Личното пространство – актуалната мизерия на една архаична утопия
...Попрехвърлилата критическата домакиня ще се усамотява, за да чете любовни романи; отегчилият се от нея съпруг ще се усамотява, за да сваля порно; младежът ще се усамотява, за да сваля гаджето си с любовни SMS-и; невротизираният служител в голяма фирма ще се усамотява, за да... спи; апатичният към семейството си и свързаните с него задължения средностатистически гражданин ще се усамотява... с любовницата си; тя пък ще се усамотява, за да превъзнася (или проклина) пред самата себе си двойствения си живот; отвратеният от училищните си занимания тийнейджър ще се усамотява, за да играе компютърни игри...
Иван Бозуков
Съществуването или е съвместно, или просто няма такова. Бъртранд Ръсел
Не се усамотявайте! Усамотяването е прелюдия към смъртта! „Инфектираният” със склонността да се усамотява в някакъв много важен смисъл (вече) не е съвсем жив! Случи ли се някому да бъде „поразен” от „вируса” на самотата, значи е престанал да бъде сред живите в пълния смисъл на тази дума и въпросът е само колко време ще продължи да вегетира преди да го застигне и превърналата се за него в банален статистически факт физическа смърт!... Авторът
Да започнем с най-важното, а именно със следното:
В този текст ще поставя на обсъждане следните въпроси:
Тезата ми е, че култът към т. нар. лично пространство е значимо препятствие пред всяка заедност и че за да се реализира, всяко колективно живеене неминуемо трябва да е категорично отрицание на този култ.
I. Фикцията „лично пространство”
Ние не обичаме хората не защото те са лоши, а ги смятаме за лоши, защото не ги обичаме. Лев Толстой
В основата си човешкото поведение е егоцентрично. Каквото и да правим, колкото и да обичаме другите, инициатори на съответното (си) действие (или бездействие) неминуемо сме самите ние и затова тъкмо ние, а не другите хора, винаги едновременно сме и първопричината, и саморегулаторът, и крайната цел на всичко, което вършим или не вършим.
Разбира се, че т. нар. Аз не прави нищо друго, освен да подражава на другите. Разбира се, че единственото, което ни произвежда, е погледът на другите. Разбира се, че уникалността и индивидуалността ни, колкото и да предпоставяме яркостта и отчетливостта им, винаги (и само) представляват някаква – независимо каква – комбинация от аспекти и елементи на подражателство...
Да, така е. В момента обаче изобщо не обсъждам този фундаментално необходим социален факт. Това, което имам предвид, е баналното обстоятелство, че дори най-отявленият алтруист дълбоко в себе си не може да бъде друго, освен свръхцентриран върху егото си индивид. Това личи особено ясно в думите:
Обичам те!,
отправени към когото и да било, независимо в какъв контекст и при какви обстоятелства. Казвайки някому това, твърдим ни повече, ни по-малко:
Центрирането върху егото е толкова дълбоко вкоренено в човешкия индивид, че в огромна част от случаите изобщо не си даваме сметка – нито пък ни хрумва да го правим – в каква огромна степен сме обсебени от него! Кратковременната, ала тотална Вселена, каквато представлява всеки от нас, за всеки от нас е толкова
че нямаме аб-со-лют-но никакъв шанс когато и да било и по какъвто и да е повод да постъпим другояче, освен съобразно с нея!
Всички знаем това и, знаейки го, автоматично го предпоставяме у другите. Приемаме без изобщо да се замисляме, че т. нар. вътрешен свят на всеки човек е нещо свещено и неприкосновено и че както и да действаме спрямо другите, независимо дали предпоставяме, че ги обичаме до себеотрицание или че не можем да ги понасяме до степен на физиологично отвращение, задължително трябва да уважаваме правото им на интимно отношение към самите себе си – сиреч на отдръпване, оттегляне, потапяне, самозатваряне, саморазтваряне... – или както и да го определим по някой друг сходен на тези начини – в себе си...
Сякаш си казваме – не непременно вербално, разбира се:
Всеки има право на пълно сливане със себе си, понеже в последна сметка, колкото и да се опитва да бъде друг/друго, никой не може да бъде друг/друго, освен... себе си!
За да бъде себе си обаче, човек трябва да има природни и социални предпоставки да го практикува – сиреч да разполага с физическа неприкосновеност и ментална еманципираност от другите. Точно това – наличието на физическа неприкосновеност и ментална еманципираност от другите, за да се практикува бъденето (на) себе си – ще наричам лично пространство.
