Човекът и случайността на необходимите му несъразмерности

Зачатието е усложнение, раждането – ексцесия на това усложнение, растежът – крайна форма на тази ексцесия, зрелостта – умора от последната, а смъртта... – заличаване на усложнението, наречено „живот”...

Иван Бозуков


Не, това не са предположения, а констатации. Мнозина знаят за тях. Малцина са склонни да ги приемат. Вместо това по навик ги заменят с фалшивата монета на вярата... и вездесъщата надежда... – Амин!
Авторът


Плъзгам се по повърхността. Дълбината не ми е по мярка. Плаши ме. Отвращава ме. Впримчва ме в нелепата перспектива на нагона всичко или нищо. Поставя ме пред опасността да рискувам... всичко.

Знаете ли коя е най-голямата слабост на силните? Пилеят силата си за незначителни – а често пъти дори за нищо не значещи – неща. Ала това е само най-слабата им (и затова най-маловажна) страна, но не и трагедията им! Трагедията им се състои в това, че, каквато и да е играта им, винаги преиграват, и то максимално и – затова – неизбежно фатално!

Бъдете внимателни със силните. Не, не ще ви смачкат; ако действително сте слаби, а не се преструвате на такива, нямат шанс да го сторят – никакъв, абсолютно никакъв шанс! Внимавайте със силните, защото са толкова крехки и чупливи, че опасността да ги нараните е (почти) неминуема, независимо как се държите с тях!...

В живота няма прости неща. Просто е само небитието – сиреч онова, дето го няма. А то е просто не поради друго, а... само и единствено защото го няма!

Зачатието е усложнение, раждането – ексцесия на това усложнение, растежът – крайна форма на тази ексцесия, зрелостта – умора от последната, а смъртта... – заличаване на усложнението, наречено живот. Това е всичко. Останалото са... подробности, предназначени да придадат още по-сложна форма – гротескно сложна форма – на въпросното усложнение.

Извънредно полезно е да мълчите само и единствено в ситуации на варварство – сиреч докато другите около вас се занимават с религиозни или метарелигиозни брътвежи. Не им се противопоставяйте! Влезте им в положението. И вие се страхувате от смъртта, нали? За разлика от вас те просто не са устояли на този страх и са го обезобразили... в надежда. Амин!...

Отчайвайте се! Отчаянието е дъното, в което вече е технически – повтарям, ТЕХ-НИ-ЧЕС-КИ – невъзможно да се дълбае. Отчаянието е състоянието на духа, в което откриваш, че единствено възможното състояние на всеки дух, брутално автентичното състояние на всеки дух, онтологически неизкоренимото състояние на всеки дух, е... отчаянието!...

Чудите се защо човекът е деструктивен? Аз – също. Все пак, ето ви една хипотеза. Изходът от живота е летален, сиреч – деструктивен. Следователно, смисълът на последния, естествено, също е деструктивен. Е, тогава какъв да бъде човекът? Конструктивен? О, да, конструктивен, разбира се, ала, както са отбелязали някои вдъхновени анархисти, само и единствено в разрушителството си!...

Знаете ли кои обичат живота? Как кои?! – Онези, които не умеят да го живеят, естествено! Защо е така ли? Просто защото умеещите да живеят живота си са прекалено ангажирани с това да го живеят, та да е възможно изобщо да им хрумне нелепата мисъл да го обичат!...

Странна работа е тая с обичането. Не, не с обичането под формата на привързаност (то е всекидневие), а с обичането, наречено любов.

Обичането под формата на любов е безалтернативност във възможно най-изчистения й и безусловен вид. То – ако действително съществува, а не е фикционална променлива – е живот за обичащия във възможно най-прекия и непосредствен смисъл на тази дума.

И сега нещо особено важно относно обичането под формата на любов, което обаче – Уви! – бива споменавано твърде рядко. Обичаният/любовният обект не разполага с власт по отношение любовта/обичта на обичащия го. Последната просто се случва в една свръхинтензивна емоционална Вселена в съзнанието на обичащия, която без актуалното наличие на обичания/любовния обект е просто... празнота. При това обичта под формата на любов няма друг излаз, освен да извира навън (сиреч към последния) по всевъзможни начини. Ако не може да го прави, имплодира навътре и следва... саморазрушаване – на обичащия/влюбения, то се знае, само и единствено на него...

Да кажеш обичам те би трябвало да е най-простото, елементарно и подразбиращо се нещо на света. Оказва се точно обратното. Обичаният/любовният обект на всяка цена държи да е на равнището на обичащия/влюбения, което, естествено, е напълно невъзможно, тъй като съответната ситуация вече му е отредила ролята на обичан/любовен обект!...

