Повелята на нашето време
Шантав свят – човешки свят. При това тази негова прословута шантавина е колкото съзидателна, толкова и разрушителна. Тя ни подтиква да изпитваме възторг от необяснимото, ала е и същата тази, която ни „подшушва” нелепи начини да си го обясняваме!...
Иван Бозуков
Всъщност във времето, в което живеем, няма нищо особено.
Няма спор, че сме се развили технически.
Няма спор, че съумяваме да се възползваме от това достатъчно добре.
Няма спор, че изградената от нас цивилизация не е сред най-разрушителните такива, познати ни от миналото...
Ала има едно обаче, което ми се струва важно. И това обаче е пряко свързано със случващото се след Втората световна война и особено след 1989. Какво е това обаче ли? То, разбира се, може да бъде назовано по много начини, но тук ще го нарека илюзия за обозримост.
Едно от основните достижения на манталитета, наречен наука, освен, то се знае, техническият и технологичен прогрес, бе култивирането на убеждението, че светът е Вселена и че в качеството си на такава е ако не непременно безкраен, то поне – със сигурност – необозрим за човека.
Е добре: точно това схващане в днешно време е силно разколебано, да не кажа направо бламирано. Възшествието на една почти архаична религиозност, чиито блюстители ни връщат към допотопната фикция за съществуващото като продукт и проява на чудодеен творчески акт, иницииран от тоталната необяснимост, наричана от тях Създател;
търсенето на т. нар. частица бог;
бълнуванията на еколозите за фаталното според последните влияние на човека върху природата;
пряко свързаното с въпросните бълнувания схващане, че, видите ли, човекът бил отговорен за настоящото глобално затопляне... –
цялата тази покъртителна наивност не просто подрива основите на цивилизацията ни, а, смея да твърдя, поставя под въпрос всичките й достижения, генерирайки отрицателно – а понякога и силно отрицателно – отношение към тях!
Коя цивилизация? – вероятно ще запитате. – Мигар днешната цивилизация е само една?!
Да, само една е. Това, както всички знаем, е цивилизацията на телевизорите с плосък екран,
на мобилните телефони,
на бързите и побиращи огромно количество информация компютри,
на удобните и развиващи голяма скорост автомобили,
на климатиците,
на трансконтиненталните полети,
на оръжията за масово поразяване... –
Накратко, днес има една-единствена цивилизация и това е цивилизацията на комфорта и на свръхефикасните средства за разрушаването му.
Въпросът не е дали ние, днешните хора, сме наивни – очевидно сме такива и то в много голяма степен. Въпросът е как изобщо е възможно да сме чак толкова наивни, колкото всъщност сме.
Допускам, че широко разпространената днес – както на изток, така и на запад - ментална архаика дължи наличието си по-скоро на фактори и обстоятелства от далечното ни минало, нежели на някакви новопоявили се в човешката култура тежнения към инфантилност. Ние, днешните хора, възкресяваме една специфична форма на допотопност - допотопност, която винаги – е, поне от преди 2-3 хиляди години - си е била в нас и по един особено парадоксален начин е заразявала – и продължава да заразява – стремленията ни към знание с инфектиращото същото това знание предпоставяне, че последното непременно трябвало да бъде абсолютно в някакъв – какъвто и да било – смисъл.
Мисля си, че белята започва със зараждането на философията. Не, не само западната – не само оная, чиято немощ съзираме в Платоновите Диалози и която лъха от произведенията на Аристотел, - но и другата, тази с източен привкус, особено отчетливо доловима в писанията на Конфуций и Лао Дзъ.
Какво по-точно имам предвид ли? Ето какво.
Какво е онова, с което започва всяко изобличаване на митове, независимо какви са те, кой ги разпространява и в кое време са налични? Какво друго, ако не идеята, че те са лъжа, че вярата в тях е илюзорна, че претенцията им да доминират в човешкото съзнание е пагубна за самия човек, тъй като го откъсва от действителността?
Всъщност миторазбивачите от всички времена и общества разполагат с едно-едничко оръжие и то, разбира се, е прословутата идея за истината. Вероятно ще кажете, че това оръжие е напълно достатъчно да направи възможно да се отърсим от невежеството и да поемем по широкия друм на прогреса и светлото бъдеще. Съмнявам се, че е така – при това дълбоко. Защо ли? Ето защо.
