Фарс и никога повече... невинност?!
Какво значи някой да е невинен? Невинен значи точно това, което чуваме, докато го изговаряме, а именно...
Иван Бозуков
Да си добродетелен не означава да си невинен.
Робърт Кейган
Замисляли ли сте се понякога колко важно нещо за мнозина се оказва невинността? Някой –
детето,
клиентът,
любовният обект,
благотворителят...
и, разбира се, съвсем не на последно място гражданинът (напр. в амплоато си на гласоподавател) –
просто винаги трябва да я олицетворява!
Какво обаче имаме предвид, твърдейки за някого, че е невинен?
Странно (и между другото логично по някакъв абсурден начин) е обстоятелството, че съвсем не са малко онези, които, без въобще да се замислят, с порядъчно количество прискърбие и страх в сърцата си категорично и безапелационно заявяват:
За мъртвите добро или нищо.
Когато малкото дете направи някоя беля – напр. изтърси нещо непочтително в неподходяща ситуация, - възрастните казват:
Той е малък (или тя е малка) и няма как да знае, че не бива да постъпва така.
Не много по-различно е и вербализирането на отношението към невменяемите:
Той, човечецът, не е виновен, че нещо с главата му не е наред. –
заключава т. нар. вменяем и бърза да забрави цялата тая работа около срещата си с оня, дето (напр.) си говори сам...
Нещо подобно се случва и когато, повлечен от тълпата, един на глед съвсем конвенционален и незлоблив човечец започва да крещи нецензурности и да хвърля камъни по полицаите. (Последният, разбира се, не бива обявяван за напълно невинен, но голяма част от вината му – съществено важната част от вината му – се вменява на подстрекаващото го множество, с абсурдния довод, че, видите ли, ако не бе попаднал сред развилняло се масово сборище, той никога, ама съвсем никога не би дръзнал да се държи чак толкова агресивно...)
И накрая, преди да опитаме да я дефинираме, още един щрих по повод на прословутата невинност. Познатите – и дори близките – на масови убийци често твърдят, че до самия миг на изстъплението си последните били съвсем обикновени кротки хорица с подчертана липса на склонност към насилие. Оттук и широко разпространеният възглед, че внезапно и ненадейно в главите им се била отключила някаква демонична сила, която едва ли не била държала ръката им, докато стреляли или пък като сомнанбули ги била направлявала в решението им да станат камикадзета...
Смърт,
детинщина,
лудост,
екзалтираност,
моментна обсебеност от някаква мистична демоничност –
ето ги ареалиите на невинността, ето ги хоризонтите на оправдаването по презумпция. Знаем го, ала това знание дреме дълбоко заключено в главите ни и ние често не дръзваме да го извадим на повърхността, просто защото... – ами защото сме страстно влюбени в невинността!...
И ето, отново стигаме до въпроса какво всъщност значи някой да е невинен.
Невинен значи точно това, което чуваме, докато го изговаряме, а именно не винен - сиреч неподлежащ на обвиняване по отношение на онова, в което бива интерпретиран като невинен. Невинен значи безотговорен по подразбиране. Невинен значи човек, когото е чудовищно да виниш поради естествената му липса на капацитет да схване предполагаемата си вина. Невинен значи някой, който всъщност тотално отсъства от света на широко споделените шаблони на т. нар. нормалност. С една дума, невинен значи безумец по фатално непредотвратима необходимост...
Обратното: да се обявява някой за невинен в определена ситуация,
защото нещо било по-силно от него,
защото бил болен,
беден,
нещастен,
защото бил преуморен,
раздразнителен по характер,
обект на нечие несправедливо отношение и прочее други подобни псевдо-оправдания,
е очевадна проява на не по-малко покъртително безумие, отколкото това да се вменява вина
на невменяемия,
на малкото дете
или, разбира се, на мъртвия...
Е добре. Ако приемем, че очертаното е обсегът на невинността, кое е полето на виновността? Кое ли? - Адекватността, разбира се! Адекватността е – и не може да не бъде – виновност. Това не означава нито че т. нар. адекватен човек винаги действа, нито пък, че, действайки, всеки път – и дори често – си вменява отговорност за действията си. Както постъпките, така и липсата на такива, могат да бъдат – и често действително са – съпроводени от чувството за невинност на дееца или, респ., на отказващия да бъде такъв.
Нападат някого на улицата? – Че мен това какво ме бърка! Какъв ми е нападнатият, та да се втурвам да го спасявам?!
(или)
Знам, че имаш право, но за нищо на света няма да го призная пред теб, тъй като едно такова признание от моя страна би влязло в противоречие с личния ми – и/или с този на близки на мен хора – интерес. Вместо това ще се преструвам, че правото е на моя страна и ще се придържам към тази позиция дотогава, докогато това изобщо ще ми е възможно.