Ако мислим т. нар. лично пространство по този начин, можем да твърдим:
II. Генезисът на специфично модерната западна идея за лично пространство
Всички истини са ми подвластни, а такива истини, които биха ме надрасли и с които бих бил длъжен аз да се съобразявам, да си призная – не познавам. За мен не съществува истина, тъй като аз най-много ценя самия себе си. Не поставям над себе си дори своето същество или съществото на човека - въпреки че съм само „капка в морето” и „най-нищожен като човек”. Макс Щирнер
Така, както бе дефиниран, култът към т. нар. лично пространство не е опасен. Във всеки случай не е по-опасен в сравнение с откритата пред всеки човек потенциална възможност за самоубийство. Самият факт, че е налична, не ни подтиква да я актуализираме за себе си, нали?
Има обаче времена, социални ситуации и специфични обстоятелства, в чиято природа е заложено да превръщат невидимата (и затова само потенциално налична) опасност в ярко видима (и затова натрапчиво актуална непосредствена заплаха)! По-точно би било да се каже, че всяко историческо време и всяка форма на обществена организация актуализират едни потенциални до преди това и другаде заплахи, деактуализирайки други. В този смисъл модерният Запад е ситуация, актуализирала култа към т. нар. лично пространство по начин, непознат другаде и преди това и наложила го до степен, застрашаваща колективното битие на днешния западен човек. Как се е случило това ли? Ето как.
Да започнем с нещо архепросто и затова често оставащо встрани от погледа на анализиращите моралния аспект на живеенето в модерното западно общество, а именно с това, което можем да наречем откриване на Аза. Никак не е случайно, че цялата философия на модерния Запад е ако не основно, то поне предимно Картезианска. Не че в твърдението: Мисля, следователно съм. се крие някакъв особено дълбинен (в рационалистичен план, разбира се) смисъл. Не че то може да бъде – не, не може, естествено – повече от тавтология, банална при това (Мисля, следователно съм. = Мисля, следователно... мисля.!) Не. Това твърдение е важно не защото е смислено – безсмислено е и това е, както вероятно би се изразил самият Декарт, ако би бил по-искрен в съжденията си, самоочевидно, - а защото буквално поразява особено чувствителния към абстрактните щения на абстрактния човек просвещенски и постпросвещенски ум с никъде и никога небивалата дотогава идея, че Аз-ът не просто съществува, но и че е единственото съществуващо нещо, от което може да се изведе съществуването на каквото и да било друго – всъщност на всичко останало, на всичко, което Аз-ът в своята кратковременна тоталност
Иначе казано, от времето на Декарт, сиреч от първата половина на XVII век насам, при това съвсем не без спомоществователството на самия Декарт, Аз-ът не просто става видим и ясно идентифицируем във видимостта му, а се превръща във всеобемаща тоталност във възможно най-прекия и непосредствен смисъл на този израз! Оттогава в пределите на Запада само и единствено в името на Аз-а ще работят и новозараждащата се наука, и секуларизиращата се религия, и предстоящите да се оформят и обособят партии, и появилата се доста по-късно доктрина за икономиката на благоденствието, и вече започващите да изригват по онова време национализми, и глобалистката реакция срещу тях, и зародилата се около век след Декарт идея за гражданско общество, и революционният ентусиазъм на всевъзможни прогресисти, и романтизмът на цяла плеяда меланхолично настроени носталгици, и спиритуалистичното вдъхновение на причудливи до невъобразимост мистици!... – Всичките тези идеи, теории и доктрини, както и множество най-разнообразни и разнопосочни други такива, неизменно ще започнат да откриват и преоткриват себе си само и единствено в стремлението си да бъдат максимално – и по възможно най-много и разнообразни начини – удовлетворяващи претенциите на Аз-а, но не просто тези на хипотетичния или абстрактен такъв, а щенията на всеки от нас в качеството му на самоцелно незаменима, специфично себерепродуцираща се и уникална в неповторимостта си отделност!
Ще знаем, разбира се, че, както прекрасно се е изразил Джордж Сантаяна:
Животът е прекалено беден, за да не бъде безсмъртен.,
ала ще приемаме това си знание – когато разполагаме с него и се стремим да го разберем, естествено – само и единствено за сведения, фокусирайки се изцяло върху убеждението, че Аз-ът е не просто неизменно наличната реалност на всеки от нас, но и че е онова единствено нещо, което едничко е в състояние... да движи света!...
Веднъж сторили това, ще бъдем принудени да признаем, че тъй като е преди всичко и най-вече отделност, па макар схващаща себе си като всепроникваща и безпределна такава, Аз-ът – сиреч индивидът – е съдбоносно белязан с наличието на изначално присъщи нему права, особено важно място сред които заема правото му... на отделност! Изрази като:
Имам нужда да остана сам/сама.,
Адът – това са другите.,
Мразя тълпите!,
Онези извън непосредственото ми обкръжение нямат право да се месят в личния ми живот!,
Имам право на лично пространство!...
ще станат не просто една от обичайните прояви на личностна определеност, но и все повече ще имат тенденция да се превръщат в общоприет еталон на поведение в пределите на днешния Запад!
