Мухи в главите
Платон е глупак, но това съвсем не означава, че не може да се окаже прав... – по случайност, естествено...
Иван Бозуков
Б. ...да допуснем, че знам какво е честност, и да допуснем, че да си честен, означава, че не трябва да лъжеш. Тогава много често желанието ми да бъда честен ще влиза в конфликт с желанието ми да бъда учтив.
А. Кант има отговор на този въпрос. Постъпвайки нечестно спрямо конкретна личност, ти ощетяваш човечеството, защото човечеството се осланя на доверието. Най-дребната лъжа в света разрушава това доверие и ощетява човечеството.
Б. Да, тук се крие една от причините толкова често да изпитвам презрение към философите...
А. Но ти самият си философ!
Б. Не, не съм! Аз съм професор по философия, което значи чиновник.
Паул Файерабенд, Три диалога за познанието
Y: Здравей!
X: Здравей.
Y: Как си?
X: Както виждаш...
Y: Нищо не виждам.
X: Съжалявам, проблемът не е мой.
Y: И мой не е, но все пак нищо не виждам.
X: Е, и аз какво трябва да направя?
Y: Да направиш? Какво да направиш?
X: Не знам, кажи ми ти.
Y: Че защо трябва да ти казвам, сети се сама.
X: Да се сетя за какво?
Y:, Ами, напр., какво трябва да направиш.
X: И кое е то?
Y: Кое кое е?
X: Ами това, което твърдиш, че трябвало да направя.
Y: Чакай сега! Не твърдя нищо такова.
X: Какво?! Значи според теб трябва да не правя нищо!
Y: В смисъл?
X: Не те разбирам. Първо ми казваш да се сетя сама какво трябвало да направя, после заявяваш, че изобщо не настояваш да съм правела каквото и да било!
Y: Ама за какво говорим?!
X: Питам те същото!
Y: Ааа, аз пръв попитах. Кажи ми, та да ти кажа и аз...
X: Какво да ти кажа?
Y: Как какво! За какво говорим, естествено!
X: И за какво говорим..., естествено?
Y: Не знам, но имам натрапчивото чувство, че все пак го правим.
X: Аз пък имам натрапчивото чувство, че не знам за какво го правим!
Y: Именно.
X: И какво сега?
Y: Кога сега?
X: Ами... сега, просто сега, в този момент...
Y: Да?
X: Какво да?
Y: Знаеш, че за нищо на света не бих ти казал не, независимо за какво говорим. Ето затова ти казах да и бих го повтарял толкова пъти, колкото поискаш от мен!
X: Добре де, повтаряй го – няма проблем. Кажи ми обаче кога ще престанеш да го правиш, та да се върна, за да си продължим разговора.
Y: Разговор ли?! Какъв разговор?!
X: Ами просто разговор. Просто някакъв разговор.
Y: Е, добре де, на този етап няма да го правя.
X: Няма да правиш какво?
Y: Да ти повтарям да, да, да...
X: Ама чакай сега, ти вече го правиш!
Y: Не, не го правя. Просто ти показах какво ще е, ако почна да го правя, което е доста различно от това наистина да почна да го правя, не мислиш ли?
X: Не, не мисля. Прозвуча ми така, сякаш вече си почнал да го правиш!
Y: Именно. Та нали това беше идеята!
X: Страхувам се, че пак престанах да те разбирам, макар изобщо да не съм почвала да го правя!
Y: Ааа, няма такива работи! Логическо противоречие е да твърдиш, че си престанала да ме разбираш, без изобщо да си почвала да го правиш!
X: Това беше преднамерено преувеличение.
Y: Значи искаш да ме вкараш в заблуждение!
X: Не съм казала такова нещо!
Y: Та нали току-що каза, че си преувеличила преднамерено, заявявайки ми, че си престанала да ме разбираш без изобщо да си почвала да го правиш?!
X: Да, казах го.
Y: Е, затова предположих, че по този начин целиш да ме вкараш в заблуждение.
X: Заблуждение по отношение на какво?
Y: Как на какво?! На проблема за почването/свършването да ме разбираш, естествено!
X: Пак не те разбирам!
Y: Защото въобще не опитваш да ме разбереш.
X: Не е вярно!
Y: Кое не е вярно?
X: Че не полагам усилия да те разбера, как кое!
Y: Значи опитваш да ме разбереш?
X: Старая се.
Y: И защо така?
X: Какво защо така?!
Y: Защо полагаш усилия да опиташ да ме разбереш?
X: Как защо?! За да върви разговорът помежду ни, разбира се!
Y: Че той и без това не върви!
X: Именно. Затова пробвам да го накарам да тръгне.
Y: Да тръгне, ама накъде?