(или)
Знам, че да гласувам на предстоящите избори – каквито и да са те – е напълно безсмислено от моя гледна точка, тъй като ми е известно, че сред наличните в държавата ми политически алтернативи няма такава, която поне малко да ми допада, но ще упражня правото си на глас, тъй като то ми дава важното за мен усещане, че по този начин съм си подсигурил моралното оправдание да протестирам срещу управляващите, когато установя, че действията и решенията им не ме удовлетворяват.
(или)
Знам, че няма да спазя даденото от мен обещание, но обещавам, за да се отърва от настояващия да му го дам и защото, формално погледнато, няма писмено правило, което да ме задължава да изпълня обещаното...
Нагло, нали? Дори брутално?... Да, така е, ала това не пречи мнозина да постъпват именно по някой/някои от описаните по-горе начини, при това да го правят понякога – може би дори често – с чувството за невинност!
Повсеместно – но у нас сякаш в особено голяма степен – бива системно налаган предразсъдъкът, че определени типове хора – гражданинът, клиентът, експертът... – винаги имат право. Надига се протестна вълна и всички медии единодушно обявяват протестиращите за невинни или поне за такива, които са в правото си да протестират. При това, нека полушеговито, полусериозно да го наречем медийният чадър над протестиращите остава опънат дори тогава, когато последните пледират за глупави или дори за абсолютно невъзможни неща! Появява се, да речем, пред разбуненото множество определен политически лидер и започва да крещи – да, буквално да крещи, примерно следната въпиюща несъстоятелност:
Зле сте. Но знаете ли защо сте зле? Зле сте, защото конституцията ни е калпава!
И ето, намира се някой от протестиращите, комуто никога, нито за миг в досегашния му животец не му е хрумвало, че имаме такова чудо като конституция, нито пък за какво, аджеба, изобщо би могла да се ползва тя, който тутакси си я набавя от някъде и без дори да я погледне й драсва клечката! – Амин!...
Друг пример. Клиент, посещаващ някаква институция – да речем офис на банка, - започва да обижда служителите й, използвайки нецензурен език. При това знае – или поне ако се бе замислил, би стигнал до този извод, - че обвиненията му спрямо персонала на въпросната институция са несправедливи дори от негова гледна точка. Въпреки това подава оплакване до ръководството на фирмата от конкретен неин служител или служители. При това положение кой мислите си го отнася? Разбира се, че не винаги служителите. Във всеки случай обаче те по подразбиране са по-честите потърпевши от един такъв конфликт, тъй като, както всички знаем, клиентът винаги има право!...
И още един последен пример. Представете си, че лекар често дава погрешни диагнози. Случва се така, че това се оказва фатално – или с тежки последици – за някой от пациентите. Според случая или пациентът, или близките му, обвинява въпросния лекар в некомпетентност. Как мислите: в какъв процент от случаите потърпевш ще се окаже лекарят? В малък, разбира се. Та той е експерт, а пациентите – лаици!
Както е всеизвестно, поставянето на диагнози е сложна работа, при която, естествено, няма как да се мине без допускане на грешки, които поради спецификата на лекарската професия понякога се оказват фатални или с тежки последствия - и т. н., все в този ред и дух...
Накрая да се върнем за малко към февруарските т. нар. протести, които уж били довели до свалянето от власт на правителството на Бойко Борисов. Съмнявам се, дълбоко се съмнявам, че дори малцина от т. нар. протестиращи са си представяли по какъвто и да било начин онова, което настояваха, че били искали да постигнат, излизайки на улицата. Спомням си, че докато предишния ден – сиреч на 19 февруари - мнозина от тях викаха
О-став-ка!,
О-став-ка!,
О-став-ка!...,
само по-малко от час след оставката на правителството един от лидерите им заяви по едно радио, че те всъщност съвсем не били искали оставката на правителството, защото, видите ли, сега нямало да има с кого да преговарят за постигането на исканията си! Коментарът, както се казва, е напълно излишен...
По време на споменатите протести бяха издигнати редица искания, които би могло да бъдат определени като меко казано странни.
Напр. разбрахме (добре, че бяха те да ни го кажат), че според голяма част от протестиращите цената на електричеството била висока заради прословутите монополи. Дотук добре, макар че в случая би било точно да се каже олигополи, а не монополи. Исканията на т. нар. гражданско общество обаче съвсем не бяха антимонополни: тъкмо напротив – разбунтуваните му представители настояваха електроразпределението да бъде одържавено, сиреч върху него да бъде установен най-големият възможен монопол!
Един от водещите лозунги бе този да се регламентира процедура за отзоваване на депутати и общински съветници. Издигащите го обаче явно или не се замисляха, или не им изнасяше да го правят, колко е лесно определена икономическа групировка да нарочи един или друг народен избраник, когото не е в състояние да купи и, грубо казано, да му спретне една подписчица за отзоваване!
