Истината: универсалната догма на всички времена
Всъщност идеята за истината е нещо пределно просто... Тя не е – и не може да бъде – нищо повече от частен случай на удвояване на термини, от една от разновидностите на манията ни да бъдем тавтологични!...
Иван Бозуков
Целият ни живот минава в нескончаеми стремления към:
Странно: какво ли стои в основата на тази всепоглъщаща и – по всичко изглежда – вечна любов на човека към клишето, наречено истина? Защо почти винаги се предпоставя, че несъгласуваното с някоя от разновидностите на това клише живеене било празно и дори несъстоятелно? Каква е тази явно непреодолима инерция, която ни тласка неизменно да преобразуваме, смачкваме, смиламе непроницаемостта - в прозрение, общовалидността – в знание, видимостта – в самоочевидност?!...
Казваме си:
Светът е непонятен. Животът е непонятен. Човекът е непонятен...
И в същото това време, в което си го казваме, се самонавиваме:
Не може – просто няма как – да е така! Все някой (бог) или нещо (някаква природна необходимост) не само „проумява/оправдава” всичко това, но и трябва да е в самата му основа!
Всъщност идеята за истината е нещо пределно просто – също като тези за вярата, за смисъла или за битието. Тя не е – и не може да бъде – нищо повече от частен случай на удвояване на термини, от една от разновидностите на манията ни да бъдем тавтологични!
Да вземем един тривиален пример, да речем този с глагола вървя. Ако случайно някой ви се обади по телефона, докато го правите, и ви пита какво правите в момента, вие ще му отговорите, че вървите – нали така? Има едно случване – в този пример вървенето – и информиране на някого относно това случване – нищо повече.
Впрочем пристрастените към идеята за истината биха били напълно съгласни с една такава интерпретация на същата. Само че – и тъкмо върху това искам да акцентирам – евентуалното им съгласие би се отнасяло до информирането на някого относно вървенето ни като нещо, което действително правим в момента, а не в качеството му на само потенциално валидно случване. С други думи, пристрастените към идеята за истината биха признали отговора ви за валиден тогава и само тогава, когато той съвпада по време, място и случване с това, относно което ги информирате, а не само с по принцип възможната наличност на последното!
Сега да си представим, че казвате на обадилия ви се по телефона, че вървите, докато в същото това време съвсем не го правите, а, напр., блажено се излежавате в кревата. Добре, добре – знам, че е безсмислено, но въпреки това си го представете. Освен всичко друго, можете да кажете на човека в слушалката, че вървите, понеже сте в просъница и не съзнавате напълно какво говорите или, да речем, защото ви се върви и защото казвайки това сте в състояние да си представите по-успешно, че го правите. И в двата случая вървенето би било една потенциално възможна, па макар и не налична в момента реалност. Сиреч, от перспективата на пристрастения към истината, и в двата случая не бихте излъгали съвсем по силата на тривиалното обстоятелство, че все някога сте вървели и че, то се знае, възнамерявате да продължавате да го правите и за в бъдеще...
Е добре: в интерес на вездесъщата истина да признаем, че в посочения случай, както и във всички сходни на него ситуации, лъжете, като дърт циганин при това. Да предпоставим, че напълно съзнателно убеждавате събеседника си в неща, които или не могат да бъдат, или просто не са такива, като каквито му ги представяте. Да предположим все пак, че сте вменяем – сиреч, че го правите по някаква си ваша субективно валидна причина. Пристрастеният към истината би казал, че в случая лъжете и че по този въпрос няма – и не е възможно да има – какъвто и да било спор. Вие пък може да му отговорите, че това, което от общовалидна – а в случая и от негова - гледна точка е лъжа, може да се окаже субективно истинно от перспективата на вашите собствени разбирания за нещата!...
Сама по себе си идеята за истината съвсем не е нещо безполезно, още по-малко пък вредно. Бедата е не че сме пристрастени към истината, а че поставяме знак на равенство между истина и общовалидност. Проблемът не е в простото удвояване на термините; той не е, да речем, в яростните ви уверения в стил наистина не знам, вместо в лишеното от емоции простичко не знам – съвсем не. Проблемът с истината е, че често, да не кажем почти винаги, ние, хората, придаваме статут на истинност само и единствено на неща, които предпоставяме като общовалидни!
