое желание, независимо колко съкровено е то. Да предположим, че го е постигнал много трудно и през цялото време, преди това да се случи, си е повтарял:
Само да сбъдна това свое желание, и ще бъда най-щастливият човек на света!
Е добре. Сбъдва го. Със самия този факт обаче той:
а/ нито започва да желае по-слабо,
б/ нито – още по-малко – се самолишава от волята си да желае.
С други думи, дори най-идеалното състояние на нещата, което някой може да си представи за себе си, неизбежно започва да се конвенционализира, щом бъде достигнато. И тогава? Какво се случва тогава? Ами много просто: винтчетата и колелцата на машинарията на желаенето се задвижват наново, при това – често – в посока, съвсем различна от тази, в която желаещият се е движил, сбъдвайки вече постигнатия идеал!
Иначе казано, склонността ни – необходимата ни склонност – да желаем е тъкмо това, което ако не единствено, то поне в най-голяма степен, убива идеала! Или, както се изразява Джовани Сартори в друг контекст, на идеалите им е съдено да не успяват!
И съвсем в края още една хипотетична – и също толкова невъзможна като предходната – ситуация. Да си представим, че някой едновременно:
а/ изцяло и без остатък следва желанията си,
б/ има пълен успех в това си начинание
в/ и е култивирал в себе си способността всяко нещо, което постига, никога да не му омръзва.
Е, свободен ли би бил такъв един... невъзможен човек? При това напълно свободен, така ли?!
Не, разбира се. Той би бил олицетворение на абсолютното робство. Това би бил един тотално поробен от себе си човек. Това би бил човек, напълно лишен от човешката си същност – човек без желания, защото..., ами просто защото би бил в състояние да сбъдне всяко свое желание!!!