Анатомия на тъгата
Тъгата е сериозност, разбира се. Тя е нещо толкова сериозно, че да се говори за нея по сериозен начин е просто... несериозно!...
Хайван Торбалан
Тъгата. Сянка от неживот върху платното на живота. Петно от незлобливост всред екстаза от агресия. Паяжина от ръждясало безвремие посред кипналото пладне от експлозии на времето...
Какво друго е тъгата, ако не защитен механизъм? - Тя е механизъм, предназначен да ни защити от... – от тъгата, разбира се!
Тъгата е застой. В нея няма траене. Винаги е една и съща – лепкава, безметежна, непроницаема. Винаги е безсмислена. Винаги, абсолютно винаги е лишеност от съдържание... и такт.
В тъгата няма преди и след. Няма център и периферия. Няма надежда и отчаяние. Налице е само вялото постоянство на някаква изчерпаност..., тотална изчерпаност... – на нечий свят...
Тъгата е разцвет на алтернативността. Истински тъжен е само този, който може да мине... без всичко! Истински тъжен е само този, който в буквалния смисъл на думата е изгубил себе си – не, не просто душата си..., себе си... за себе си!
Да изгубиш себе си... за себе си... - в тъгата. Обичайно състояние. Рядко срещано, ала все пак обичайно. Обичайният край на всяка обичайност. Обичайното витаене някъде във въображаемата невъобразимост на безсветието отвъд края на света. Обичайната безтегловност посред бездна от гравитационни сили...
Привличане и отблъскване. Плюс и минус. Шеметен полет и неудържимо пропадане... – Все чужди, безкрайно чужди на тъгата неща...
Тъгата е мъгла. Тя е плътната завеса от невзрачност, скриваща света. Тя вирее само сред руините на изпарени спомени и угарки от мечти. Изкристализира – винаги изкристализира – в сивота от всепроникваща без-образност, в безцветие от... тишина.
Тъгата е пустинен пристан. Тя е неизменното убежище на дерайлиралата агония от неутолима жизненост, каквато агония човекът по презумпция е и не може да не бъде. Тя е утешението, пагубното утешение, че можем да понесем непреживяемото!
Култ към тъгата – прокобата на нашето време; прокобата на всяко време, силещо се да си се въобрази като безвремие!
Да – времето, всяко време, има въображение. Нещо повече: тъкмо въображението на времето е онова, в което последното се сбъдва. А то се сбъдва във въображението си за себе си, защото кулминира – и не може да не кулминира – в тази си автовъобразеност.
Тъгата е онова, което насища празните пространства, до които въображението на времето не може – или не смее – да достигне. Тя е прилепчивата нищожност, паразитираща върху луфтовете на времето, хранеща се от празнотата в луфтовете на времето.
И все пак... Все пак тъгата е сбъдване. Тя е сбъдването на несбъднатостта. Тя е сбъдване без бъдеще. Тя е лесното сбъдване на трудността да живееш без бъдеще. Тя е лепилото от вечност, запълващо междините на времето. Тя е утайката от застой в шеметния театър на преходността...
Тъгата не прехожда. Никога не прехожда. Напълно несъвместима е с прехождането. През нея няма път, защото е еманация на безпътицата.
През тъгата не можеш да преминеш. Връхлети ли те, просто затъваш в нея. Не можеш да се справиш с нея, защото идва тогава и само тогава, когато си неподготвен да я отблъснеш. Идва тогава и само тогава, когато си отворен само и единствено за нея. Идва тогава и само тогава, когато – или защото – си ослепял – тотално ослепял – за всичко останало...
Тъгата винаги е модна. Тя е фалшивият акорд на неувяхващата мода да се постулира наличието на смисъл в изначално необходимата абсурдност на живота. Тъгуваш, следователно си човек! – с натрапчива мъдрообразност въздъхват всички любители на смисъла... и на красотата..., и на любовта..., и на цялата комедия от наистина добри неща... Да, така провъзгласяват всички, наистина всички мъдролюбци от всичките кога-та и къде-та на всички светове... И плачат, разбира се! Нима сълзите – особено горчивите такива – не са най-впечатляващата демонстрация на възторгващото се от себе си любомъдрие?!!!
Тъгата е сериозност, разбира се. Тя е нещо толкова сериозно, че да се говори за нея по сериозен начин е просто... несериозно! Тъгата е бутафорната сериозност на шегата, наречена живот. Тя е тромавият отказ от жизненост в името на жизнеността!...