Днес нямаме нито едно учение – пише Джон Шар в есето си Легитимността в модерната държава, - което да ни „казва”, че трябва да останем заедно дори когато това е пречка и бреме за личните ни желания.
Що се отнася до днешния западен човек, това действително е така. Независимо каква е, етиката му има ярко изразен индивидуалистичен привкус. Култивиран е да гледа на човека – и най-вече на самия себе си, разбира се – като на някой, чието право да бъде сам – в какъвто и да било смисъл – е абсолютно и ненакърнимо и че това би трябвало да продължава да е така дори ако – независимо как и защо – се превърне в заплаха за колективното живеене, дори ако – независимо как и защо – се сведе до яростно противопоставяне на всяко колективно живеене!
III. „Отровните плодове” на модерния западен култ към личното пространство
Основната характеристика на човека от масите е не неговата бруталност и назадничавост, а неговата изолация и липсата на нормални обществени контакти. Хана Аренд
Модерният западен свят е преди всичко публичен. Вписващите се в него общества нямат друго битие, освен масовото такова. Мас-медиите са топосът, в чиито предели те разгръщат своята активност и – доколкото това изобщо е възможно – живеят пълнокръвно.
Модерната епоха не просто проблематизира частното пространство. Тя го помита! В светлината на масовата публичност словосъчетанието частен живот се превръща в преструвка, в пародия, във... виц. Прието е да сме интимни с интимния си партньор далеч от другите, но другите знаят – и това им знание е изключително конкретно и представимо в детайли – по какви точно начини можем да бъдем интимни с интимния си партньор.
Модерният западен човек е ексхибиционист по дефиниция. Той просто не може да бъде друг. Няма друго социално битие, освен маскираното под някоя от формите на частно живеене хронично публично себепоказване. Ако днешното западно общество не правеше с членовете си онова, което винаги и навсякъде прави всяко общество, а именно ако не култивираше у тях чувството на срам от интимността, в пределите на днешния Запад интимниченето на публични места непременно от изключение би станало правило!...
Следователно, за да сбъдне себе си максимално, модерният човек задължително трябва да стане публичен във възможно най-пълния смисъл на тази дума. Социалните условности обаче – естествено – му пречат да го стори. И какво прави той при това положение? – Как какво?! Плъзга се по линията на най-малкото съпротивление, естествено! Започва да негодува срещу обществената организация, която едновременно:
Ситуацията е точно толкова абсурдна, колкото тази да се произвежда култура от лъжци с отрицателно отношение към лъжата! Знаем – и имаме версия – защо архаичните задръжки днес не са валидни просто по силата на архаичността им, като в същото време настояваме, че да не бъдеш архаичен е непочтително и безсрамно!
Какво да си каже човек, чийто социален свят го заставя да бъде самопротиворечив в такава огромна степен, освен примерно следното:
Мразя този социален свят! Мразя да ме принуждава да лъжа! Мразя самозаставящата се да се самодискредитира негова публичност! Искам да се еманципирам от всичко това! Искам да бъда себе си! При това за да го сторя, трябва да се отделя, „отцепя”, „абстрахирам”, отдалеча... от публичните си себеобрази, които обществото ми ми вменява и да „се приютя” в свят, чийто „архитект” съм самият аз!
Така попрехвърлилата критическата домакиня ще се усамотява, за да чете любовни романи; отегчилият се от нея съпруг ще се усамотява, за да сваля порно; младежът ще се усамотява, за да сваля гаджето си с любовни SMS-и; невротизираният служител в голяма фирма ще се усамотява, за да... спи; апатичният към семейството си и свързаните с него задължения средностатистически гражданин ще се усамотява... с любовницата си; тя пък ще се усамотява, за да превъзнася (или проклина) пред самата себе си двойствения си живот; отвратеният от училищните си занимания тийнейджър ще се усамотява, за да играе компютърни игри и т. н., и т. н.
Във всичките тези случаи усамотяването – или, иначе казано, култът към т. нар. лично пространство – не е – и не би могло/могъл да бъде – пребиваване в каквото и да било същинско лично пространство, а начин на алтернативно социално/мета-социално живеене – социално/мета-социално живеене извън пределите на масово пропагандираното – и затова натрапчиво манифестирано – социално живеене!
Така днешният западен човек се оказва все по-отчужден от едно все по-далечно нему – защото все повече бива съзнавано от него като нищо не значещо – политическо битие; все повече приема съседа си като някой, с когото просто трябва да се спогажда, а не като действително ближно нему – па макар само в пространствено отношение – същество; все повече гледа на съгражданите си като на средство, с помощта на което – примерно под форма на протест – би могъл да постигне някоя своя дребна лична изгода; все повече демонстрира привързаност към едни или други религиозни възгледи или защото така е прието, или защото си въобразява, че по този начин живее духовно; все повече – и с все по-голямо усърдие – издига между себе си и хората извън личното му обкръжение все по-трудно преодолими прегради, маскирайки тази си склонност с клишета като родова далечност, несходство в интересите, подозрения в изначално предпоставен насрещен егоизъм...