Наново – вече за кой ли път в периода на т. нар. преход – се надигна мощен ропот срещу пропорционалната избирателна система. При това се създаде усещането, че същите тия хора, които настояваха тя да бъде заменена с мажоритарна, съвсем са забравили какъв бе резултатът от въвеждането на мажоритарен коректив в изборите за Четиридесет и първо народно събрание, проведени само преди по-малко от четири години и на които, нека припомним, навсякъде бяха избрани мажоритарно представителите на една-единствена партия – а именно ГЕРБ, - като изключение бяха т. нар. смесени райони, където всички мажоритарно избрани народни представители – Каква изненада! – се оказаха от ДПС! Изобщо не би било рисковано да се прогнозира, че ако на наскоро отминалите парламентарни избори бяхме гласували мажоритарно, след не повече от година същите тия хора, които през февруари неистово пледираха за въвеждането на мажоритарна избирателна система, щяха да излязат да протестират за отменянето й с довода, че тя водела до узурпиране на властта от политическата сила с най-голямо обществено влияние, тъй като я поставяла в привилегирована позиция спрямо останалите партии... – и биха били абсолютно прави, защото тъкмо това (надпредставянето на най-влиятелната политическа сила) е повсеместният ефект от практикуването на мажоритарното гласуване...
Всъщност случи се така, че същите тия граждани, които през февруари настояваха за смяна на политическата система, избраха за свои представители в парламента само депутати от партии, олицетворяващи в пълна степен същата тая политическа система! Онези, които останаха извън народното събрание, бяха или вече мъртви бивши мастодонти (напр. ДСБ), или перманентни политически джуджета (България на гражданите), или..., е, или хора, участващи в предизборната надпревара заради шоуто!...
В резултат от всичко това днес имаме парламент, който, ако не друго, много точно съответства на манталитета ни. Имаме парламент, в който на воля ще се разиграват театрални представления (Какъв кеф!). Имаме парламент, който не може да стори друго, освен да произведе – ако изобщо го направи – странен кабинет, подкрепян от всички и никого, при това кабинет, който, ако изобщо бъде сформиран, ще има за заветно и единствено свое предназначение да ни добута до изборите за евродепутати, когато с голяма степен на вероятност отново ще бъдем призовани да се явим пред урните – ей така, между другото, - за да пуснем гласа си и за следващото (четиридесет и трето по ред) издание на обикновеното ни народно събрание. А то, разбира се, няма да се отличава по нищо, ама съвсем по нищичко от вече конституираното четиридесет и второ или от предхождащото го четиридесет и първо и т. н., и т. н., освен, естествено, по замяната на някои от депутатите с други... – а, всъщност и по конфигурацията на съставящите го политически сили. Това обаче (а именно прословутата конфигурация), както всички прекрасно съзнаваме, независимо дали си го признаваме или не, е без каквото и да било значение, нали! Важното е, че винаги – или поне през последните двадесет и три години – получаваме точно това, което искаме, а именно цирк с актьори, нарочени за виновни по подразбиране, перманентно избирани от зрители с презумпция за невинност!...
Виновни сме, разбира се. Вината ни обаче – или поне така мисля – се състои не в това какви свои представители излъчваме в политическите институции, а във факта, че дълбоко в себе си сме доволни от обстоятелството, че излъчваме тъкмо тях, а не хора с манталитет, различен от нашия собствен. Причината за това наше доволство пък се корени в страстта ни често да се представяме като такива, каквито не можем да бъдем по дефиниция, независимо дали наричаме себе си
комунисти,
антикомунисти,
либерали,
либертарианци,
социалисти,
християндемократи,
националисти,
зелени,
граждани,
независими или по някакъв друг неблагообразен начин.
А изброените и много други начини, по които се самоопределяме, са фиктивни, просто защото са... имитативни! Те са само угасващи блянове, родени, отгледани, постигнати и... днес вече отмиращи... в други географски ширини. Онова, което идва на тяхно място там обаче явно за нас е и безкрайно далечно, и (може би и поради тази негова далечност, разбира се, че и поради тази негова далечност)... все още съвсем непредусетено?!...
Повече от очевидно е, че днес представителната демокрация вече (почти) принадлежи на миналото. Повече от очевидно е, че единствените, които не биха дръзнали да признаят това, са или бивши комсомолци, или висши функционери на ЕС. При това положение най-естествената форма на демокрацията в сегашния й вариант – и то далеч не само у нас – е фарсът. Да му се наслаждаваме, докато го има!
Какво идва след него ли? Какво ще последва играта на демокрация? Със сигурност не ще е типът авторитаризми с ляв или десен уклон, установени в редица държави през XX век. Почти сигурно обаче е едно: то ще е продукт на рефлекса или, ако щете, на историческата грешка, стояща в основата едновременно и на идеята за дълговечността на авторитарните режими, и на тази за действителността на т. нар. представителна демокрация. Не знам какво ще е – нямам ни най-малка представа, разбира се. Във всеки случай обаче тъкмо ние и поколенията след нас ще сме виновниците за промяната, която ще го донесе, може би за да ни напомни за кой ли път, че единствената причина, поради която се променяме, е за да си останем същите?!...