Прелиминарно глуполомство от т. нар. „автор”
Представете си, че философията не „правеше” нищо, ама съвсем нищичко! Представете си, че си седеше просто ей така, със скръстени в скута ръчици и даже не махаше за поздрав на „уловените” във „фината” й „многоцветна паяжина” случайни минувачи, наречени „философи”!...
Иван Бозуков
Бъди реалист – не казвай истината. Станислав Йежи Лец
имам предвид пишещият тези редове,
е, и някои други същи и не съвсем не-несъщи такива... -
накратко, споменатият човекоиндивид, реши да тури мото на последующата дивотия, която си въобрази, че е сътворил, само и единствено от естетически съображения.
Ще си рече евентуалният (тук се има предвид твърде евентуалният, разбира се) читател:
Щом е цитирано някое величие, значи и цитиращият го може да „скалъпи” нещо умно – или поне полуумно.
Е, не че ще си го каже със същите (или с някакви сходни на тях) думи, но едва ли е съвсем нелогично да се предположи, че може и да го стори. А направи ли го – значи здраво е хлътнал в капана на собственото си лековерие! Защо ли? Елементарно: това, което ще последва, си е само и единствено едно глуполомство и нищо... по-малко...
Ама стига вече сме се дазландисвали, ами да започваме да започваме. Как ли? Че как иначе, ако не със самата философия!
Да си я представим (философията, де) като една съща гарнитура. Ама гарнитура не холска, не кулинарна, не даже футболна, ами просто гарнитура сама по себе си, гарнитура по принцип, гарнитура като такава.
Представихте ли си я?
Не?!
Че защо?! Мигар е нужно нещо да гарнира нещо друго, та да си го представим като гарнитура?!
Съвсем не, разбира се! Ако е налице гарнитура, тя си е такава, независимо дали гарнира нещо или не. В противен случай що за гарнитура би била?!
Е добре, признавам, разкрихте ме. Естествено, че и философията, както всяка друга гарнитура сама по себе си, по принцип и/или като такава гарнира гарнираното от нея и – то се знае – въпросът е какво е то.
Мътен въпрос, казал бих. Толкова мътен, че чак тегав почти колкото философията на правото, ако не и повече!
Мътен-мътен, ама – О, чудо! – блещи в мътнината лъча от насрещно прииждащ трен, досущ като в мистериум, докоснат от крехката ръчица на вездесъщата (и, естествено, нивгаш и никак неотклонима от пътищата и безпътиците си) съдба!
Каква е тая чудна лъча ли? Как каква? – Тъкмо оная, що дирим, лъчата досежно гарнираното от гарнитурата философия. А то (гарнираното от гарнитурата философия) е ни повече, ни по-малко просто... всичко!
А стига бе! – ще си речете. – Е па чували сме дивотии, ама чак такава хем хептен нийде нема, ама съвсем нийде, даже в българската образователна система!
Прави сте, ала – Уви! – това е положението, че и полумъжието даже! Философията гарнира всичко, дори – а всъщност най-вече – самата себе си!
Друго си е да ни просвещават (че и даже да ни освещават) досежно проблеми, леми и дилеми, съдържащи битие от най-съмнително възможно естество, каквито напр. са тия за т. нар. нематериално неналичие, етикирано душа, за т. нар. смисленост на безсмислието, наричано живот, за т. нар. дванадесеторазредна недомислица, назовавана първороден грях, за т. нар. утопия, именувана добротворство (утопия, мимикрираща от прогрес към хуманизъм и обратното, че и обратното на обратното, и обратното на обратното на обратното...), за т. нар. колективно безумие, носещо гръмкото (ала, то се знае, дрънчащо на кухо) прозвище норма...!
Защо? – ще запитате. – За какво й е притрябвало на философията да гарнира разни работи?!
Как защо? – За да прави нещо, разбира се! За да се занимава с нещо. За да си убива времето... и безвремията...
Представете си, че философията не правеше нищо, ама съвсем нищичко! Представете си, че си седеше просто ей така, със скръстени в скута ръчици и даже не махаше за поздрав на уловените във фината й многоцветна паяжина случайни минувачи, наречени философи! Представете си, че се пулеше с празен поглед в собствената си нищета, привиждайки последната като най-ослепителния (в буквалния смисъл, естествено) блясък!...
Какво щяхте да мислите за нея тогава? Мигар с пълно право не бихте я нарекли мързелана, par excellence при това?!
Ето. Видяхте ли защо философията се занимава с гарниране или, ако предпочитате, с уплътняване на т. нар. реалност. Просто прави нещо като всеки нормален човекоиндивид и (по изначалната безпричинност на тая една причина) никой за нищо нито я закача, нито я... бръсне за нещо! Сиреч и тя незадоволително доволна, и ние задоволително недоволни и в резултат от това всички си кибичим щастливи, защото сме нещастни... или май беше обратното, все едно...
Добре. След като изяснихме фундаменталната проблема досежно безпричинната причинност на причинната безпричинност философията да гарнира разни работи, редно е да обясним как последната прави това.
Как ли? Много лесно – посредством абсолютно неоспоримата от никого (че даже и от някого) метода, наречена диалектика или, казано с думи прости, преливане от пусто в празно.
Да обясним. А за да го сторим, добре е да сме конкретни. Затова ще вземем една фундаментална, та дори фундаменталистка философска проблема, каквато е тази за т. нар. любов.
Ето един философски автоспор върху споменатата проблема от чисто до невъзможност естество, симулативно проведен от въображаем философ в нийде небивала (и затова изначално загнездила се в главите на човекоиндивидите) Вселена:
Гениално, нали?! Такава е философията. Ако не е в състояние да разреши някоя проблема, лема или дилема (а не ми е известно досега философията да е разрешила па макар и една-едничка проблема, лема или дилема), прави я до такава степен непонятна, щото дори и най-смахналият се от наукообразно интелектуалничене професор безусловно да поверва, че такава никогаш, ама съвсем никогаш, нигде и по никой начин нито е бивала, нито е, нито може да бъде!...
Та с такива едни работици ще бъдете занимавани в тая все още (почти) неначената поредица от проектонедодяланости, наречена Кикотещата се философия. А кога и как ще става това, все още не знам. Надявам се обаче онзи в мен, който не е бил, който няма да бъде или който поне понякога не е философ скоро да ми подскаже. Защото занимаващият се с философия под каквато и да било форма има нужда най-вече и преди всичко от изначално лишен от усет за философстване подсказвач... – Нали?...
Спущено на 4 април 2014.
Става дума за текста по-долу – бел. авт.
Ще рече други текстове на същия т. нар. автор – бел. авт.
Съдбата винаги е била, е и навеки ще бъде жена, разбира се – бел. авт.
Философията тоже е жена, само че, то се знае, дърта – бел. авт.