Откровени размишления върху енигмата, наречена „очакване”
Очакването е „пикантността” на живеенето. Не, не „подправката”, а цялостната му „пикантност”. Не че не можем да не очакваме – съвсем не. Просто в моментите, когато не го правим, сме – и не можем да не бъдем – една самонихилираща се реалност, едно самодискредитиращо се битие, една същинска еманация на собственото си себеотричане!...
Иван Бозуков
Адът не са другите, те са по-скоро нашият рай — тук-там с по малко от чистилището. Робер Мерл, Денят не съмва за нас
Умея да чакам. Не чака времето. Уплътнява кухините на моето очакване с... неслучване.
Очакването е стремително препускане към живота. Краят на очакването е... край на един жизнен цикъл?! Парадокс... – като хиляди други.
Ето я и поредната формула за оправдаване на енигмата, наречена живеене:
Чакам, следователно съм жив.
Какво е случването? Какво ли? Как какво, ако не наличие... без очакване – луфт между две очаквания, между два жизнени цикъла, между два екстаза, направени от... нищо?!
Екстазът винаги е направен от нищо. Нищото на екстаза обаче е от особено естество. То е условно нищо или – ако предпочитате административно-бюрократичното изразяване – нищо под условие. А условието е... очакването!
Очакването е интензивно състояние на човешкостта. Не, не на духа – такъв, разбира се, не съществува или, ако все пак го има, не е нищо повече (и по-различно) от ментално-сензорно процедиране...
Интензивността на очакванията. Различна е. Варира от очакване на очакване. Има бледи, невзрачни, банални очаквания (като напр. това да си легнеш, когато си уморен). Има и напрегнати, ала маловажни такива (да речем онези пред изпит). Има и важни, ала лишени от напрежение очаквания (тези пред приближаващи празници)...
Не, не тези очаквания имам предвид – съвсем не! Говоря, разбира се, за онова нещо, което бихме могли да наречем екзистенциално очакване или – ако предпочитате – жизнено необходимо такова, но за него по-долу.
Настоящето е подробност – при това тривиална и самопонятна такава. То е просто това, което непрекъснато – във всеки миг от живота на всеки от нас – ни се случва. (Странно, ала винаги – и сега, и вчера, и утре... – сме днес!)
Ако живеехме заради настоящето, едва ли бихме счели за нужно – още по-малко пък за необходимо – да си въобразяваме наличието на минало и бъдеще, нали? Живеем – ако и доколкото изобщо го правим приживе, разбира се – само и единствено заради онова, което нямаме и/или не сме. Ако беше инак, всеки щеше да си знае мястото (жабата – локвата, както е приказката) и щяхме да тънем в стерилната тъпота на безметежното вегетиране.
Очевидно, че не е така (поне за онези, които не тънат в стерилната тъпота на собственото си безметежно вегетиране, разбира се, но във всеки случай алтернативните на тях са достатъчно малко на брой, та да са в състояние да формират дори най-миниатюрния вариант на поне привидност за наличие на представителна извадка). Повече от сигурно е, че човекът в огромното си мнозинство е едно, ако позволите да се изразя така, удовлетворително неудовлетворено същество. При това неудовлетвореността му винаги, аб-со-лют-но винаги е с марка сега, а бълнуванията му за удовлетвореност (Защото се разбрахме, че винаги сме днес/сега, нали?) – с етикет преди и/или после.
Човекът е халюциногенно създание (когато върви – не само в прекия смисъл на думата, - по правило никога не гледа в краката си). Той/тя пребивава в настоящето, халюцинирайки бъдещето и/или миналото или, още по-точно казано, пребивава в настоящето само и единствено за да халюцинира бъдещето и/или миналото.
Човекът е същество, съставено от фантазии, дори когато тези фантазии изглеждат поне в някаква степен съвпадащи с т. нар. действителност или – най-малкото – не съвсем неадекватни. Фантазията обаче си е фантазия (Няма как да фантазираме настоящето, нали? – Просто го случваме или – в по-минималистичния вариант – присъстваме на случването му.) и – затова – по правило никога не е халюциногенна реалност. Иначе казано, човекът е същество болно от мечти и – което всъщност е най-същественото – само и единствено така (боледувайки от мечти) може да бъде психически здрав.