IV. Модерната западна идея за лично пространство и други култове
Няма нищо по-нехигиенично от живота. Томас Ман
Времето на екзистенциализма може да е отминало отдавна, но днес продължаваме да берем плодовете на тази изключително себична и егоцентрична гледна точка върху живеенето. Стореното от екзистенциалистите зло не се изразява във формулирания от Сартр принцип на екзистенциализма, въплътен в твърдението:
Съществуването предхожда същността.
Съвсем не. Ако екзистенциалистите пропагандираха – и отстояваха – само този сравнително безобиден, па макар покъртително несъстоятелен принцип, всичко с екзистенциализма и с последствията от него би било наред. Симпатизиращите на тази доктрина – впрочем едва ли биха били чак толкова много – просто биха вярвали:
Не – проблемът с екзистенциализма и с последствията от него съвсем не се изразява в току-що представената хаотичност на култа към индивидуалното битие. Това, с което тази философия, идеология или доктрина – наречете я както щете – добива масов характер, е идеята, че бидейки неизбежно антропоцентричен – Все пак сме хора и нищо човешко не ни е чуждо, нали? – човекът е херметично затворен в своята собствена индивидуалистична антропоцентричност! Това, което екзистенциалистите – независимо кой от тях: Сартр, Хайдегер, Ясперс, Камю... – ни казват, би могло да се изрази примерно така:
Понеже по силата на факта, че съм човек, съм оставен сам на себе си и на всичкото отгоре не съм виновен, че съм се родил, каквото и да правя, ще бъда отговорен! Следователно ще съм такъв не само когато съм в състояние да отговарям за постъпките си, но и във всички случаи, когато отказвам да го правя! Бидейки човек, разполагам със свободна воля и когато правя нещо – независимо колко прекрасно или безобразно е то, - изначално екзистенциалната ми човешка същност или природа е „железен” – и неопровержим по никакъв начин – аргумент в моя защита!
Връщайки се към модерния западен култ към т. нар. лично пространство, трябва да отбележим, че екзистенциализмът не толкова го подхранва, колкото предоставя аргументация в негова защита.
Да – би могъл да каже някому някой днешен привърженик на екзистенциалната философия, - съзнавам, че поведението ми – и в частност склонността ми да се усамотявам – могат да ти изглеждат безобразни. Вината да ти изглеждат такива не е моя, а на изначално и неизкоренимо капризната ми човешка природа, пък и не ме интересува как ти изглеждат, понеже – по силата на същата тази природа – за мен... „адът, това са другите” и в частност ти!
Друга концепция, правеща модерния западен култ към личното пространство подлежащ на лесно оправдаване, е тази на културния релативизъм.
Всеки възглед е само относително валиден – твърди културният релативист. – Понеже не е – и не може да бъде – повече от такъв – би могъл да продължи тези си разсъждения, - идеята за близостта между хората е точно толкова значима – или незначителна, - колкото всяко друго схващане за каквото и да било. По същия начин, по който някой има право да изповядва и пропагандира всемирната любов, мое ненакърнимо право е да изповядвам и пропагандирам мизантропията и всеки, който оспорва това ми право, е нахалник и вероломец!...
Любопитно е, че са налице не само индивидуалистично-релативистични схващания, посредством които би могла да бъде аргументирана модерната западна идея за лично пространство. Има колективни доктрини, чиято роля във формирането и утвърждаването на култа към същото е не по-малко значима. Като пример тук ще спомена социалистическата идеология.
Ще кажете, че по своята същина социализмът е категорично отрицание на идеята за лично пространство и разбира се... ще сбъркате! А ще го сторите, понеже – отново, също както по отношение на споменатия по-горе екзистенциализъм – вероятно бихте се фокусирали върху манифестираната страна на социализма, а не върху въплъщавания от него тип мисловност.
Ето какво имам предвид. Какво искат – и винаги са искали – социалистите? Социална справедливост? – Ни най-малко! Социалистите, разбира се, бленуват не за социална справедливост, а за... привилегироване на непривилегированите, при което едва ли биха имали против бившите привилегировани да станат непривилегировани! За да установим защо социализмът не е в противоречие с идеята за наличие на лично пространство, нека споменем само няколко от исканията на левите от всички времена и общества, а именно, напр.:
Тук – както в случаите с екзистенциализма и културния релативизъм – отново можем да говорим не толкова за насърчаване на култа към т. нар. лично пространство, колкото за разширяване на възможностите за обосноваването му. Естествено е, че ако човек работи по-малко и по-малко време, получава по-високи доходи, разполага с интелектуален капацитет да оспорва налаганите му авторитети и т. н., все в този ред и дух, по-лесно би могъл да отстоява и аргументира позицията си на дистанциран от колективното живеене поради фундаменталното си и неотчуждаемо право на лично пространство...