Общовалидността съвсем не е нещо чак толкова просто, като каквото обикновено я предпоставяме. Да вземем един съвсем банален пример, а именно този с твърдението ви това е пепелник. Съзирайки пепелника пред вас, всеки, който е виждал пепелници и знае какво е предназначението им, безрезервно би се съгласил с изказването ви.
Да си представим обаче, че в един прекрасен ден изобретяват машината на времето и пренасят с нея някой първобитен дивак в тогавашното настояще, в което, противно на очакването на противниците на тютюнопушенето все още има пепелници, които се използват по предназначение, а не киснат в музея на човешките пороци. При това обучават човека на езика, който говорите и вие, пропускайки обаче – така, някак между другото – да го информират за феномена тютюнопушене и за пособията, в които пушачите отлагат отходния продукт от процеса на пушене. Идва първобитният дивак, съвсем учтиво се запознава с вас, след което вие компетентно го информирате, че малкото кръгло нещо пред вас – да предположим, че пепелникът е кръгъл – е пепелник. В отговор той, разбира се, мига на парцали и сигурно се рови в познанията си за езика ви, за да намери дума, съответстваща на тази толкова странна вещ... – И ето! Подскоква от въодушевление и, сочейки пепелника, възкликва нещо от сорта на:
Плитка чаша, дълбока капачка или малко легенче?!
Нашият първобитен дивак, то се знае, би могъл да оприличи пепелника пред вас на хиляди различни неща, за които си е съставил представи въз основа на новопридобития си речников запас в следствие от упоритото изучаване на езика ви. Важното е, че ако не са му казали, че такава вещ като пепелник изобщо има, той няма как – просто е практически невъзможно - да си представи нещото пред вас като такъв. Следователно, че вещта пред вас е пепелник ще бъде общовалидна истина за вас и за хората от ерата на тютюнопушенето, но не и – в никакъв случай – за него и за съвременниците му от епохата, от която идва...
Т. нар. общовалидна или универсална истина винаги – абсолютно винаги – е продукт от процес на предварително – често много продължително – конструиране и утвърждаване. Това нейно конструиране и утвърждаването му се случват в поредица от динамични ситуации на договаряне и предоговаряне, сиреч са конвенционални и нищо повече. Те не са, никога не са били, никога няма да бъдат и е абсолютно невъзможно да станат нещо, което си съществува просто така, на свои собствени основания, а винаги задават конкретната рамка на общовалидност или универсалност в пределите на дадено време и/или общество.
Днес казваме, че има такова нещо като основни човешки права и дори настояваме, че последните били универсални. Тяхното имане обаче е валидно за нас, ала не и за хората, да речем, от XII век. То – съвременното ни наличие на т. нар. основни човешки права – е нещо, което се е случило, било е конвенционализирано и се е утвърдило в качеството си на наша – на днешните предимно западни хора – конформност – нещо, на което е напълно възможно (даже твърде вероятно) човешките същества от XXVI век да гледат със снизходителна симпатия, с присмех или дори с презрение!...
Е добре – ще кажете: - все пак има неща, чиято общовалидност в никакъв случай не може да бъде оспорена, като напр. силата на гравитацията, мокротата на дъжда, дишането в качеството му на необходимо условие за живеене и изобщо всевъзможни такива устойчиви характеристики на т. нар. „налична реалност”!
Да вземем дишането. Да, живите същества дишат. Това е нещо, което им се случва непрекъснато, докато са живи. Да допуснем обаче, че също толкова вярно, колкото факта на дишане на живите същества, е и обстоятелството,
Нещата с гравитацията и с мокротата на дъжда стоят по съвсем същия начин. Договорили сме се (сиреч стигнали сме до конвенцията) да разглеждаме ефекта от първата като падане. Липсващата гравитация обаче също бива интерпретирана като падане, само че, простете ми за нелепото описание, падане във всички посоки! Важното в случая е, че познаваме неизменно повтарящия се ефект от явлението гравитация, но не и естеството на самото това явление. По съвсем същия начин сме свикнали да наричаме усещането си от падането на дъждовните капки - и изобщо при допира си до течности – мокрота и т. н., и т. н., и т. н.
Иначе казано, светът е такъв, какъвто си го представяме и го мислим не защото съгласуваме представите и понятията си за него с това, което той действително е (По дяволите, та ние нямаме ни най-малка представа какво светът действително е!), а защото тези представи и понятия са удобното криво огледало, което сме си конструирали, за да го наблюдаваме! Просто сме потопени в свят, изглеждащ ни достатъчно устойчив и компактен не защото наистина (Наистина?!) е такъв, а защото би ни било прекалено трудно и непонятно да си го представяме и да го мислим като неустойчив и хаотичен!
