Кратка бележка върху идеята за героизма
По повод на 2 юни и по-точно във връзка с воя на сирените...
Иван Бозуков
Замисляли ли сте се понякога колко лесно издигаме някои хора в ранг на герои и как с не по-малка лекота заклеймяваме други като антигерои?
Тук ще ме интересуват следните два въпроса:
Колко хубаво го е казал Ерих Мария Ремарк:
Героите трябва да умират. Ако останат живи, те стават най-скучните хора на света.
Или да вземем Вазов:
Добре де, ами ако обесеният бе не Левски, а, да речем, Стамболов? С какво положението (отношението към него) би било по-различно? А това към Левски?
Логично е да се предположи, че ако бе станало така, Стамболов, а не Левски би бил издигнат в ранг на ненакърним национален герой и обратното: Левски щеше да е тоя, който да се натресе на неизбежно дискредитиращите го чудеса на т. нар. ни следосвобожденско управление и в резултат от това да се сдобие със съмнителната репутация на противоречива личност...
Очевидно е, че, погледнато в глобален мащаб, хората имат въпиюща нужда от герои. Днес се стига дори дотам, че един на пръв поглед съвсем обикновен човечец бива обявяван за герой, само защото мнозина не са в състояние да поискат да се поставят в условията на неговата/нейната ситуация поради подразбиращо се плашещия характер на тази ситуация.
Често казват:
Каква гражданска доблест проявява този или онзи журналист, говорейки против властта!
(или)
Тази жена се грижи сама за три малки деца! Какви ли усилия й коства това!
(или)
Каква смелост трябва да има човек, за да дръзне даже да си помисли да скочи с парашут от 38 километра височина!
Очевидно масовото обявяване на определени индивиди за герои задоволява потребността на мнозина да си въобразяват, че има хора, които в сравнение със самите тях са несъпоставимо по-смели, по-издръжливи, по-упорити и т. н. - все в този ред и дух. Склонният към героизиране човек си казва:
Щом някой може, защо пък в някаква - макар и много малка - степен да не мога и аз?! В никакъв случай не съм способен на това, което правят героизираните от мен хора, но защо поне да не опитам да се придържам към шаблона им на поведение в несъпоставимо по-обикновените ситуации на собствения ми живот?!...
Не знам що за човек би бил някой, ако изобщо не е способен да идеализира определени черти от човешкото поведение. Все нещо –
всеотдайността,
постоянството,
учтивостта,
умереността,
смелостта и т. н., и т. н. –
би трябвало да заслужи ако не възхищението, то поне уважението ни, нали? Какво бихме били в противен случай, освен ходещи трупове, които съвсем нищичко не би могло да развълнува?! Ето защо - поне по отношение идеализирането на определени човешки качества и наклонности - идеята за героизма е нещо твърде разбираемо и – затова – прекалено обикновено.
Да героизираш обаче, както прекрасно знаем, не значи просто да идеализираш определени черти/склонности на човешкия характер. Освен това е нужно и да се преклониш пред субект, който ги въплъщава в максимално концентриран вид. И тъкмо тази втора предпоставка на героизирането е смущаваща, а понякога и опасна.
Защо ли? – Ето защо.
Героят е човек, комуто се пришиват етикети с качества в превъзходна степен:
най-добрият,
най-смелият,
най-непоколебимият,
най-честният,
най-себеотрицателният...
Същевременно на всеки – имам предвид на всеки що-годе разумен човек, естествено – му е пределно ясно, че никой, нито един човек на планетата, не е в състояние да обладава която и да било човешка черта и/или склонност в близък до предполагаемия й пълен обем. И ако все пак изглежда, че някой е изключение, едва ли не би било релевантно да се запитаме защо:
Във всичките тия случаи, както забелязвате, няма дори и намек, че съответният героизиран човек действително притежава едно или друго качество или склонност в пълния им или близък до него обем. В първата ситуация т. нар. герой е митична или митологизирана фигура, напр. Прометей, Иисус Христос или Буда, във втората – човек с изявена способност да манипулира, в третата – просто харизматична личност, в четвъртата – адаптирал се към някакви - считани по общо мнение – за екстремални условия индивид...