V. „Под повърхността” на модерния западен култ към идеята за лично пространство
Човек не става просветлен като си представя фигури от светлина, а като прави мрака съзнателен. Карл Юнг
Картезианското откриване на Аз-а е важно, ала, смея да подозирам, недостатъчно условие за мощния прогрес на идеята за т. нар. лично пространство в пределите на модерния Запад. Нужни са доста повече предпоставки за мащабното – и продължително – експлодиране на една такава колективна лудост с ярко подчертан индивидуалистичен привкус. Сиреч трябвало е да се осъществят доста преобръщания в мисловността, за да се реализира тази, ако позволите да я нарека така, революция на идеята за лично пространство.
От какво са направени революциите? – От страх, разбира се! Всяко осъществяване на значима социална промяна е предпоставено от страха, че ако не я реализираме, може да – и с голяма степен на вероятност действително ще – изгубим нещо, което считаме за особено важно.
Така е и с модерния западен бум на идеята за т. нар. лично пространство. От втората половина на XVIII век насам в Западна Европа и Северна Америка са в ход редица антитрадиционалистични нововъведения, като напр. скоротечно секуларизиране на света, рухване на пиетистки авторитети, култивация в духа на правно-политическата изономия, поява на нови институции, драстично променящи представите за действителността научни открития... Случването на тези и на много други неща, естествено, засилва чувството за несигурност поради все по-изострящото се усещане за пребиваване в някакъв съдбоносно преломен – и затова свръххаотичен - отрязък от историята на човечеството. При това положение би било повече от изненадващо ако индивидите в голямата си част не потърсят някаква котва в себе си – нещо, което да ги убеди, че въпреки нарасналата му динамика, обкръжаващото ги си остава същият този добър стар познат свят, от който всекидневно биват приучвани да отвикват. Поражда се нещо, което, с доста условности и уговорки, разбира се, бихме могли да наречем модерен западен стоицизъм. Това нещо – да употребим тази безкрайно обтекаема дума – прилича на римския си предшественик по резултата (тласка към усамотение), но е провокирано не от безсилие, а от дезориентация. Ето как описва предпоставките му напр. Хосе Ортега-и-Гасет:
...живеем във време, в което чувстваме изумителни способности да осъществяваме, но не знаем какво точно. Владеем всичко, но не сме господари на самите себе си. Чувстваме се изгубени сред толкова голямо изобилие. Получава се така, че при наличието на повече средства, повече знания, повече техники отвсякога съвременният свят изглежда възможно най-нещастният, който някога е съществувал: той чисто и просто се движи без посока...
И какво да сторим, за да придадем поне относително ясна насока на собственото си придвижване? Как какво?! – да се оттеглим в крепостта на т. нар. си вътрешен Аз, естествено! Може би това обяснява подчертания интерес на днешния западен човек към медитирането и самовглъбяването.
Да се оттеглиш в себе си значи ни повече, ни по-малко да се самоизключиш от общоприетата социална действителност, потапяйки се в нещо, което определяш като свят собствено производство. Този свят, разбира се, имитира аспекти и елементи на външния, но това, което е в твоя власт, докато го обитаваш, е възможността да избереш точно какво да имитираш. При това си въобразяваш, че някак – независимо как – си себе си, докато всъщност единственото, което постигаш, вглъбявайки се в себе си, е да живееш половинчато – да поддържаш будно съзнанието си, лишавайки го от нужната за поддържане на будността му храна от впечатления!
Да превърнеш пребиваването си в т. нар. си вътрешен Аз в своя жизнена перспектива, това значи просто да избягаш от другите в най-общия смисъл на тази дума, да замениш социалната действителност с езерно-горска (Хенри Дейвид Торо) или някаква друга въображаема лична такава, която би ти позволила безпрепятствено и безпроблемно да практикуваш интелектуална леност и емоционален минимализъм!...
Иначе казано, наличната в днешното общество повишена степен на напрегнатост и динамичност тласка мнозина към определяно от самите тях като произтичащо от правото им на лично пространство самовглъбяване.
Далеч не само дезориентацията обаче клокочи под повърхността на модерната западна идея за лично пространство. Не по-малко значим фактор в това отношение е... скуката! Да, именно скуката!