В любовта е невъзможно да бъдеш на висотата на ситуацията. За сметка на това пък непрекъснато пребиваваш в нейната нискост и я възпроизвеждаш – било като тотална (и затова безгранична и всеобемаща) еуфория, било като екстазна колизия. Който и от двата варианта да се случи обаче, важното е, че обичта/любовта винаги е само и единствено снизхождане, движение надолу, към въобразените дълбини на другия. Така е и за обичания, и за обичащия. В противен случай взаимоотношение помежду им няма. Останали са, утаявайки се, само сенките от кошмари във фантазния свят на втория и усещането му за абсолютна нищожност (и унищоженост) на най-важното в живота му и – затова – на самия му живот. Да, той ще продължи да живее физически – поне в повечето случаи, - ала вече мъртъв отвътре, разпаднат, деградирал, свел себе си до едничкия инстинкт за самосъхранение...

Ще му останат спомените – вероятно ще кажете. Не, няма. Споменът без очакване не е (защото е невъзможно да бъде) нито екстаз, нито агония. Ако се окаже спомняне за жизнено важното в живота, той ще бъде равнозначен на психична смърт, на пропадане в бездната на вътрешното нищо, на самоунищожение под формата на серийно възпроизводство на фрагменти от (почти) непоносима баналност...

Любопитно колцина се оказват убити от самите нас по този начин по протежение на краткия ни жизнен път. А дали биха били по-малко на брой (и поне недоубити), ако би било възможно да го съзнаваме? Няма как да се каже, разбира се. Това, което може да се твърди със сигурност обаче, е, че да се ужасяваме от физическите убийства, извършвайки (понякога без наличие на ни най-малка вътрешна съпротива) психични такива, е страхотното логическо противоречие, изначално белязало всяка форма на колективно/метаколективно живеене!...

Времето, с което разполагаме, е не просто кратко. То е мимолетно. Появяваме се от нищото и, докато започнем да осъзнаваме, че (ни) се е случило – Хоп! – вече ни няма, сякаш никога не сме били. Това, което е важно за нас, е как ще изживеем живота си; в каква степен ще сбъднем мечтата си за това, което неистово се стремим да сме...

Твърде патетично – вероятно ще кажете. – Толкова патетично, че едва ли е възможно! Не е вярно. Възможно е. Единствената подробност е, че е винаги и само частично...

Абсолютът е формата на съзнанието. |Това, което предопределя последното – и то фатално, – е тенденцията към завършеност и пълнота. Тя обаче – тази нелепа (защото е АБ-СО-ЛЮТ-НО непостигаема тенденция – често плаши и дори ужасява онези, които са я доловили у себе си. Ала несъпоставимо по-ужасяващи са шепотите на уклона към абсолютизъм, който съзнанието ни – това на всеки човек – възпроизвежда сякаш по инерция, просто защото се оказва отчайващо неспособно да прави друго. А производството на абсолюти сее не просто разочарования (ако беше така, отдавна би било изоставено като безперспективно), , но и – най-вече – вярващи в тези абсолюти...

Вярата. Енигматичното сънуване в сянката на утопии. Стръвта, маскирана под формата на усещане за истинност. Бутафорията, нарекла сама себе си действителност...

Защо да вярваме? Какво значи да го правим? Какво ли? – Нещо много просто: да заявим Искам, независимо от липсващите – или, в по-умерения вариант недостатъчни – основания за това...

Да сбъднеш себе си е най-лесното нещо на света. Грешка: да сбъднеш себе си е единственото неизбежно нещо на света, освен смъртта, разбира се. Откажеш ли да го сториш, пак сбъдваш себе си, тъй като в случая тъкмо отказът от сбъдването на себе си се е оказал самото това сбъдване!...

Лабиринтна Вселена – ето това е човекът във всичките му превъплъщения и привидни различимости. Различаваме се помежду си, разбира се: именуваме се материалисти или идеалисти, егоисти или алтруисти, аскети или хедонисти, оптимисти или песимисти и т. н., и т. н. Това обаче се случва на вторично, добавъчно, прекалено видимо (и затова твърде повърхностно) равнище. А онова, което винаги ни взривява отвътре, често – да не кажем почти винаги – спи някъде дълбоко в нас и... дебне момента, когато да заяви присъствието ни в света по единствения възможен начин – посредством груба и безпардонна саморазправа с нормалността, независимо каква е тя и какви са предпоставените й от самите нас граници...

