Лудогорец Разград – мимолетен проблясък или началото на един възход?
Едно е да „биеш дузпата” на ЦСКА (или на Левски), съвсем друго – да елиминираш ПСВ... без дузпи! – Нали?...
Иван Бозуков
Сега атаката на шведите се забави, но само защото Хенрик Ларсон пожела така.
Фрагмент от радио коментара на мача Швеция – България на дванадесетото европейско първенство по футбол в Португалия, завършил 5:0 за шведите.
В края сме на една твърде особена за българския клубен футбол година. Причината за това, разбира се, се казва Лудогорец Разград. Футболистите на този отбор – да припомним – не само се класираха на първо място в група B в груповата фаза на тазгодишното издание на турнира Лига Европа, но и го сториха по зашеметяващ за българските футболни стандарти начин – с 5 победи, 1 равенство и нито една загуба!
Защо точно Лудогорец и как така гръмко? Това е въпросът, който ще ме занимава тук.
Лудогорец направи нещо, неправено от българските футболни тимове на европейската клубна сцена през последните поне 20 години. Футболистите на този отбор не са много по-силни в качеството си на индивидуалности в сравнение с тези от другите родни тимове в челото на А група. Въпреки това за разлика от тях демонстрираха изумително висок КПД при създаването и – което, разбира се, е най-важното – при реализирането на попадения във важни моменти от мачовете. Ето някои от причините, довели до това:
Мачовете на тима в А група показаха, че той има немалко слабости както в атака, така и в защита. Спечелването на едва точка срещу Черно море и домакинските загуби от Левски и Литекс красноречиво говорят за това. В европейските си мачове обаче отборът от Разград, който – да припомним – само до преди две години и половина се подвизаваше във втория ешелон на родното ни първенство, тотално се преобразяваше и громеше съперниците си с лекота.
Липсата на страх от съперника, демонстрирана от лудогорци, може би се дължи и на обстоятелството, че едва за втора година имат възможност да играят в европейските клубни турнири (късметът на начинаещия, както често се казва). Струва ми се обаче, че фурорът на разградчани в Европа не ще да е само и единствено въпрос на късмет. Късметът все пак спохожда тези, които имат поне малко умения. По-важното е, че футболистите на Лудогорец излизаха срещу европейските си съперници без излишно пренапрежение и без висящата като гилотина над главите им презумпция за задължителен успех. Това правеше възможно да се отпуснат и да творят на терена.
Левски и ЦСКА вършат много глупости, особено напоследък, но една от най-нелепите такива е лозунгът:
Ние играем само за победа!.
По протежение на годините тези два отбора – и в частност публиките им – демонстрират изумителна липса на критерий за това кое е важно и кое – маловажно. От огромно значение за сините и червените запалянковци се оказва колко гола определен състезател е отбелязал на т. нар. вечен враг или кой от двата тима е надделял в мачовете помежду им и с какъв резултат. Ставащите все по-хронични провали в Европа обаче много по-слабо интересуват левскари и цесекари – или поне така изглежда!
Често се случва, когато единият от тези два отбора има значителна преднина в първенството, да играе пренавито, за да постигне било най-много победи на сезон, било най-много мачове без загуба по ред, било нещо друго, представляващо рекорд само и единствено за вътрешна – и затова маловажна – консумация.
При Лудогорец съвсем не е така – поне за двата сезона и половина, през които пребивава в първия ни футболен ешелон. Футболистите на този тим са наясно, че имат сили за титлата. Поне на този етап знаят, че са достатъчно добри, за да я спечелят и без да е необходимо да играят със 100% от силите и възможностите си. И в мачовете си от шампионата състезателите на Лудогорец участват с една такава, бих я нарекъл, доста прагматична нагласа. Знаят – независимо до каква степен това им е внушено от треньорския щаб и доколко е продукт на обстоятелствата, - че европейските им срещи за сезона 2013-2014 са несъпоставимо по-важни от вътрешните такива и че, да речем, стигането до 1/4 финал в Лига Европа е несъизмеримо по-значимо постижение от простото спечелване на третата поредна титла в България.