Митичните и митологизирани фигури, разбира се, са най-лесно податливи на героизиране. Тези от четвъртия тип – съответно - най-трудно съизмерими с образа на героя. Това, което искам да подчертая обаче, е съвсем друго, а именно, че реалността на героизирането е изначално фантазна или – ако щете – фикционална и затова не бива да се бърка с действителната личност на героизирания.
В случая обаче изразът не бива има само и изцяло пожелателен характер. Човекът охотно героизира, героизира кого ли не и го прави с отчайваща – защото е отчайващо непресушима – страст!
Откъде идва опасността ли? Защо героизирането може да има фатални последици ли?
Ами много просто. Вътрешно присъща на героизирането е парадоксалната склонност към явно подражание на героя и тайничко заклеймяване на същото това подражание! Не, в случая въобще не говоря за баналното обстоятелство, че т. нар. герой изпълнява ролята на нещо като регулативна инстанция – сиреч че бива прокламиран като еталон на някакво идеализирано – и затова невъзможно – препоръчително поведение. Това е само едно, да го наречем относително невинно, съпридружаващо героизирането явление. Думата ми е за самия стереотип на героизирането, който, независимо кого и по какви причини героизираме, винаги е един и същ, а именно изначално белязан с дълбоко и неотстранимо самопротиворечие.
Какво? Не вярвате?
Добре – да вземем един конкретен герой, който и да е, напр. Ботев. Да оставим поразителното обстоятелство, че честваме не рождението, а смъртта му. Да се абстрахираме и от факта, че е живял едва 28 години – твърде кратко, за да се превърне в герой.
Да – да оставим всичко това, както и, разбира се, съвсем не безинтересната цялостна негова биография – и да се съсредоточим върху причината, поради която е бил обявен за герой. А тя – причината – е само една-едничка - обстоятелствата около смъртта му. (Не, в момента не обсъждам поезията му. Говоря за него не в качеството му на поет, а в амплоато му на национален герой.)
Добре. Да допуснем, че Ботев бива възкресен в нашето собствено време. Как ли би изглеждал той в него? Как ли бихме се произнесли за т. нар. му утопичен социализъм? А за анархизма му? Или си въобразявате, че човек с неговата натура би бил способен – или дори склонен – да се примири с относително безметежното си пребиваване в днешна България?! А може би допускате, че би се адаптирал към участие в мирни граждански протести?!...
Едва ли мислите така. Едва ли някой би си представил Ботев (а може би Левски, дори Стамболов) като организатори на граждански протести! Далеч по-адекватна, струва ми се, би била представата за тях като за бунтари в типичния смисъл на тази дума – сиреч като par excellence революционери. Ако живееха днес и ако притежаваха качествата и наклонностите, поради които ги героизираме сега, едва ли бихме говорили за тях като за нещо по-различно от просто подривни елементи, като за заплаха за устоите на демокрацията или като за някакви други особняци в този или сходен на него смисъл на думата!...
Ето го безсмислието на героизирането. Как го беше казал Хелвеций:
Инквизиторът, осъдил Галилей, навярно се е отнасял с презрение към злодейството и тъпоумието на съдиите на Сократ.
Да, какво друго е героизирането, ако не вътрешно противоречивият стремеж да се прекланяш пред някого, изпитвайки неистов страх да си на негово или нейно място? И точно в това самопротиворечие, в това биполярно отношение към героя, се състои и голямата опасност за героизиращия. Знаейки – или поне интуирайки, - че героят е или несвоевременен, или просто обект на прекомерна идеализация, масовият героизатор благоговее – при това не рядко с небивала страст – пред измислени характери и светове. Стои прав, слушайки сирените на 2 юни и/или химна, без дори да посмее да се запита какво всъщност олицетворява това мое благоговение! И не само това – учи и децата си, а те на свой ред своите деца и децата на своите деца - да постъпват по съвсем същия начин. Е, в такъв случай нужно ли е изобщо да се питаме защо сме такива, каквито сме или защо начинът ни на живот не ни удовлетворява особено?...
Героят е измислената реалност, по която удобно се приплъзваме, за да избягаме от себе си, а с това, разбира се, и от своето време. Той не е нещо, което сме не само готови, но и изобщо склонни да преодолеем, осмисляйки го. Тъкмо напротив: средищното място, което сме му отредили, го превръща в прекалено ярък – и затова силно заслепяващ – фар, пречещ ни да намерим пътя си през океана на собствения си винаги важен и, разбира се, никога героичен обикновен животец...