Често употребяваме думата истина, ала рядко, почти инцидентно, се питаме какво имаме предвид, когато се случи да я използваме. Казваме, напр., главата ме боли и при това очакваме онзи, комуто го казваме, да е наясно какво изразяваме с това твърдение. Представете си обаче, че човекът, пред когото разкривате истината за наличието на главоболието си, никога не е страдал от такова. Да, той/тя ще схване, че по някакъв начин главоболието ви ви създава дискомфорт, ала това не ще бъде повече от схващане, от долавяне на някакво неприятно състояние. В такъв случай събеседникът ви може да си каже напр.:
Сигурно е нещо подобно на дискомфорта, в който изпадам, когато ме мъчи ревматизмът.
Накратко: в случая по отношение на събеседника е налице не информираност, а досещане по аналогия.
Да вземем обаче един още по-сияен пример. Да си представим, че един ученик казва:
Научих си урока.
Хм... – Какво ли има предвид детенцето? Едва ли това, че е назубрило урока си наизуст! Може би просто е разбрало съответния материал по начина, по който образоващите го очакват от него да го разбере? А може би – в добавка - е вложило в това си разбиране някакъв неотчетен от последните подтекст, благодарение на което би могло да борави по-свободно с разбраното в сравнение с някой, който само е разбрал, ала не и проумял? А може би детето просто има силна репродуктивна памет, позволяваща му да съхранява и възпроизвежда голямо количество информация, независимо дали е разбрало нещо от нея или не? А може би ученикът казва така на родителите си, само и само да не му повтарят постоянно научи си уроците, научи си уроците?...
В случая е налице едно изявление с неопределимо съдържание и нищо повече. Детето оповестява, че е свършило нещо, което се очаква от него да свърши, а обстоятелството какво точно означава това изявление си остава само и единствено въпрос на тълкувание.
Още един пример – този път отнасящ се до т. нар. обещания. Да допуснем, че влюбеният обещава на любимата си, че ще я обича вечно. Да игнорираме думата вечно – все пак човешкият живот по никакъв начин не е съпоставим с онова, което ние, хората, наричаме вечност. Да не се занимаваме и с ще, тъй като, използвайки бъдеще време, нашият влюбен явно няма предвид, че ще започне да обича любимата си едва някога след настоящия момент. Вместо това да се съсредоточим върху глагола обичам и върху местоимението те.
Ако изобщо знае какво говори, твърдейки, че ще обича любимата си вечно, влюбеният би трябвало да е наясно какво значи понятието обич. Нужно е да си дава сметка до каква степен афинитетът му към нея надделява над други неща в живота му и какви и колко са нещата в живота му, пред които приоритет за него е влечението му към въпросната жена. Щом настоява, че я обича – и че при това е готов да го прави цял живот, - доколко би бил склонен да претърпи лишения в името на това чувство? В каква степен би бил в състояние да пренебрегне други свои навици, влечения и привички, влизащи в разрез с последното?...
Съвсем не е без значение и факторът време, разбира се. Би ли могъл нашият влюбен да практикува обичта си към любимата през всичките по-сетнешни мигове от живота си, напр. през работното си време, докато е на запои с приятели или докато гледа футболен мач? А би ли бил в състояние да продължава да обича половинката си, докато тя му вдига скандали за някакви съвсем дребни всекидневни неща, като напр. за това, че не се е обръснал, че не си е изпрал чорапите или че – както винаги - е забравил да купи хляб? Би ли я обичал така, както в момента, когато тържествено й го е обещал, в процеса на все по-пълното й опознаване като човек? Би ли пренебрегнал недостатъците й само заради умопомрачителното настроение, в което е изпаднал, сглупявайки да й даде въпросното тържествено обещание?...
Очевидно е, че понятието обич е сложно и че интензитетът и насоките на проявление на това чувство са променливи величини.
Казвайки обаче, че я обича, влюбеният има предвид жената, на която го е казал, в превъплъщенията, в които я познава. Ала ако много скоро след тържественото вричане във вечна обич в очите му това те, което той е имал предвид, заявявайки ще те обичам вечно, прояви признаци, отчуждаващи го от самото него, тогава той би ли трябвало да може да се отрече от клетвата си на основания, че докато се е клел на любимата си във вечна обич, всъщност не я бил познавал достатъчно? Та нали и в неподозираните си по-сетнешни превъплъщения въпреки всичко тя си остава същата, по отношение на която той е изрекъл тия толкова сакрални слова?!...