Тъгата е обезобразяването на света. Тя е мъртвата зона от безветрие посред ветровете на живота. Тя е угасването на живота насред живота. Тя е бацилът на покоя, покосяващ ленивия ум или будния такъв в състояние на леност. Тя е същинската катастрофа на духа!...
Не, тъгата съвсем не е проява – още по-малко пък отчетлива такава – на бездуховността. Тъй като в нея няма дух, тя не може да изкристализира и в бездуховност. Удари ли, не го прави с бурната експлозия на отчаянието, а с бавната деградация на разложението.
Тъгата разлага съзнанието. Притъпява чувствителността. Сее безразличие. Култивира в нищожност. Метастазира върху обсесиите, трансформирайки ги в... апатия...
Тъжният човек не се самонаблюдава. Не умее да се самонаблюдава. Не разполага с техническа възможност да се самонаблюдава!... Дори да дръзне да го стори, прави го толкова неуспешно, че единственото, което вижда, е просто... един тъжен човек!
Тъгата идва и си отива. Тя е вълната от духовна парализа, чието движение не сме в състояние да контролираме. Светът на тъжния човек не е рухнал. Просто е скрит... от тъгата. Притаил се е в гънките на безпомощността. Самоизключил се е...
Тъгуващият човек е пасивен по дефиниция. Заседнал е в какавида от полустрадание. С единия крак е в света, с другия... – в себе си. Станал е крехък, чуплив и травматично несигурен... – просто уязвим за миазмите на собственото си въображение. Скрил се е за света, разкривайки се за атаките на чудовищата, изпълзяващи из недрата на собственото му съзнание...
Тъгата е отрицание на света – винаги и само това. Не, не бунт – просто кротко – и затова обезоръжаващо – отрицание. Тя няма ядро, няма опорна точка, няма хоризонт. В най-дълбинната си същност е просто... линеене... и безперспективност...
Няма безпричинна тъга. Човек не може да е тъжен просто така. Изплъзващият се свят бяга, защото нещо го е прогонило. Причината може да е външна и/или да е в самия тъгуващ. Такава обаче няма как – просто е невъзможно – да не е налична. Тъгата е толкова травматично състояние, че е невъзможно да връхлети без нещо да я е предизвикало...
Тъгата е дефицит. Тя е недостиг или отсъствие на живот във важни аспекти на живота. Единственото й предназначение е да отнема... – да отнема живот. Затова кореспондира със смъртта. Смъртта е нищо – нищото на съзнанието, просто пълната му и безследна изчезналост. Тъгата съдържа в себе си миниатюрна частичка от тази изчезналост. Ако ми позволите да се изразя метафорично, тя е кокошата слепота в здрачните лабиринти на живеенето, просто леденият дъх на бездиханността в подземията на битието...
Тъгата не просто не идва току така. Евентуалното й оттегляне също не може да е безпричинно. Нужен е тласък за живот, подтик към едно своеобразно възкресение за живеене насред живота.
Поради обстоятелството, че сама по себе си е дефицит, тъгата не се самоизчерпва. Тъгуващият човек престава да бъде тъжен не защото се е уморил да бъде такъв – съвсем не. Той престава да бъде тъжен, защото нещо е пробудило временно заспалия му инстинкт за живеене. Престава да бъде тъжен, защото се е захванал за нещо – нещо, което счита за важно, независимо дали то (обективно/интерсубективно) е такова.
Тъгата е затъване в тресавището на чистата субективност. Тя е – и не може да не бъде – самовглъбеност. Изпитващият я е сам с нея – сам (само и единствено) с нея. Наличието на другия е противопоказно за тъгата. Може да не я прогони, но поне ще я разсее.
Тъгуващият човек е съсредоточен... в тъгата си. Фиксирал се е върху нея. Превърнал я е в пасивен заместител на всичките си обсесии. Вкопчил се е в парцаливия й магнетизъм. Станал е нещо като отшелник. Замонашил се е в себе си. Дезертирал е от света. Саморазтворил се е в нарцистичната Вселена на собственото си себеотричане!!!...
Тъгата е ненужна, разбира се. Тя е просто поредната изопаченост на антиприродната утопия, наречена човек. В това отношение не се отличава от рационалността, политиката, икономиката, религията, изкуството и изобщо от всеки сегмент на човешкото живеене, съграждащ грандоманската фикция, носеща името култура...
Тъгата просто е едно от нещата, които ние, хората, сме и които в качеството си на такива не можем да не бъдем. И ако и да не можем без нея, полезно би било поне да знаем, че е безсмислена. Впрочем тя е точно толкова безсмислена, колкото и самите неща, които я предизвикват; точно толкова безсмислена е, колкото и напиращата радост в мига на нейното оттегляне...