За любовта в минорно синьо
Любовта е трик на съзнанието. За да се влюбиш, трябва да умееш да фалшифицираш...
Иван Бозуков
Какво е любовта? – Банален въпрос, нали? Въпрос, чието задаване е предназначено – точно така, предназначено – да не получи отговор!
Освен всичко останало, любовта плаши. Тя плаши, защото по необходимост зависи не само от влюбения, но и от т. нар. любовен обект. И макар реализираната любов да се описва като своего рода духовно и/или физическо сливане, дори в този случай – сиреч, когато е реализирана – тя не води (просто защото е технически невъзможно да доведе) до взаимно интернализиране на т. нар. влюбени. Може обаче да доведе (и – Уви! - често води) до взаимното им приватизиране...
Винаги много ме е забавлявал т. нар. проблем за свободата в любовта. За да има любов, трябва да е налице обсебеност на изпитващия я от любовния обект. А появи ли се обсебеност, тя няма как да се прояви, освен под формата на обвързаност – била фактическа, била само емоционална – на влюбения с обекта на чувствата му. Казано накратко, има ли свобода, няма любов и обратното. Нещо повече: любовта е ценна най-вече и преди всичко с това, че в нея няма ни грам свобода, а свободата – с това, че яростно помита и безжалостно стъпква всяка проява на поражданите от любовта обвързаности...
Важно е да бъдат схванати в дълбочина следните две особености на релацията любов-свобода:
Трябва да бъде дебело подчертано, че няма нищо, ама съвсем нищичко общо между любовта и истината. Влюбваш се в някого, който по силата на самия този факт се превръща – и няма как да не се превърне – за теб в олицетворение на най-прекрасното в човека (съвсем друг е въпросът, че границата между най-прекрасното и най-отвратителното е толкова тънка, че няма нищо по-лесно от това да бъде пресечена). Любовният обект обаче е прекрасен (а тъкмо по тази причина понякога – и отвратителен) само и единствено за влюбения в него/нея. За всички останали това си е един съвсем обикновен човечец, който дори може би не впечатлява с нищо, ама със съвсем нищичко...
Любовта е трик на съзнанието. За да се влюбиш, трябва да умееш да фалшифицираш действителността – и по-специално другия – и да повярваш в достоверността на тази си фалшификация.
Любовта е нещо като изпадане в автохипнотичен транс. Тя заставя – точно така, заставя – влюбения да се самозабрави/само-из-остави в другия. Влюбеният не е на себе си просто защото в някакъв много важен смисъл е престанал да бъде себе си. Свел е себе си до стремление към другия, изгубил се е в лабиринтите на въобразения от самия него образ на любовния обект.
Светът на влюбения е самопороден и – затова – самороден. Той винаги е уникален за него, но и банален в контекста на общоприетото. Той е тотална затвореност на свръхнасоченото към другия въображение, която е социално валидна, но не и социално понятна.
Един от най-пагубните епифеномени на любовта е ревнуването. В много случаи обаче то бива интерпретирано едва ли не като необходим аспект на самото любовно отношение. От гледна точка на общоприетото наличието на любов дори често се тества посредством установяването дали – и ако да в каква степен – влюбеният ревнува обекта на чувствата си.
Всъщност рядко се питаме какво е ревността. Предпочитаме да се задоволяваме с нищо незначещия (и, между другото, напълно погрешен) отговор, че там, където имало любов, нямало как да няма и ревност.
Хайде бе! Ама наистина ли?!
Ревността никога не е нищо друго (и нищо повече), освен отравяне на любовното отношение посредством прояви на чист егоцентризъм. Изпитването й е една от причините, поради които влюбеният пресича границата от най-прекрасното към най-отвратителното по отношение образа на любовния обект. А го прави просто защото поставя на първо място не чувствата си към последния, а нарцистичното си предубеждение, че е достоен (в по-мекия вариант на ревността) или е най-достойният (в по-екстремалната й разновидност) сам да се превърне за човека, в когото е влюбен, в единствено валиден любовен обект! Когато това се случи – сиреч при първите признаци за изпитване на ревност – любовта вече я няма, просто защото... се е трансформирала в омраза, при това в омраза, провокирана от свръхсебичното усещане за недооцененост на собствената персона!
Често сме чували някой влюбен да казва за възлюблената си:
Не ме е яд, че не предпочете мен, а че се увлече по човек, който съвсем не я заслужава!
Такива изявления, разбира се, съвсем не са изненадващи и дори необичайни. Странното е, че има хора, които вярват в искреността на изричащия ги. А е странно, защото е повече от ясно, че в случая става въпрос за маскиран под формата на загриженост към любовния обект зле прикрит егоцентризъм...
Както всички знаем, в една песничка на Сигнал се пее:
Сбогом, дано си щастлива
утре далече от мен...
Велико като реплика в художествена творба, ала, разбира се, нищо незначещо в пределите на т. нар. действителен живот! Просто не съм в състояние да си представя влюбен, който да е готов да скъса тотално и безвъзвратно с обекта на любовта си и на всичкото отгоре да му (в случая с цитираното фрагментче от песничка да й) пожелае щастие! И ако все пак го стори:
а/ или вече не е влюбен в този човек,
б/ или с дивашка жестокост репресира любовта си само защото предпоставя непостижимостта й.
Помислете само: ако някой е далеч от ваз без поне минимални анклави на близост, как, по дяволите, бихте били в състояние да се заинтересувате дали е щастлив или не?! Няма как, тъй като дори най-беглата проява на заинтересованост по този въпрос би ви сближила със съответния човек в духовния смисъл на думата, а с преструвката сбогом, дано си щастлива... се атакува тъкмо духовната страна на близостта, нали!...
Разбира се, че любовта, схващана в интерсубективния смисъл на думата, не е онтологическо състояние на човешкия дух. Мнозина спокойно могат – и често го правят – да минат и без изпитване на каквато и да било любов към някой друг. Те обаче (и тъкмо това е важното) съвсем не са в състояние да живеят без наличието на каквато и да било любов. Просто при тях любовта се е трансформирала в нарцистично себелюбуване. Да, понякога се случва да възникне привидност, че такива хора действително се влюбват в някого. Изобличаването им обаче е изключително лесно – при тях привидната любов много бързо преминава в пристъпи на ревност, при това често пъти – яростни...
Странно нещо е любовта.
Уж я има, пък винаги е асиметрична – сиреч винаги единият от двама влюбени е по-влюбен (често пъти дори много по-влюбен) от другия.
Уж е положително чувство, пък често преминава в свирепа омраза.
Уж облагородява, пък е тъкмо онзи аспект на човешкото битие, който може би най-често предизвиква изпадане в разнообразни по характер и съдържание невротични състояния...
В последна сметка любовта е нещо толкова сложно, че всяко положително определение за нея се оказва ако не отчайващо неадекватно, то поне частично ирелевантно..., и същевременно нещо толкова просто, че не се нуждае от дефиниране, защото... ами просто защото е – и няма как да не бъде - саморазбираща се!...