Пренасищането на сетивата с всевъзможни впечатления от всякакъв вид неминуемо ги притъпява и изхабява. Невъзможните неща се оказват все по-малко и по-малко, постиганите такива – изглеждащи все по-маловажни и по-маловажни, докато накрая човек си казва примерно следното:
По дяволите! Мигар има по-скучно място от света?! Я да направя живота си по-интересен, дистанцирайки се от хронотопите на общоприетите му версии! Да опитам да бъда ексцентрик! Как ли? – Възможностите са безкрайно много: мога да стана хипар, да се присъединя към секта, да пропагандирам и отстоявам абсурдни научни теории, да култивирам у себе си странни сексуални вкусове и предпочитания, да се обличам по неприемливи за мнозина начини...
Скучаещи индивиди, разбира се, винаги е имало. В предмодерните времена обаче те са били представители предимно на високите социални слоеве. Днес – и по-специално на запад, - поради несъизмеримо повечето свободно време за хората на практика от всички прослойки, проблемът със скуката става наистина много сериозен...
Накрая да споменем един – поне на пръв поглед – твърде странен активатор на култа към модерната западна идея за т. нар. лично пространство, а именно не друго, а специфичната когнитивна ситуация на днешния западен човек. Модно е да се казва, че днес големият метаразказ за света – независимо какъв е и кой го инициира – се е разпаднал. Може би в някои отношения е така, но не и в едно, при това, смея да твърдя, в най-важното, а именно по отношение разказа за живота и смъртта.
Днешният западен човек знае – науката, в която дълбоко вярва, го е обосновала със смразяващо плашеща убедителност, - че единственото нещо, с което разполага всеки от нас за цялото време на съществуване на всички Вселени, пространства и времена при това, е краткият отрязък от време, през което е жив – просто с няколко десетилетия, най-много век и... с нищо повече! Това прозрение е толкова чудовищно, толкова невъобразимо, толкова непоносимо, че дори мнозина от стигналите до него – най-вече стигналите до него – отказват да го приемат!
И какво от това – казват си примерно те, - че науката отричала съществуването на душа и отвъден живот? Полезно ми е да вярвам в науката, разбира се, ала по отношение на здравните ми проблеми, на теориите за развитието на икономиката, на антивирусния софтуер, на сроковете на годност на хранителните продукти, на метеорологичните прогнози и на ред други важни за мен неща. Как обаче учените могат да знаят със сигурност, че всичко за мен приключва с настъпването на физическата ми смърт?! Не могат естествено! Та нали душата е нематериална субстанция! Та нали в момента усещам и го правя откакто се помня! Как така изведнъж всичко това ще изчезне! Как така ще дойде време, когато няма да ме има! Абсурд! Абсурд! Абсурд!!!
Оттук до идеята за наличието на лично пространство крачката е само една, при това много малка. Вярвайки освен в науката, но и в много други далеч невинаги изгодни нему неща, днешният западен човек често решава да постъпва йезуитски – сиреч да се ползва от плодовете на цивилизацията, когато това му изнася и да отказва да го прави, щом не му е угодно.
Ще демонстрирам заедност с другите – вероятно си казва той/тя, - но само дотам и дотолкова, докъдето и доколкото това не накърнява по важни начини личния ми интерес. Ако обаче почувствам, че последният е застрашен, мигом ще се оттегля от тази си заедност! При това даже не е нужно да аргументирам евентуалното си оттегляне! Всеки има право на лично пространство и на правото да разполага с него както реши, така че дали ще правя нещо заедно с другите или ще живея само и единствено за себе си, решавам само и единствено аз!...
VI. Бъдещето на модерната западна идея за лично пространство
В дистанциите човек закоравява. Елиас Канети
Може би най-натрапчивата характеристика на култа към т. нар. лично пространство е безпардонността. Бидейки в състояние да си каже примерно:
Хората ме уморяват.
и/или
Всеки да гледа себе си.,
и/или
Природата ми е да страня от маловажните за мен други.,
и/или
Не мога да се оправя със себе си, пък какво остава да мисля и за другите!,
и/или
Живея сред другите не защото искам, а защото ми се налага! и т. н., и т. н.,
привърженикът на този култ без съмнение се проявява като безсърдечен човек. Такъв ли е обаче? Възможно ли е да си безсърдечен:
В американизираната си версия западното светоусещане е пряко свързано с казването на не. Бидейки култивиран да казва не още от детството си, човек не би могъл да бъде безсърдечен, понеже сърдечността не му е била вменена като морален императив. В такъв за него се е превърнало собственото му Аз. Бил е дресиран – впрочем по съвсем същия начин, по който биваме дресирани в убедеността, че не трябва да се убива, че смъртта е терминална, че благотворителността облагородява, че законите трябва да се спазват или че Вселената е безкрайна – да простира границите на света си до границите на самия себе си и да го виним, че се е поддал на тази дресировка, е точно толкова безсмислено, колкото да виним израсналия в семейство на ортодоксални християни отявлен християнин за факта, че е станал именно такъв, а не, напр., будист, мюсюлманин или атеист!