За да разберете формата на живота/реалността, припомнете си някой свой сън – отделен сън, без значение точно кой и какъв. Направихте ли го? Ако да, схванахте ли целостта му и логическите взаимовръзки между елементите му? Не е възможно да не сте, колкото и безумен и невероятен да е той, тъй като логиката на сънищата ни е съвсем същата, по която протича животът ни. А той – животът ни – винаги се случва на ръба между обичайното, особеното и невъзможното. Първо ни налага някаква – без значение каква – щампа за нормалност, след което я разклаща и разколебава, докато накрая тотално я преобразува в онова, което тя никога и по никакъв начин не би могла да бъде!...

Как става това ли? Ама наистина ли не знаете?! – Посредством онова прекрасно и ужасно нещо, наречено въображение, разбира се. То е нашето постоянство в изобретяването на образите и идеите, съставящи живота/реалността ни – както общия ни свят, така и отделната и несъобщима Вселена, каквато представлява всеки един от нас...

Първият спомен. Всеки разполага с такъв. При мнозина едва ли се отличава с нещо особено, освен, естествено, с това, че е първи спомен. Той е чертата, отвъд която е започнал да се задейства механизмът, наречен живеене. Само е започнал да се задейства обаче. Докато сработи, ще мине време – често пъти много време от отреденото ни по банална биологична необходимост. Ала сработи ли, първият ни спомен вече ще се е утаил достатъчно, за да е останала от него само черупката, но не и усетът за свят, почувстван тогава за първи – и може би единствен в живота – път.

Винаги, каквото и да правим и в каквото и да се превръщаме в живота си, ще забравяме откъде сме тръгнали. А ще го правим поради ужаса си от евентуалното припомняне на началото, защото, разбира се, началото се слива с края. И началото, и краят, са направени от... нищо! Толкова е просто! И по същата причина – толкова невероятно!...

Смъртта не е хоризонт, както и раждането, разбира се. Те са субектно неустановими. Започва да ни има (А какво всъщност значи да ни има?) далеч след като сме се родили и – каквото и да представлява смъртта – престава да ни има поне малко, поне частица от секундата преди настъпването й. Човекът няма граници, тъй като просто е технически неспособен да се докосне до тях; тъй като те – и първата, и последната – са извън обсега му, бидейки разположени по банална биологична необходимост преди и след случването му. А то – случването на човека – се отличава с едно-едничко нещо – с протичане/изтичане, независимо как и под каква форма. Едничкото, с което се занимаваме през целия си живот, се нарича процедиране. Каквото и да правим, както и да живеем, ние сме фатално заставени да процедираме и, правейки го, да се ангажираме с процедирането си в качеството му на единственото нещо, с което разполагаме, просто защото всъщност то действително е единственото нещо, с което разполагаме. Можем да живеем тук или там, да познаваме този или онзи, да се сприятеляваме с едни или други хора, да мразим, да обичаме, да се вълнуваме, да сме безразлични, отегчени, утешени и т. н., и т. н., но каквото и да сме и каквото и да правим, ние винаги сме в процедура. Не, грешка: самите ние сме процедурата, която наричаме свой живот и действително вярваме, че тя е той и че между двете няма никаква, ама абсолютно никаква разлика!...

Човешката глупост – все пак да завършим оптимистично – се разкрива по много начини, значимият – защото е единствено възможен – от които е антропоцентризмът. Каквото и да е светоусещането ни, каквито и да са идеологиите ни, вярванията ни, знанията и незнанията ни..., ние сме фатално предопределени да бъдем само и единствено антропоцентрични – сиреч да сме едничкото, от което се интересуваме, независимо дали този ни интерес приема егоцентрична, егоистична или алтруистична форма. Затова и някак по инерция се самозаставяме да предпоставяме от каква огромна важност е да оставим потомство и/или да проявяваме грижа за бъдещите поколения. Проблемът на тази антропоцентрична утопия е, че, ако би било възможно да се придвижим далеч назад или напред във времето, онова, на което бихме се натъкнали, бихме били самите ние. Разликата би била само в конкретиката на персонажите, които ще ни повтарят или ще са били повтаряни от нас.

Вероятно ще запитате:

Но какъв е смисълът от всичко това?!

Знаете отговора. Никакъв, разбира се. То – фабричното възпроизводство на живеенето – се случва без смисъл, посока и оправдание. Защо ли? Как защо?! – Защото просто няма никаква логика случайността на ражданията, живеенията и смъртите ни да поражда необходимост, различна от природната/биологичната такава! Нали?

Спущено на 11 октомври 2014.


Назад към плитчините на дълбокомишленостите

Към началната страница на сайта