Писание за писането
Пишещият пише, защото това е начинът, по който е свикнал да изразява себе си, а не непременно защото има какво да „каже”. Даже в много случаи пише не за да „каже”, а за да „не каже”...
Иван Бозуков
Пишещият човек... – той съвсем не е рядък вид, особено в днешната технологично свръхобезпечена епоха. Маниерът да се мисли обратното обаче е достатъчно силно въздействащ и устойчив (защото е вкаменен в – почти – повсеместна догма), та да може да му се противодейства по какъвто и да било начин. Впрочем това – противодействането на споменатия маниер – съвсем не е нужно. Важното по отношение на писането – поне за мен – е установяването що за лудост е онова, което превръща мнозина люде в пишещи такива...
Както е вярно, че пишещият човек съвсем не е кът, не по-малко вярно е и това, че все пак не се намира под път и над път. Съвсем не са малко ония, у които писането предизвиква искрено отвращение. При това сред последните има мнозина обичащи да четат, някои от които – даже много, дори – често - с истинска страст...
За да установим що за животно е пишещият човек, нужно е малко по-обстойно да се спрем върху типичния представител на четящия вид. А той – представителят на четящия вид – съвсем не е нещо чак толкова просто устроено, плоско и едноизмерно, колкото вероятно изглежда. Една от причините да е така, разбира се, е обстоятелството, че сред четящите се срещат както пишещи, така и непишещи и дори тотално чужди на маниера да се пише люде.
Четящият човек – независимо дали носи в себе си и тръпката на удоволствието от писането – е чувствителен към словото по един твърде особен, да не кажем почти загадъчен начин. В съприкосновението си с множество стилове на писане и с всевъзможни ексцентрични отсенки от идеи, на каквито неминуемо се натъква, четейки, свиква, ще не ще, да не приема думите едно към едно, а винаги – дори в разговорите си със себеподобните си – да дири отвъд и покрай тях скрити значения и смисли. Накратко: четящият човек от всички ареалии на четенето е – и не може да не бъде – повече или по-малко алюзивен. При това той е такъв дори тогава, когато всецяло се стреми да възприеме написаното буквално.
Защо е така ли? – Много просто: онова, което четящият всъщност прави, независимо как чете – зрително, слухово или тактилно, - е, че се потапя в светове, към които написаното препраща, без самото то да е каквото и да било от тези светове в техническия смисъл на думата. Четящият, ако напр. го прави зрително, вижда буквите, естествено. Той обаче, ако чете с внимание, а не само рефлекторно, всъщност изобщо не е там, при самото виждане на буквите, думите, редовете и страниците. Това, което му се случва всъщност, е пребиваването му в ситуация на емоционална и/или интелектуална афицираност от онова, към което последните го препращат.
Впрочем с говоренето е съвсем същото. Говорейки с някого, рядко се сещаме, че онова, което в действителност правим, е просто да произвеждаме звуци. В този смисъл много често – да не кажем почти винаги – не сме при изричаното/чуваното, а там, където последното ни препраща...
Въпросът е къде ни препраща четенето.
Елементарно – вероятно ще кажете. – Как къде, ако не в света на авторовите фантазии!
Съвсем не! Четящият прави всичко друго, само не и това – да се телепортира в лабиринтите на авторовото въображение. Той не е в състояние да го стори не само поради тривиалното обстоятелство, че по необходимост е друг, различен от автора човек. Няма как да го направи и поради произтичащия от това банален факт, че разполага само и единствено с неизбежно своеобразната схема на интерпретация, безалтернативно предопределена от спецификата на собственото му въображение.
Да вземем един елементарен пример. Да допуснем, че авторът на четивото описва пътуване с влак. Да предположим, че и конкретният читател X е пътувал с влак, при това многократно. Всъщност защо да не си представим даже, че докато чете въпросното описание на пътуване с влак, самият X блажено се е изтегнал в седалката на отнасящ го нанякъде влак. Проблемът с четенето е в това, че описанието на пътуването с влак в четивото и пътуването с влак на четящия това описание едновременно са – и не могат да не бъдат – и банално еднакви в стереотипността си, и фундаментално различни в своята специфика неща. Занимавайки се да описва пътуването с влак, за което четящият това описание чете, пътувайки с влак, писалият някога – без значение кога – едновременно прави две неща:
Правейки това, авторът е абониран за успех в последното, докато в най-добрия случай за него първото е изпълнимо само в един или друг твърде частичен, да не кажем направо окастрен вариант. Защо ли? Ето защо.