Точно обратна е нагласата на средностатистическия български запалянко. Той предпоставя, че успехът в решаваща степен зависи от умението да реализираш малкото на брой положения, които ще ти се открият. Ето защо – и особено в мачове от европейските клубни турнири срещу относително именити съперници – родните тимове по традиция играят – или поне изглежда, че опитват да го правят – на контраатака, оставяйки съперника буквално да ги натика в собственото им наказателно поле!
Едва ли има нещо по-контрапродуктивно във футбола от една такава ултраминималистична идеология.! За всички, които поне малко разбират от футбол, е пределно ясно, че ако не ключово, то поне много голямо значение има умението, метафорично казано, да държиш мача в ръцете си или, изразено по друг начин, да контролираш случващото се на терена. Причината за това е архепроста. Ако създаде достатъчно на брой положения и разполага с класни изпълнители, отборът, срещу който опитваш да противодействаш, играейки на контраатака, получава значително предимство в срещата и е много по-вероятно да я спечели, отколкото да я загуби или дори да се задоволи с равен резултат.
По всичко изглежда – поне по отношение на изиграните мачове в груповата фаза на Лига Европа, - че лудогорци са разбрали това. Те не изчакват съперникът им да установи контрол върху играта, а бързат да го сторят сами, при това по възможност още в самото начало на срещата, след което започват да го мачкат перманентно и методично, създавайки много голови положения, при което все веднъж или два пъти им се открива възможност да отбележат и те просто съумяват да бъдат достатъчно концентрирани, за да се възползват от нея – нищо повече.
Сравнението между това и начините, по които се харчи спечеленото в Левски и ЦСКА, само по себе си подсказва на какво се дължат успехите на разградчани. Последните, разбира се, можеха да си купят един хиперлуксозен автобус или – да речем – да вложат голяма част от приходите, които отборът носи, в други – нямащи нищо общо с футбола – бизнес начинания. Поне засега обаче това не се случва и съм убеден, че ако тази линия на финансова политика на тима се запази и за в бъдеще, той ще се превърне в траен фактор в българския футболен живот за много дълъг отрязък от време...
Разбира се, могат да се изброят още много причини, поради които проектът Лудогорец е едно от най-успешните начинания в българския клубен футбол през последните години. Споменатите обаче – струва ми се – са достатъчни, за да си отговорим на въпроса защо лудогорци могат, а другите – и в частност сини и червени – не.
Ала има нещо, което – Уви! – заплашва да провали усилията на разградския тим и то, както вероятно се досещате, е не друго, а малкият брой симпатизанти на този отбор.
Хайде да използвам един особено подходящ за случая оксиморон. Успехите на Лудогорец през тази футболна есен позволиха отчетливо да се прояви широко разпространеният сред българите, но инак дълбоко законспириран вътрешно противоречив манталитет, който ще нарека столичен провинциализъм. Да, именно провинциализъм и тъкмо столичен, тъй като точно софийските колоси Левски и ЦСКА са тимовете у нас с привърженици в много пъти повече от тези на който и да било друг отбор. Те са, ако позволите да се изразя така, барометърът на българския футболен живот. Те, а не привържениците на който и да било друг отбор, са критерият за това какво във футбола ни ще изкристализира като събитие и кое в него ще потъне в забвение под формата просто на едно... мимолетно случване.
Очевидно е, че привържениците на Левски и ЦСКА не харесват Лудогорец Разград. Изобщо не го харесват. Нещо повече: в голямото си мнозинство биха предпочели такъв отбор въобще да не съществува, отколкото да го виждат класиран на 1/16 финал в Лига Европа!
Причините за тази непоносимост на сини и червени към настоящия ни футболен шампион, разбира се, са пределно ясни. Те са сложна смесица от национализъм (Все пак тимът е от Разград, нали?) и местен – в случая столичен – шовинизъм. Въпреки това е потресаващо обстоятелството, че мнозина от феновете на Левски и ЦСКА се интересуват повече от сблъсъка между тези два тима в турнира за купата на България, нежели от зашеметяващите европейски подвизи на лудогорци!