X: Към някаква смисленост.
Y: И каква точно ще да е тая смисленост, към която се стремиш да подкараш разговора помежду ни?
X: Ами... предложи ти нещо.
Y: Не си ми клиентка, та да ти предлагам каквото и да било!
X: Не е нужно да ми предлагат неща само в качеството ми на клиентка!
Y: А в качеството ти на каква искаш да ти предложа нещо и какво да бъде то?
X: В качеството ми на човешко същество.
Y: Добре. И какво точно да ти предложа в качеството ти на човешко същество?
X: Ами напр. тема за разговор.
Y: А как да съм сигурен, че темата на разговор, която ще ти предложа, ще ти е интересна?
X: Няма как.
Y: Ами тогава защо изобщо да ти предлагам тема на разговор?
X: Как защо?! За да върви разговорът, разбира се!
Y: Ама нали ти казах, че той и без това не върви?!
X: Добре де, ама защо трябва да не върви?!
Y: Не съм казал, че трябва да не върви, а просто констатирах, че не върви.
X: А трябва ли да не върви?
Y: Че откъде накъде?!
X: Именно. Ето защо ти предлагам да му измислим тема.
Y: Казваш го така, сякаш вече имаш нещичко под ръка.
X: Какво да имам под ръка?
Y: Ами напр. мухобойка.
X: Искаш да говорим за мухобойката?
Y: Може би все пак би било по-добре да поплямпаме за мухите.
X: За мухите в какъв смисъл: за тези около нас или за ония в главите ни?
Y: Каквото избереш, аз съм пас.
X: В такъв случай нека да са ония в главите ни; за тия около нас знаят всички.
Y: Знаят, но не и в момента, защото е зима и мухи просто няма.
X: Нямането не е индулгенция за незнание.
Y: Както и имането – за знание.
X: Какво имаш предвид?
Y: Мухите, естествено... – ония, в главите ни.
X: Значи твърдиш, че не знаем за тях?
Y: Не, само констатирам факта на наличието им.
X: Значи искаш да кажеш, че в главата ми има мухи?!
Y: Бръмчат през думите ти.
X: Това обида ли беше?
Y: Поне не бе замислено като такава.
X: Да, но прозвуча като такава.
Y: Така е, защото мухите жужат и през моите думи, понеже има мухи и в собствената ми глава, естествено!
X: Затова ли не можем да започнем смислен разговор? Заради мухите в главите ни?
Y: Мнозина водят смислени разговори въпреки наличието на мухи в главите си.
X: Може би са по-малко?
Y: Кое да е по-малко?
X: Мухите в главите на говорещите смислено, как кое?!
Y: Ами, само така си въобразяват!
X: А не е ли всичко в живота въпрос на въображение?
Y: Не, не е.
X: Защо мислиш така?
Y: Не само мисля, че е така; просто е така.
X: И защо е така?
Y: Кое как е?
X: Ох, обърках се!... (Кратка пауза, за да си събере мислите.) Защо смяташ, че не всичко в живота е въпрос на въображение?
Y: О, почти всичко в живота е въпрос на въображение. Казвам почти, защото има поне едно изключение.
X: И кое е това изключение?
Y: Самото въображение, естествено!
X: Въображението не е въпрос на въображение?! Това ли искаш да кажеш?!!!
Y: Не, не просто искам да го кажа, а направо го казвам.
X: И защо мислиш така?
Y: Защо мисля, че въображението не е въпрос на въображение ли?
X: Да.
Y: Ако въображението беше въпрос на въображение, как изобщо бихме могли да си въобразяваме?!
X: Не знам. Ти кажи.
Y: Ако въображението беше въпрос на въображение, въобще не бихме могли да си въобразяваме, естествено!
X: Сигурен ли си?
Y: Не, не съм сигурен; знам го.
X: Значи все пак си сигурен.
Y: Не е нужно да си сигурен в нещо, което знаеш и без това.
X: Е добре де, знаеш го. Въпросът е какво е това, което знаеш?
Y: Знам, че въображението не е – и не може да бъде – въпрос на въображение.
X: И защо така?
Y: Ти въобразяваш ли си?
X: Какво да си въобразявам?
Y: Каквото и да е. Е, въобразяваш ли си?
X: Че кой не го прави?!
Y: Именно. Ето защо въображението нито е, нито – повтарям – може да бъде въпрос на въображение.
X: И защо самият факт, че всички си въобразяваме, да трябва да значи, че въображението нито е, нито би могло да бъде въпрос на въображение?!
Y: Да допуснем, че в момента си въобразяваш, че ядеш торта.
X: Но аз наистина ям торта, така че това е действителност, а не плод на въображението ми.