И пишещият, и четящият – сиреч X – са напълно наясно с баналното обстоятелство, вдъхновило Борхес да заключи:
животът е прекалено беден, за да не бъде безсмъртен.
Пътуващият с влак – и описващият последното, и X, и всеки правил го или правещ го изобщо – познава шаблона на пътуването с влак по съвсем същия начин, както съхранява в съзнанието си тези
за фучащите по магистралата автомобили,
за наситения мирис на бензин по бензиностанциите, за килима от есенни листа в гората,
за грохота на приближаващите гръмотевици преди порой,
за хруптящия под краката току-що навалял сняг,
за едва доловимото жужене на луминисцентните лампи,
за наситения аромат на сутрешното кафе...
Какво ти безсмъртие, просто... сетива! Ала сетива винаги и само в конкретните контексти на усещащия. Да, пътуващият свлак от всички времена чува свирката на локомотива, долавя приспивния ритъм на тракащата по релсите желязна грамада, вижда пробягващите пред погледа му картини на отминавания от препускащия влак пейзаж, в ушите му отеква грохотът от преминаването през тунели или фученето от ударената от машиниста спирачка, познава дълбоката тишина на принудителните престои – понякога продължителни – с инцидентния шум на препукващите релси и с долитащите от полето, гората или планината звуци...
Всичко това обаче е известно на читателя – в случая на X – и преди – а вероятно много преди – да вземе в ръка гореспоменатата книга, в която, вероятно само мимоходом, а може би като фон на основния сюжет, е описано просто едно пътуване с влак, неминуемо включващо нещо от току-що изброените шумове и образи или - във всеки случай – някаква твърде сходна на тях съвкупност от такива...
Описвайки нещо – в случая пътуване с влак, – пишещият просто вербализира един стереотип – нищо повече. При това описанието му е толкова по-добро, колкото по-голямо е наличното в последното многообразие от усещания, специфично присъщи на този стереотип. Иначе казано, с колкото по-богат речник относно описваното разполага авторът, толкова по-шаблонно – сиреч толкова по-съвпадащо със стандартните представи на мнозина - ще се окаже то...
Влакът обаче, който пишещият описва, съвсем не е същият, в който пътува който и да било от читателите му. Той не е същият дори за онзи евентуален негов читател, с когото авторът някога вероятно е споделил въпросното пътуване, може би без нито един от двамата изобщо да подозира за това. Да допуснем, че авторът описва пътуване с влак, предхождано от бясното му тичане по перона и от влитането му във возилото в най-последния възможен момент, а евентуалният му читател X се е настанил във влака съвсем спокойно цели 15 минути преди отпътуването. Да предположим, че авторът пътува с влак сравнително рядко, а X го прави всекидневно, по два пъти при това, напр. защото му се налага по този начин да се придвижва до работното си място и обратно. Да си представим също, че авторът попада в купе с извънредно шумни младежи, чието вилнеене оставя дълбока следа в паметта му, докато пътуванията на X по правило са спокойни – просто време за дрямка или за лежерно четене като това, при което той се запознава с описаната от автора евентуална влакова епопея...
Всичко е различно... – освен шаблона, разбира се. Всичко съществено – сиреч всичко, на което съответното пътуване – било авторовото, било това на X е фон – е заключено във въображенията им и в последна сметка се оказва (почти) несъобщимо. Случва се така, че пишещ и четящ са сетивно (почти) неразличими по отношение на представите си за пътуването с влак и също толкова затворени един спрямо друг в нещата, с които асоциират едно или друго пътуване с влак...