Странно същество е българинът. Колкото и да се преструва на човек от XXI век, дълбоко в себе си си остава традиционалист до мозъка на костите си! Днес бариерите както между националните държави, така и между разнообразните субнационални структури, каквито са футболните клубове от една или друга отделна държава, и, разбира се, между самите хора, стават все по-дифузни и неопределени. У нас обаче все още предпочитаме да изпадаме в телешки възторг от делата на т. Нар. Ни национални герои от преди 100 и повече години, вместо да опитаме да приемем с открита душа и ведро сърце повелята на нашето време да бъдем заедно дори тогава, когато това се оказва пречка и бреме за личните желания!
Така е и с успехите на Лудогорец на международното поле. Дори и да им се радват, мнозина българи го правят с дълбоки резерви, които могат да се изразят примерно с думите:
Добре де, ама да бяха нашите!
О, разбира се, че има оправдания – при това съвсем не малко. Мнозина заявяват, че Лудогорец бил мимолетно явление и че собственият им отбор – напр. Левски или ЦСКА – щял да пребъде, а стореното от разградчани да остане само бегъл спомен за изкуствено създаден и скоротечно сринал се отбор.
Собствениците на Лудогорец имат пари – заявяват те. – Затова успяват. Друго сме ние! За разлика от тях ние имаме славна – и затова по неизбежност „бъкаща” от подвизи – история!
Добре. Да допуснем, че успехите на тима от Разград ще спрат дотук. Да предположим, че лудогорци ще претърпят тежка загуба от Лацио, след което ще се свлекат по нанадолнището и или ще се разпаднат съвсем, или ще се върнат на мястото, на което са били до началото на похода си към А група.
Е добре де, да допуснем, че това се случва. Да предположим дори, че настоящите противници на Лудогорец у нас изпитат краткотрайно удовлетворение от този евентуален факт. И какво после? Класират се любимите им тимове в европейските клубни турнири и с редки изключения се провалят срещу съвсем възможни за преодоляване отбори от сорта на Олимпия или Мура (Словения), Жилина, Слован или Спартак Търнава (Словакия), Бате Борисов (Беларус), Иртиш (Казахстан) и т. н., и т. н. Мигар това ще ги направи по-щастливи във футболно отношение? Мигар успехите в родния шампионат и в турнира за купата на България ще им бъдат достатъчни? Едва ли. Трудно ще бъде обаче, дори много, много трудно някой от останалите ни водещи тимове – напр. Левски, ЦСКА, Литекс или Ботев Пловдив – в обозримо бъдеще да повтори това, което футболистите на Лудогорец сториха през наскоро завършилата европейска футболна есен.
Е, ще остане утешението, че през еди-коя си година Левски бил ЦСКА със 7:2 или ЦСКА – Левски – с 5:0 и – Уви! – нищо, ама съвсем нищичко повече!
Да, доста неблагообразно – най-вече защото е объркано – същество е българският футболен запалянко. Да завършим обаче оптимистично.
Никак не е трудно да се прогнозира, че Лудогорец ще стигне много далеч в настоящото издание на Лига Европа. Не би било съвсем учудващо дори да спечели турнира или – хайде да бъдем по-умерени – поне да играе на финал. Лацио – особено в сегашното си състояние – съвсем не е страшилището, което може да гътне тим като Лудогорец, ако спортната форма на състезателите на последния се запази до втората половина на февруари следващата година такава, каквато беше през отминалата футболна есен.
Би било тъжно обаче ако и срещу Лацио на националния стадион има едва няколко хиляди човека, които – при това – в голямата си част да бъдат или неутрални, или просто присъстващи само за да се насладят на играта на гостуващия отбор! Уви: вероятността да стане точно така никак не е за пренебрегване! Дори тази песимистична прогноза да се оправдае обаче, това би имало поне един съществен плюс за тима от Разград. Ще позволи на футболистите му да не изпаднат в излишна еуфория и – да се надяваме – да изживеят една незабравима футболна пролет през следващата 2014... – както и някои от нас, футболните запалянковци в България, нали?