Макар в европейската си версия западното светоусещане да не пропагандира и култивира пряко казването на не, тук другият също се разглежда по-скоро като потенциална пречка, отколкото като актуална възможност. Добилото широка популярност клише, че свободата ми се простира дотам, откъдето започва свободата на другия, красноречиво говори за това. Щом свободата ми се простира само до границите на тази на другия, този друг има пълното право да оспори всяко навлизане в предполагаемата територия на свободата му, независимо от степента и обсега на това навлизане! Възражението му би било напълно допустимо дори тогава, когато, да речем, сме го погледнали накриво или – нарушавайки вероломно правото му да не бъде докосван – сме положили ръка на рамото му!...
Днес репертоарът от основни човешки права и свободи все повече се разширява, а упражняването на тези права и свободи става все по-трудно контролируемо. Нещо повече:
Когато дадено нещо се разшири отвъд границите на възможното му удържане, приложимостта му става силно проблематична поради обстоятелството, че то започва да противоречи... на самото себе си!
Тъкмо това е вероятното бъдеще на модерната западна идея за лично пространство. Следвайки логиката на ветрилообразното разширяване на основните човешки права и свободи като цяло, то няма как да не продължи все повече да се разширява и затова в определен момент да не започне да противоречи на самото себе си! Колкото до въпроса кога ще се случи това, няма как да се отговори с положителност – може би след 10, след 50, след 100... или след много повече години. По-важното е, че предпоставките за бъдещото му случване са налице и – поне доколкото може да се съди по настоящето – едва ли ще отпаднат. Съвсем друг е въпросът до какво ще доведе рухването на силно представителни за модерния запад култове като този към т. нар. лично пространство. С днешна дата, разбира се, няма как нито да знаем, нито с каквато и да било степен на сигурност да правим поне относително адекватни прогнози за това...
VII. Вместо заключение или в търсене на един невъзможен свят
Не се страхувай от съвършенството - никога няма да го достигнеш. Салвадор Дали
Всяко проблематизиране на идеята за лично пространство в пределите на модерния Запад се натъква на яростна съпротива от страна на пропагандаторите на онова, което ще нарека либерално-либертарианска демократична утопия. Още от началото на XIX век, сиреч от самото начало на формирането на днешните партийни системи в модерните западни държави, се появява и започва да се разраства страхът от установяване на нечия и някаква – независимо чия и каква точно – диктатура. Наполеоновите войни са първото предизвикателство към модерната западна версия на идеята за политическа и социална свобода. Общата угроза от реставрация, тегнеща над революционизираните и все по-революционизиращи се западноевропейски общества чак до късния XIX век – второто. Световните войни и възходът на авторитаризмите през XX век – третото...
Всичките тези заплахи към модерната западна версия на политическата и социалната свобода и – в частност – към неделимата от втората идея за т. нар. лично пространство все повече нагнетяват у либерално-либертариански мислещите и – най-вече у либерално-либертариански чувстващите – индивиди усещането:
Романи като 1984 на Джордж Оруел и Ние на Евгений Замятин отчетливо илюстрират това усещане...
Въпреки това не може да се твърди, че дори днес, когато култът на западния човек към идеята за т. нар. лично пространство е изключително силен, изобщо не са налични негови алтернативи. Тъкмо напротив. Мнозина от пребиваващите в пределите на днешния Запад нито знаят, нито пък някога изобщо са се интересували що е това лично пространство и защо да трябва предполагаемото наличие на такова да е важно за когото и да било. Целуващите се на публични места любовни двойки, медийното споделяне на лични драми, разкриването на подробности от личния живот в службата... – всичко това са красноречиви случаи не просто на пренебрегване, а на неотчитане на каквито и да било лични пространства!
Има, разбира се, и доста по-интересни начини за дистанциране от култа към т. нар. лично пространство. Напр. можем да бягаме от самозатваряне в такова не поради друго, а защото се страхуваме от пребиваването в ситуация на самота. Ето какво пише по този повод Блез Паскал:
За хората е естествено да поправят покриви, да се залавят с какво ли не, само не да стоят в стая.
...Когато размислих колко много се суетят хората, на какви опасности и трудности се излагат в кралския двор или на война, свързани с толкова разпри, страсти, дръзки и често престъпни начинания и т. н., стигнах до извода, че цялото им нещастие се дължи само на едно — неспособността да останат спокойно в стаята си. Човек, който има достатъчно средства за препитание, никога не би тръгнал да пътешествува по море или да обсажда някоя крепост, ако беше в състояние да си остане у дома и да се наслаждава от това. Не би купил скъпо и прескъпо военен чин, ако не му е така непоносимо да остане в града; и той търси компанията на други хора и развлеченията на хазарта само защото не изпитва удоволствие да си стои в къщи.