От току-що приведения пространен пример могат да се формулират поне два важни извода относно пишещия:
Пишещите хора лъжат много, ала една от най-големите им лъжи по адрес на евентуалните им читатели е измислицата, че, видите ли, докато пишели, опитвали да се съобразяват с последните! Да, това може да бъде вярно, но само когато пишещият го прави по поръчка, само и единствено когато възнамерява да се впише в стереотипираните представи, чувства и мисли за хората и нещата на определена категория читатели или зрители. Възложено му е на човека да измисля хороскопи и той просто го прави по правилата на играта измисляне на хороскопи. Трябва да напише сценарий за холивудска блудкавина досежно някаква нескончаема гоненица на полицаи и престъпници, завършваща с мляскащите целувки на някаква идилична псевдолюбовна двойка, и той – хоп – сътворява поръчания му екшън по съвсем същия начин, както са го правили стотици сценаристи преди него, нюансирайки само баналните подробности. Налага му се да пропагандира някаква идеология – тази
на социализма,
на капитализма,
на демокрацията,
на източното православие,
на благотворителността... –
и ето, той го прави така, сякаш – примерно – си е легнал закоравял капиталист и се е събудил нов-новеничък социалист!...
Не, когато говоря за писане, съвсем нямам предвид изготвянето на текстове по поръчка. Последните не са продукт на същинско – сиреч на извиращо отвътре - писане, а чисто технически въпрос на нагаждане към стереотипи, за което просто са нужни един синонимен и един тълковен речници, по възможност по-обемни и – още по-добре – в сферата, в която пишещият по поръчка изкосурява поръчаната му щампа. Тук и в следващите редове под писане ще разбирам натрапчивата потребност на някои хора да вербализират в писмен вид случващото се в собствените им светове, независимо дали – и ако да доколко и по какви начини – последното съвпада с едно или друго нещо от световете на евентуалните им читатели, кои (и какви) са тези читатели и дали изобщо има такива.
Пишещият човек е вдъхновен по природа и илюзионист по предназначение. Бидейки плод на вътрешен импулс, писанията му имат една-едничка функция – да го изразяват, независимо доколко и в какво точно. При това въпросното себеизразяване на пишещия не е непременно зов за разбиране. Нещо повече – то е такова само в изключително редки случаи, само тогава, когато авторът пише под напора на някаква взривяваща го емоция, каквото той често – дори много често – не прави.
Писането е ситуация на изпадане в транс – при това във възможно най-буквалния смисъл на думата. Пишейки, пишещият е изцяло потопен във вербализираното в момента от него вдъхновение. Единственото, с което се занимава, е да търси думи и изрази, посредством които да експлицира, овъншности, абортира от себе си, ако щете, някакви владеещи го точно в момента на написването на конкретния текст представи, чувства и мисли.
Всъщност това, което прави пишещият, е съпоставимо в емоционален план с всяка друга дейност, доставяща удоволствие на извършващия я. Нещо от вдъхновението от писането съзираме
у запаления картоиграч,
у маниака по играенето на компютърни игри,
у наблюдаването на важен за него мач от страстния футболен запалянко,
у благоговеенето на влюбения пред любовния обект,
у препускащия по магистралата с волан в ръка любител на високите скорости,
у изпадащия в транс при слушането на изпълненията на някаква рок група музикален фен,
дори – защо не – у страстно молещия се на бога/божествата си религиозен вярващ.
Писането е екстазно занимание. То е точно толкова екстазно, колкото, да речем, екстазът на подрастващия, поразен от откритието, че възрастните съвсем не са всезнаещите същества, за каквито ги е мислел до момента. Точно толкова екстазно е, колкото прозрението, че ние, хората, сме далеч по-сходни, отколкото често предполагаме, колкото първият поглед към някаква внушителна природна забележителност, колкото смайващото откритие, че не сме безсмъртни, колкото влюбването, колкото случването на предпоставени като невъзможни неща, колкото раждането на идеята за неминуемата – защото е необходима - случайност на всяка концепция за нормалност или общоприетост...
Не, съвсем не повсеместната - и намираща излаз под всякакви форми - потребност от споделяне е основното, което движи пишещия човек. Тази потребност, разбира се, може да бъде – и често действително е – важна за него. Несъпоставимо по-важно от нея обаче е напиращото у пишещия завладяващо настроение, което го заставя – да, това е точната дума – заставя го да излее впечатленията/душата/мислите си във вид на текст.