Очакването е самоналожено халюциниране, което си заслужава да бъде разтегляно. Нещо повече: то е самоналожено халюциниране, чието разтегляне е неразривна част от самото му случване. (Представяте ли си какъв незаменим миг на неописуемо удоволствие бихте пропуснали, ако при положение, че умирате за панирана пилешка пържола, тутакси й се нахвърляте, вместо да изчакате очакването за предвкусването й да се изостри до краен предел, ставайки – почти – спешно и неотложно!)
Очакването е пикантността на живеенето. Не, не подправката, а цялостната му пикантност. Не че не можем да не очакваме – съвсем не. Просто в моментите, когато не го правим, сме – и не можем да не бъдем – една самонихилираща се реалност, едно самодискредитиращо се битие, една същинска еманация на собственото си себеотричане! А себеотричането, то се знае, не става с охота, още по-малко – с ентусиазъм. То е ритуално самоизоставяне в нищетата (често наричана – ала не и припознавана като – полезна, прагматична или дори практична) на настоящето. Ритуално, защото ампутирането на фантазията винаги е толкова потресаващо, че не може да мине без изобретяване на внушително изглеждаща причина, поради която изобщо е станало възможно да се състои (такъв ми е характерът, преживял/ла съм тежка травма, човек трябва да се простира според чергата си...); самоизоставяне, защото как иначе да бъде наречен отказът от онова, което с цялата си т. нар. същност чувстваш, че най-пълно те изразява, независимо от доводите, с които всячески – а често и направо с истеризирано усърдие – се стремиш да оправдаеш този отказ...
Очакването е универсалната форма на сакралността. То е жизнено необходимата по предназначение – защото е безалтернативна – необикновеност на вечно потенциалното насред незначителната по дефиниция – защото е лесно заменима с друга такава – обикновеност на вечно актуалното.
Екзистенциалното очакване. То никога, ама аб-со-лют-но никога, не е насочено към нещо. Винаги, без изключение, е стремление към някого – към другия, към един-едничък друг. Всичко, което е, е надежда за среща с този екзистенциално значим друг...
Какво, среща ли? Та нима срещата между двама души не е най-лесното нещо на света?! – Уговаряте си час, дата и място и – хоп – осъществена е!
Блажени верующите – както вероятно биха се изразили някои верующи, и по-конкретно мнозина от религиозните такива. Едва ли има нещо по-наивно от нелепия навик да наричаме среща простото съвместно наличие на двама души на едно и също място! Във физическия смисъл на думата то е само и единствено моментно пребиваване един до/срещу друг, ала не и един с друг.
Срещата с онзи значим друг, с винаги единствения най-значим друг, е копнежът, изпълващ с надежда (а това значи и непременно с очакване за случването на онова, към което е насочена) всеки един от нас. Който твърди, че не е така, го прави по една от следните две причини (или поради и двете заедно):
Имаш ли своето „защо?” в живота, ще можеш да понесеш почти всяко „как?”.
Въпросът на живеенето, фундаментално важният въпрос на живеенето, единственият фундаментално важен въпрос на живеенето, е за какво, по дяволите, си заслужава да искаме да продължава, при положение че то – живеенето – по неотменна природна необходимост е бременно с идеята за тоталния си завършек! Заради това да бъдем себе си? – Едва ли; да бъдат себе си искат и могат само отявлените егоцентрици, независимо дали се изживяват като бизнесмени, като филантропи, като истинотърсачи, като наставници, като работохолици, като изповедници, като психоаналитици и изобщо като всевъзможни стожери на усърдието, почтеността и протоколната любов. Заради това да знаем? – Още по-малко вероятно; не отнасяме т. нар. си знаене в гроба, нали! Заради изпитването на едно или друго приятно усещане – вкусна храна, бодрост след оздравителен сън, подлудяващи сетивата ефекти...? – Не, разбира се; приятното никога не е такова само по себе си, а само и единствено в контекста (сиреч в цялостния план на живеене на всеки един от нас), в който си го въобразяваме като такова...