Ха – „криво огледало”! – вероятно вече сте почнали да клатите недоверчиво глави. – Какво ти „криво огледало”, щом конвенциите ни за света и за нещата в него „работят”, при това често пъти безотказно?! Ако те бяха „криво огледало”, как щеше да е възможно да „изнамерим” електричеството, да конструираме компютъра, да полетим в космоса?!...
Това обаче, за което говорите – ако си го казвате, разбира се, - не е нито каквато и да било истина за света, нито – още по-малко – някакъв – всъщност какъвто и да било - вид универсална или общовалидна такава. Името му, разбира се, е опит или, ако предпочитате англосаксонския термин – емпирия. Пробваме нещо, бъркаме, пак пробваме, докато накрая налучкаме някакъв вариант на случването му, който да ни върши работа. При това, забележете, че онова, което налучкваме, съвсем не е нещо,
Накрая нека да се върнем към далеч по-всекидневните измерения на понятието истина, за да отбележим някои полезни негови особености.
Опитът ни учи, че в света има едно-едничко важно нещо и това, естествено, е случването. Да: нещата се случват, ние се случваме, конвенциите ни за познатите нам неща се случват. Изобщо, налице е едно тотално и повсеместно случване, макар да не знаем и по никакъв начин да не сме в състояние да проумеем нито какво е то, нито защо го има, нито дали е крайно или безкрайно в пределите на конвенциите пространство и време, посредством които изобщо е възможно да го констатираме!
Да – случва се
да спим,
да се храним,
да вървим,
да работим,
да творим,
да се радваме,
да се ядосваме
и изобщо да възприемаме и да сме ужасно много конкретни неща.
И тъй като тази лавина от конкретни неща постоянно ни връхлита отвсякъде, тъй като сме – и докато сме живи не можем да не бъдем – изцяло потопени във вихъра на случването, тъй като самите ние сме частица от това случване, именно то – случването – е единственото ни мерило за нас самите, за другите хора, за света и изобщо за всичко, което можем да си представим, почувстваме или помислим. При това случването има една важна особеност, а именно обстоятелството, че лесно може да бъде разчленявано на несметно количество относително ясно обособими една от друга свои категории. Знаем кога ни се случва да вървим, да четем, да се храним и т. н., и т. н. И тъй като през цялото време, докато сме живи, някоя или някои от тези категории на случване са валидни за нас, сме си изградили достатъчно устойчиви и лесно съобщими модели за идентифицирането и интерпретирането им. Така е за всички хора от всички времена и общества, дори за тези от най-примитивните такива...
Вероятно ще запитате:
Е добре де, ама какво общо има цялото това случване с проблема за истината?!
Нещата са пределно прости: цялото това случване не само има общо с проблема за истината; самото то е истината. Последната просто е термин, дума, начин за обозначаване на някакво случване. Казвам, че е истина, че докато пиша този текст пръстите ми пробягват по клавиатурата и ако това ми казване съвпада с действието, което обозначава – а именно със случването писане на компютърна клавиатура, - значи е истинно – нищо повече.
Така посредством идеята за истината можем взаимно да се информираме за всевъзможни случвания и съобразно с тази си информираност да действаме адекватно в пределите на съответната ситуация. Можем да съгласуваме действията си и в резултат от това да извършваме полезни за всички нас – и за всеки от нас поотделно – неща. Можем да бъдем коректни едни спрямо други, спазвайки поети ангажименти или дадени обещания и изобщо да пребиваваме в един поне относително предвидим човешки свят, биващ такъв – а именно предвидим – само и единствено въз основа на обстоятелството, че ние, хората от определено общество или епоха, сме формирали и поддържаме някакви общо разбираеми конвенции за него и за съставящите го неща...
Това е тя истината. Ако бе възможно изказванията ни винаги да съответстват на общоприетите ни конвенции за случващото се, едва ли такъв термин изобщо би възникнал, просто защото не би ни бил нужен. Проблемът, разбира се, се оказва перманентно наличната възможност да проявим преднамерена несъгласуваност между думите и нещата. Тогава лъжем, разбира се, ала... само от гледна точка на конкретната общовалидност или универсалност, в която сме потопени. А дали го правим и от наша, субективна гледна точка, това можем да знаем само ние – и то ако сме с поне относително ясно съзнание за нещата, които казваме или вършим.