Пишещият пише не защото очаква да бъде четен, а защото не може, просто не е в състояние да не го прави! Пише, защото нещо – без значение какво – напира в него и неистово настоява да бъде изразено! Пише, защото е преизпълнен с урагани от клокочеща неопределеност, които го лишават от покой, докато не изригнат в пороища от думи!
Не, съвсем не е задължително пишещият да има талант да пише. Факт е, че мнозина пишещи са съвсем бездарни в качеството си на такива. Пишещият пише не защото е добър в писането, макар че – в съвсем редки случаи – може да е и такъв. Той пише, защото по една или друга причина за него писането се е превърнало в тотално обсебила съзнанието му вътрешна Вселена – при това във възможно най-прекия и буквален смисъл на думата!
За пишещия писането е конкретното робство, в което изкристализира поривът му към свобода. Впрочем в това отношение последният не се отличава от който и да било друг вдъхновен от нещо човек. По съвсем същия начин
потопеният в света на електрониката програмист бива обладан от вътрешен импулс да сътворява компютърни програми и всевъзможни техни приложения,
обичащият професията си хирург – да оперира,
движеният от вътрешен импулс да говори пред публика оратор – да произнася речи,
страстно впусналият се в политиката политик – да се стреми към придобиване на възможно най-много власт,
отдаденият на делото си бизнесмен – да печели пари и т. н., и т. н., и т. н.
Да, независимо какво, по какъв начин и с каква степен на успех пише, пишещият е – и не може да не бъде – един неспокоен, дори твърде неспокоен човек. При това той е такъв даже в случаите, когато изглежда външно спокоен, дори прекалено спокоен. За него писането е не просто някаква си дейност, не просто един от аспектите на живота му, не просто вкаменен в догма навик... – за него писането е начин на живот...
И тук стигаме до нещо, което навярно би разочаровало доста читатели, ала няма как да бъде пропуснато, тъй като засяга по важен начин проблема за писането. Какво е то ли? – Експериментаторската природа на пишещия, разбира се.
Освен че е вдъхновен по необходимост, пишещият човек също толкова неизбежно е и илюзионист. Той не просто разказва, но и жонглира с думите, разказвайки. Не просто описва, но и неминуемо – повече или по-малко – деформира описваното. Не просто разсъждава, но и нюансира, стилизира, манипулира съжденията си. Иначе казано, фантазира и фантазирайки не е в състояние да устои било на практическата потребност, било просто на изкушението да изопачава произвежданите от самия него фантазми!
Ето, искам да опиша една есенна вечер. Представям си спускащия се здрач, връхлитащия студен вятър, подмятащ ронещите се от короните на дърветата листа, редеещите минувачи, първите бледи звезди, проблясващи в пролуките между парцаливите облаци...
Да, искам да опиша всичко това. Преживял съм го. Усетил съм го. То е оставило в мен ярка следа от цветове, миризми и звуци...
И ето: прибирам се, ала преди да дръзна да пусна компютъра и да реализирам намерението си, усещам, че ме обзема дрямка. Лягам, отпътувам към страната на сънищата, сетне се събуждам и правейки го установявам, че... същата тая есенна вечер, която с такова нетърпение съм възнамерявал да опиша само преди броени часове, е станала някак по-бледа, дори е започнала да ми изглежда почти недействителна...
Аз обаче упорствам в намерението си, сядам пред компютъра и... просто описвам вечерта такава, каквато тя е в представите ми в момента, а не каквато е била, докато съм я поглъщал със сетивата си...
Така е с всяко писане. Едно са намерението и вдъхновилите го представи/емоции/мисли, съвсем друго - описването на последните след изкристализирането им в съзнанието на пишещия. Казано с други думи, пишещият става двойна жертва на въображението си. Въобразява си нещо, което няма търпение да опише, като по време на самото писане въобразеното вече – по-осезаемо или по-неусетно – се е променило в съзнанието му, заставяйки го да вербализира не самото него – въобразеното, - а някаква вторично, добавъчно, дори може би (почти) фоново въобразена вариация на последното!...