Живеем заради срещата с екзистенциално значимия друг, естествено – заради онази жизнено важна за нас среща с екзистенциално значимия друг, без чието очакване животът ни по банална житейска необходимост не би бил (защото е невъзможно да бъде) нещо повече от нищо не значеща съвкупност от възприятия, впечатления, афекти, празномислия и... пустословия...
Няма значение как ще наречем тази среща (Назоваването е просто етикиране, нали?!). Можем да я титулуваме с прозвищата сбъднато приятелство, споделена любов, взаимна обич или по някакъв друг – без значение какъв – начин. Важното е, че тъкмо очакването за случването й е онова единствено нещо, което ни зарежда с жизнена енергия, освен, разбира се, ако не сме потопени в екзистенциалната тъпота на самоналожената си – и затова неизменно бутафорна – мизантропия...
Срещата с екзистенциално значимия друг не е предначертаната кулминация на живеенето, до която непременно ще стигнем в хода на жизнения си цикъл. Нещо повече: за мнозина тя никога не се случва. Важното – екзистенциално важното – е очакването за случването й. Страшното е не нещо да не се случи, а да нямаш възможност да очакваш да се случи. Екзюпери е знаел това. Знаели са го – и го знаят – и мнозина други, разбира се. Защо точно Екзюпери ли? Ами просто защото не съм открил по-великолепен начин за изразяването на едно екзистенциално очакване от следния кратичък пасаж в Малкият принц:
- Ще бъде по-добре да дохождаш по едно и също време — каза лисицата:
- Ако дохождаш например в четири часа следобед, аз още от три часа ще почна да се чувствувам щастлива. Колкото по наближава времето, толкова по-щастлива ще се чувствувам. В четири часа вече ще се вълнувам и безпокоя; аз ще узная цената на щастието! Но ако дохождаш в различно време, никога не ще зная за кое време да приготвя сърцето си… Необходими са обреди.
Необходими са обреди. – Ах, колко хирургически точно казано! За съхраняването на екзистенциалното очакване са необходими обреди или, с други думи, верижна реакция от микроочаквания, насичани от луфтове на случване – нищо повече, ала и – естествено – нищо по-малко.
Ето го по-малкото, изразено в шокиращата нищета, предизвикана у някого от нещо, което бих нарекъл ампутация на очакващия – да, именно на очакващия, а не на очакваното от него/нея, в случая от него. Открих го в Моята прекрасна шпионка на Колин Фалконър:
Не можеше да има по-страшно мъчение – помисли си Ник – от това жената, която обичаш, да ти желае щастие с някоя друга...
Очакването на екзистенциално значимия друг винаги, абсолютно винаги, е – и не може да не бъде – травматично. Инспирирането му е само универсално валидният начин да се полага дистанция между очакващия и очакваното, с цел съхраняване и – по възможност – повишаване ценността на последното. Как става това ли? Ето как, отново с крилата мисъл на един от героите на Фалконър, този път от романа му Анастасия:
Не можех да обичам жена, която ми отвръща с любов.
Очакването – всяко очакване, а не само екзистенциалното такова – е нещо, което зрее. Предназначението му е да зрее. В такъв случай какво би било последващото го случване, ако не, метафорично казано, падане от дървото на един презрял плод?!
Разликата между конвенционалното очакване и екзистенциалното такова е, че първото може и да не е – и дори рядко бива – регулярно (даже често се случва да е еднократно – искам да завърша гимназия, да вляза в университета, да започна работа, да се оженя/омъжа, да създам потомство...), докато второто е смислено тогава и само тогава, когато се възпроизвежда поне относително редовно. Ако тази редовност на случването му не е налице, то се разпада, независимо дали разпадането му запраща очакващия в орбитата на екзистенциалната тъга или го потапя в сивотата на самоналожената забрава...