Y: Е, добре де, кажи ми какво не правиш в момента, за да те накарам да си въобразиш, че го правиш?
X: Че защо трябва да си въобразявам, че правя нещо, което не правя?!
Y: За да ти обясня защо въображението не е – и не може да бъде – въпрос на въображение.
X: Проблемът е, че има прекалено много неща, които не правя в момента.
Y: Добре де: въобрази си, напр., че в момента не разговаряме.
X: Но ние разговаряме, макар да не съм сигурна, че знам точно за какво!
Y: Именно. А сега си въобрази, че не го правим.
X: Значи не искаш да разговаряме?
Y: Не съм казал такова нещо. Просто те помолих да си въобразиш, че не разговаряме.
X: Че защо да си въобразя, че не разговаряме, щом все пак разговаряме?!
Y: За да ти обясня защо въображението не е и за нищо в света и извън него не може да бъде въпрос на въображение, както вече ти казах!
X: Е добре де, да допуснем, че си въобразявам, че не разговаряме. И какво след това?
Y: Въобразявайки си, че не разговаряме, ти го правиш посредством въображението си.
X: Че как иначе?!
Y: А сега опитай да си въобразиш въображението си.
X: Да си въобразя въображението си, така ли?! Правилно ли чух?
Y: Съвсем правилно.
X: И какво ще да е това, което трябва да си въобразя, въобразявайки си въображението си?
Y: Не знам. Кажи ми ти.
X: Не мога, защото не знам какво да си въобразя, та да си въобразя, че си въобразявам въображението си!
Y: Именно. Сега разбра ли защо единственото нещо, което не можем да си въобразим, е въображението ни?
X: И защо да не можем?
Y: Защото тъкмо то е това, посредством което си въобразяваме!
X: Да, така е. Само не разбрах защо, ако и да е така, трябва да е невъзможно да си въобразим въображението си?
Y: Как да направим нещо посредством самото него?
X: Не разбирам.
Y: Напр. как да изтриеш файл от диска на компютъра си, намирайки се в самия този файл?
X: Но това е невъзможно!
Y: По същия начин не можем да си въобразим въображението си по силата на тривиалния факт, че го ползваме, за да си въобразяваме.
X: Аха. Сега вече мисля, че схванах нещичко.
Y: Айде бе! Въпреки мухите в главата ти?!
X: Ама ти май наистина опитваш да ме обидиш?!
Y: Не – правят го мухите в собствената ми глава.
X: И какво ще правим с тях?
Y: С кое? С мухите в главите ни ли?
X: Да, с тях.
Y: Ами просто ще си измислим мухобойки за мухи в главите ни.
X: И как трябва да изглеждат те, та да мога да измисля моята?
Y: Трябва да я измислиш така, че да не изглежда никак, защото в противен случай мухите в главата ти ще я съзрат с фасетните си очища и ще се изпокрият в най-потайните ъгълчета на мозъка ти.
X: Но как да я измисля, ако не трябва да изглежда никак?!
Y: Знам ли? Просто я измисли!
X: Не мога. Абстрактното мислене никога не ми се е удавало.
Y: Видя ли! Затова имаш, винаги си имала и все така ще продължаваш да имаш мухи в главата си и те все така ще продължават да жужат през думите ти.
X: А това не се ли отнася и за самия теб?
Y: Разбира се, че се отнася и за мен.
X: Защото и ти не можеш да измислиш мухобойка, с помощта на която да се справиш с гадините?
Y: Не бих казал, че е нелогично.
X: В такъв случай защо ме накара да сторя нещо невъзможно? Защо поиска от мен да измисля мухобойка за мухите в главата ми, която мухобойка да не трябва да изглежда никак?
Y: А какво друго трябваше да поискам от теб?
X: А всъщност трябваше ли изобщо да поискаш нещо от мен?
Y: И да е трябвало, не съм знаел.
X: Страхувам се, че отново, вече за кой ли път, не те разбирам!
Y: Престанала си да ме разбираш, без изобщо да си почвала да го правиш?
X: Иронизираш ме.
Y: Сама го каза по-рано в разговора ни.
X: Какво съм казала?
Y: Каза, че си престанала да ме разбираш, без изобщо да си почвала да го правиш.
X: Да, така е. Казах го.
Y: Ето затова те помолих да си измислиш неподлежаща на въобразяване мухобойка за мухите в главата ти. Поисках да го сториш, за да потвърдя подозрението ти, че не ме разбираш.
X: Ах, по дяволите, пак не те разбирам!
Y: А нужно ли е да ме разбираш, за да разговаряме?
X: Разбира се! Че защо иначе бихме разговаряли?!