Разбира се, че далеч не винаги е така. Разбира се, че в много случаи пишещият може да се изрази доста точно по отношение на преживяното или помисленото в някакъв минал момент. Може, ала често – да не кажем почти винаги – не го прави. А не го прави, просто защото описваното от него такова, каквото го е почувствал при самото му случване, в момента на писането вече се е утаило и по силата на самия този факт е изгубило част от завладяващата си мощ. Да, пишещият описва нещо от това, ала по правило с допълнително привнесени отсенки от нещо друго, случило се другаде и в друго време, а може би дори и с друг, или просто... нивга не било и обречено навеки да не бъде!...
С това съвсем не твърдя, че пишещият човек лъже съзнателно. Прави го по необходимост. Прави го, защото да го прави е в природата му на пишещ човек. Прави го, защото това е автентичният нему – на пишещия човек – маниер. Прави го, защото интуицията му на такъв му подсказва, че само така би могъл да изгради достатъчно комфортен (защото е съответстващ на криволиците и лабиринтите на въображението му) свят, в който да се потопи, за да си повярва, че си заслужава да пише и да продължава, и да продължава, и да продължава да го прави!...
Пишещият човек по дефиниция не е истинотърсач. Той не е такъв дори когато ни убеждава в противното. Не е такъв дори тогава, когато пише по истински случаи. Ето, събрал е достатъчно информация, за да напише биографична книга за някоя популярна личност. Той, разбира се, може да го стори сухо, стегнато и схематично, досущ като докладчик на някаква научна конференция. В този случай обаче определението пишещ по отношение на него би било доста проблематично, тъй като той не би се стремял към себеизразяване посредством писането, а би искал просто да информира евентуалния читател на бъдещия си текст относно човека, на който последният е посветен. Ако обаче, пишейки въпросната биография, авторът повече или по-малко си позволява да съди досежно характера, действията и вътрешния свят на описваната персона, значи неминуемо ще отпечата върху страниците на текста си и поне миниатюрна частица от своя собствен вътрешен свят и следователно в степента, в която го прави, ще бъде пишещ в същинския смисъл на думата.
Ако сте се замисляли няма как да не ви е направило впечатление, че голяма част от най-великите литературни творби са предназначени не да отразяват, а да изразяват, не да дублират действителността, а да изобразяват нова – а понякога и съвсем невъобразима – реалност, не да информират, а да завладяват. Тук споменавам само Франкенщайн на Мери Шели, Парфюмът на Патрик Зюскинд, Клошмерл на Габриел Шевалие, Ланголиерите на Стивън Кинг и Ние на Евгений Замятин – все произведения, чийто чар се дължи на неуместните внушения, гротескните преувеличения и находчивите небивалици в тях, а не – в никакъв случай – на на практика несъществуващата им информативна стойност!...
В последна сметка пишещият не е гише информация, макар че понякога може да си се представя и така. Не е рупор на наличности, макар че се случва да бъде изкушаван да се преструва на такъв. Не е – и не може да бъде – огледало, пък било и криво такова, отразяващо света. Пишещият пише, защото това е начинът, по който е свикнал да изразява себе си, а не непременно защото има какво да каже. Даже в много случаи пише не за да каже, а за да не каже. Пише, просто защото му се пише, просто защото е завладян от магията на писането било като интелектуално занимание, било като емоционално преживяване, било – защо не – като чисто механичен процес...
Писането не е прагматичен акт, а форма на култура и в качеството си на такава няма – и не може да има – някаква – каквато и да било – крайна цел. Пишещият започва да пише с намерението да стигне до края на онова, което пише, ала не за да престане да го прави след написването на съответния текст, а за да се насочи към нови светове, за които да пише след това и така до безкрайност. Вярно е, че във всеки от световете на определен пишещ човек се съдържа някакъв много конкретен лично негов си шаблон, който той екстраполира във всяко от писанията си. Вярно е, че писането е – и не може да не бъде – продукт и проява на някаква лична утопия на пишещия... Всичко това е вярно, разбира се. Също толкова вярно е обаче и обстоятелството, че писането – всяко писане изобщо – по необходимост предполага употребата на ограничен запас от изразни средства и затова е – и не може да не бъде – поне мъничко банално. Не е ли обаче точно тая баналност, точно тая стереотипна рамка на писането като форма на себеизразяване тъкмо оная енигматична Вселена, в която пишещият се саморазтваря без остатък, пишейки?...