Но след като вникнах по-дълбоко в този проблем и открих причината на цялото наше нещастие, пожелах да стигна до първоизточника й, който безспорно съществува и се корени в поначало окаяното ни състояние: слаби, смъртни и така жалки, че ако се замислим по-сериозно за себе си, нищо не може да ни утеши. (...)
(...) Ето защо толкова много ценим хазарта и женското общество, защо копнеем да отидем на война или да заемем висок пост. Не защото тези неща действително носят щастие, нито защото си въобразяваме, че истинското блаженство е в парите, спечелени на игралната маса, или в преследвания заек: ако ни ги предложат, не бихме ги взели. Ние не се стремим всъщност към безделен и спокоен живот, който ни довежда до мисълта за горчивата ни участ, нито към опасностите на войната и тегобите на високите служби, а към суетнята, свързана с тях, която ни отклонява от мъчителни мисли и ни развлича. Именно затова предпочитаме лова пред уловения дивеч. Това обяснява защо хората обичат толкова шума и движението; защо затворът е непоносимо изтезание, защо насладата от усамотението е така непонятна.
Да, публичното споделяне на интимни светове и страхът от самотата са актуални алтернативи на култа към т. нар. лично пространство, но по същество не са негово отрицание. Опубличностяването на интимността предполага отсъствие на идея за лично пространство, а страхът от самотата – натрапчиво съзнаване на разложителния ефект от усамотяването. И двете по своему са радикални – в първия случай е налице ексцес на екстраверзията, във втория – хистерия на антиинтроверзията. В първия случай всичко е на показ поради липса на място, където да бъде скрито, във втория – всичко е екстериорно поради предпоставената заплаха на интериорността...
Освен тези две алтернативи на модерния западен култ към т. нар. лично пространство искам да опиша и трета такава. Казвам опиша, понеже имам предвид точно това. Става въпрос за един откъс от романа на Артър Кларк Песните на далечната Земя. Преди да пристъпя към споменатото описание обаче, държа да направя следните уговорки:
всеки за всичко пред всички е виновен.
Ако и само ако сторим това, твърди той:
ще настъпи раят на земята.
Всеки здравомислещ човек знае, че едно такова осъзнаване е крайно невероятно и че – следователно – рай на земята никога не е имало, няма и няма да има.
Така е разбира се. Затова да потърсим райското блаженство на изобретената от авторовото въображение на Артър Кларк планета Таласа. Ето как я описва той, както и какви (и колко) много други – всяко от тях (почти) невъзможно само по себе си – неща трябва да се случат, за да имаме основания да започнем да определяме собствената си планета като... райско кътче:
Наистина възможно е да се изгради една хуманна и рационална култура, изцяло освободена от заплахите на неестествените предразсъдъци...
Таласите никога не са тровени от разлагащи учения на мъртви религии и през изминалите седемстотин години нито един пророк не се е появил тук да проповядва нова вяра. Самата дума „бог” съвсем е изчезнала от езика им и те доста се изненадват, или по-скоро забавляват, когато се случи да я използуваме...
Ласаните определено изглеждат освободени от такива неприятни нравствени качества като завист, ревност, нетолерантност, гняв...
Един от резултатите на тоталния атеизъм на Таласа е сериозният недостиг на ругатни. Представи си!… Ласанин изпуска нещо върху пръстите си и… — липсват му думички. Дори привичното споменаване на анатомичните функции не е от полза, защото пък те се приемат за даденост. Единственото възклицание е „Кракан!” — универсално. Но и то не е сполучливо. Показва обаче какво впечатление е оставил връх Кракан, изригвайки преди четиристотин години...
Ласаните бяха ненаситно любопитни, а думата „интимност” бе почти непонятна за тях. Табелка „Моля, не безпокойте!” се приемаше едва ли не като лично предизвикателство...
В последна сметка човешкият свят е такъв, какъвто е, не само защото сме го направили и го поддържаме такъв. Такъв е поради баналното обстоятелство, че за да направи съществуването ни изобщо възможно, природата ни е сподобила с разрушително не само по мощта си, но и по предназначението си оръжие, а именно – с интелект. В това си качество – като природна наша даденост – интелектът е също толкова всеобемащ и неотменим инстинкт – да, точно инстинкт, понеже той е именно такъв, но за това другаде, - колкото всички останали инстинкти, колкото, напр., тези за самосъхранение или за продължаване на рода.
Докато разполагаме с интелект – сиреч докато сме хора, – нямаме никакъв шанс да станем безхитростни – абсолютно никакъв. Затова и табелките с надпис:
Моля, не безпокойте!
навсякъде и винаги са били, са и ще бъдат правило, а отсъствието им – изключение. Понякога и някъде – напр. в пределите на модерния Запад – респектът от тях ще прераства в благоговение, друг път и другаде... просто ще бива приеман като банална необходимост. Никога и никъде обаче няма да бъде видян в своята уродливост, безобразност и грозота.
Спущено на 1 юни 2016.