Ние, хората, извършваме един спрямо друг огромно количество престъпления. Те – споменатите престъпления – са такива далеч не само във формално юридическия смисъл на думата, разбира се. По-често – да не кажем много по-често – представляват нещо, което бих нарекъл посегателство срещу жизнеността. Престъпления от първия вид се вършат сравнително рядко (Та нали затова фигурират в новинарските емисии понякога!), а такива от втория са толкова широко разпространен навик, че мнозина категорично отказват да ги удостоят дори с бегло внимание, а просто... ги практикуват! Какви са тези престъпления, пропуснати от правото по банална социална необходимост ли? Ето какви: маниерът да се казва не, когато това не е крайно наложително; навикът да се изтъква липсата на време при фактическото наличие на такова; склонността към издигане в култ на определени ценности – свобода, справедливост, пари, здраве, душевно спокойствие, лична неприкосновеност, родова памет... – за сметка на други; произтичащият от това синдром легитимно да се упражнява насилие върху нечии сетива, чувства и мисли заради постановеното от т. нар. общество негово или нейно добро; изобретателното усърдие да се измислят благовидни претексти за прокарване на нечий личен интерес...
Погромът над нечие очакване е едно от най-чудовищните престъпления, които изобщо някой може да извърши спрямо някого. Това е една от най-недопустимите – ала и, парадоксално, най-често допускани, а понякога дори социално поощрявани – форми на поведение!!!
Какво е убийството – имам предвид физическото такова, разбира се? Разстрел, и след разстрела – червеи – както е казал поетът. С други думи бум, незабавно последвано от бил.
След разстрелването на очакването – имам предвид екзистенциалното такова, разбира се – обаче няма било. При положение, че очакващият не е крайно отчужден от хората мизантроп – сиреч в типичния случай, - единственият резултат би била емоционалната му (а оттук често и интелектуална) безкрайно самовъзпроизвеждаща се агония. Тя – агонията му – би приемала различни форми, ала би останала да пулсира като гангренясал зъб дори в моментите, когато вече бившият очакващ си въобразява, че си е отишла. При това би могла (Разбира се, че би могла, случва се достатъчно често и на достатъчно много хора, та да не бъде отчитано!) да приеме формата на забрава. Ала изтласканите неща винаги се завръщат, нали? Правят го толкова по-експлозивно, колкото по-дълбоко са били изтласкани, тъй като, както отбелязва Ортега-и-Гасет в друг контекст, историята (винаги) устремно се завръща.
Екзистенциалното очакване не е онтологическа категория. Без него може да се оцелява... физически. Без него се оцелява точно толкова лесно, колкото и без идеали. Ала не живеем – или поне почти никой не го прави – просто за да оцеляваме физически, нали? Живеем, за да изживяваме, за да бъдем обсебвани от изживяваното, за онези редки мигове, в които постигаме – ако изобщо някога ни се случи да го сторим – пълнотата на живеенето. Останалото просто е... очакване – конвенционално или екзистенциално, банално или екстазно, всекидневно или извънредно, но винаги и само очакване... Колко хубаво го е казал Фридрих Ницше:
Животът се състои от редки неповторими мигове с върховно значение и от безброй много интервали, сред които в най-добрия случай витаят наоколо ни само силуетите на тия мигове. Любовта, пролетта, всяка хубава мелодия, планината, луната, морето — всичко това говори истински на сърцето ни само веднъж: ако изобщо някога проговори истински. Защото мнозина никога не са изживели подобни мигове и самите те са интервали и паузи в симфонията на истинския живот.
Очакването е афинитет, гравитация, влечение към очакваното. То е крехкият и раним предутринен сън, предхождащ винаги баналната – а често и бутафорна – будност на случването. Очакването е преди всичко надеждата, че все някога по някакъв важен начин ще съвпаднем с това, което обичаме, защото, както настоява Аврелий Августин, Душата е повече там, където обича, отколкото там, където живее, нали?...
Стига сантименталности обаче! – както с безпощадно прагматична педантичност навярно би отсякла оная – може би – млада телом, но – със сигурност – вехта духом героиня от стихотворението на Хосе Луис Пикеро Дон Жуан в градината:
отдавай голямо внимание
на малките неща, които украсяват всяко тяло
и, също като вкъщи, изяждай си всичко.
Спущено на 10 май 2014.