Y: Че защо иначе, ако не заради мухите в главите ни?!
X: Те ни карат да разговаряме, така ли?
Y: Просто... жужат през думите ни и ако не разговаряме, ще си останат затворени в мислите ни и ще жужат само и единствено там! Представяш ли си една такава потресающо трагична муховита участ?!
X: Не мога да си я представя поради простия факт, че не съм муха!
Y: Откъде знаеш?
X: Какво откъде знам? Че не съм муха ли?
Y: Именно.
X: Не ти ли се струва, че с тази подигравка вече премина всички граници на учтивостта?! Дама съм все пак!
Y: А може би си точно толкова дама, колкото аз – джентълмен?
X: Чакай сега. Твърдиш, че не съм дама, макар да съм жена?!
Y: Че защо не?! Аз съм мъж, но нямам никакъв проблем да допусна, че не съм джентълмен!
X: Но с всичките обиди, които ми отправи досега, ти натрапчиво показваш, че си всичко друго, само не и джентълмен!
Y: Именно. Не виждам обаче защо това да трябва да ни пречи да разговаряме.
X: А трябва ли?
Y: Не знам. Ти кажи.
X: Не мисля, че е нужно да ни пречи. Струва ми се обаче, че всеки разговор трябва да има тема и да е поне относително логичен.
Y: Че откъде накъде?! Какво ни пречи да разговаряме в отсъствието на тема и без наличието на каквато и да било логика?!
X: Как откъде накъде?! Що за разговор би била една такава бъркотия от словоизлияния?!
Y: Ами просто разговор под формата на бъркотия от словоизлияния.
X: Заради мухите в главите ни?
Y: Не, не само заради тях. Най-вече и преди всичко защото сме хора.
X: Значи настояваш, че щом сме хора, ние по необходимост не сме в състояние да разговаряме смислено?!
Y: Не. Просто твърдя, че щом сме хора, можем да разговаряме и без наличието на смисъл в разговора ни.
X: И защо в такъв случай изобщо бихме разговаряли?!
Y: Как защо: заради удоволствието от говоренето, естествено!
X: Но как е възможно удоволствие от говоренето без изпитване на удоволствие от нещо в говоренето?!
Y: Самият процес на говорене може да е онова нещо в говоренето, което да доставя удоволствие на разговарящите.
X: Но процесът на говорене не е ли просто говорене, без да е задължително непременно да е нещо в говоренето?
Y: Едва ли би могло да се каже по-точно.
X: Значи е възможно просто самото говорене да е това, което доставя удоволствие на говорещите?!
Y: Та нали точно това казвам!
X: Прилича ми на Платоновите измишльотини, че красивото било красиво, защото било красиво, доброто – добро, защото било добро, справедливото – справедливо, защото било справедливо и т. н. все в този ред и дух!
Y: Платон е глупак, но това съвсем не означава, че не може да се окаже прав... – по случайност, естествено.
X: Значи смяташ, че в случая с красотата, добротата, справедливостта и т. н. е прав?
Y: Не точно. И Платон, както всички философи изобщо, не е в състояние да изрече мъдрост, без да я подправи със сладко-кисел сос от колосално количество глупост! Красивото е красиво не защото е такова само по себе си, а защото е красиво за този, който го смята за такова.
X: Значи смяташ, че разговорът е приятен не защото е приятен сам по себе си, а защото е такъв за разговарящите?
Y: Не винаги. Разговорът е приятен поне за онзи от разговарящите, който го смята за такъв.
X: Не непременно за двамата?
Y: Ако ти е приятно да разговаряш с някого, няма да престанеш да го правиш само защото на другия не му е приятно, нали? Ще го сториш само в случай, че на другия му е неприятно.
X: По дяволите! По дяволите! По дяволите! Пак не те разбирам!!! Каква е разликата между това някому да не е приятно и да му е неприятно?!
Y: Разликата се състои в това, че ако някой просто не ти е приятен, можеш да понесеш плямпането му с лекота, па макар и с известна доза досада, а ако ти е направо неприятен, степента на непоносимостта ти към него е критично висока... Ама чакай! Нещо звъни при теб... Да не са мухите в главата ти?
X: Не, разбира се (през смях)! Та те и досега си жужаха, но само през думите ни, както вече каза. Просто звъни някой, с когото не ми се говори.
Y: А на него?
X: Какво на него?
Y: На него говорили му се с теб?
X: През мухите в главата ми е!
Y: Някой ден ще говориш някому същото и за мен, нали?
X: Едва ли. Почти съм сигурна, че с теб ще ми се говори винаги.
Y: Че защо?!
X: Как защо?! Просто защото с теб си говорим много, но никога нищо не си казваме!!!...