Повече от очевидно е, че съдържанието на твърденията – независимо какво включват и за какво/кого се отнасят – винаги е неопределимо.
Хайде обаче да се докоснем още по-плътно до т. нар. факти, представяйки си, че на някакъв футболен мач пада гол. За да бъде вкаран гол обаче, предварително трябва да се определи какво е гол, а именно, че при дадени обстоятелства преминаването на топката с целия й обем отвъд голлинията е попадение в полза на противниковия отбор. По-нататък, за да се определи случилото се като гол, чертата, бележеща границата между пространството на вратата и това на наказателното поле, трябва да бъде дефинирана като голлиния, като, разбира се, същото се отнася и за всички неща, формиращи микросвета, наречен футболна игра. Иначе казано, трябва да бъдат произведени конвенции, да се направят договорки кое как да се интерпретира и в какъв контекст да бъде положено, за да сме в състояние да си въобразим по някакъв що-годе убедителен начин, че нещо се е случило или, както мнозина казват, че принадлежи на действителността...
Може би най-пагубният маниер при употребата на понятието истина е убеждението, че последната, независимо как я тълкуваме, е апостериорна или че в някакъв – всъщност в какъвто и да било – смисъл се свежда до опита и произтича от него. Напр. пия кафе и докато го правя предпоставям, че това, което се случва в момента с мен, е именно то – че пия кафе. А дали би било истина, че пия кафе, ако към наличните ми пет сетива, с помощта на които го констатирам, можеха да се добавят още, да речем, петнадесет? Би ли било истина, че пия кафе, докато го пия, ако в същото това време бих бил сподобен с ултравиолетово и инфрачервено зрение, с ултразвуково и инфразвуково чуване, с кучешко обоняние и/или с магарешко усещане за вкус? Ами ако имах формата не на човек, а, да кажем, на таралеж, на змия, на костенурка или на нещо съвсем невъобразимо или ако не вървях изправен, а се придвижвах на четири лапи и т. н., и т. н.?...
Просто ние, хората, щем не щем сме налични в свят, фатално предопределен от телесната ни форма и може би сме изобретили идеята за истината не защото последната е смислена по някакъв фундаментално важен начин, а просто защото разполагаме със същата тая телесна форма?
А може би телесната ни форма е виновна и за настояването ни, че сме били разумни същества, независимо какво разбираме под това понятие?
А може би – най-сетне – нещото, което с благоговение наричаме Вселена, е толкова глупаво и несъстоятелно, че може да се пръкне само и единствено в нашите човешки глави просто поради тривиалното обстоятелство, че последните са тъкмо човешки, а не някакви други глави?!...
И ето, същата тая натрапчива, неубедителна и необяснима утопия, наречена истина, сякаш изцяло ни е обсебила! Не, повтарям, съвсем не става въпрос само за нас, днешните хора, а за фикцията човечество в продължение поне на последните 2-3 хиляди години. Тя – вездесъщата идея за прословутата истина – ни тласка към една особена форма на амбивалентен мистицизъм, в чиито предели става възможно да благоговеем едновременно и пред чудесата на биологията, и пред тези на т. нар. божи промисъл! Заробва ни с фикцията за наличието на предопределение и същевременно ни насърчава да се възправяме срещу т. нар. съдба! Постулира, че всичко е материя и в същото това време ни заставя да сме се развивали духовно!!!...
Явно няма граници пред човешкия глад за чудеса. Ние, хората, перманентно пребиваваме в състояние, в което отчаяно бленуваме за нещо невъзможно или поне трудно постижимо.
Знаем, че животът е абсурден и го прекарваме в напразни усилия да се самоубедим, че той има смисъл!
Знаем, че религиозните небивалици са творение на едно примитивно съзнание и въпреки това се стремим да ги легитимираме в епоха, по отношение на която те не могат да бъдат нищо друго, освен анахронизми!
Знаем, че идеята за обективност е възможна само и единствено благодарение на постулиращия я субект и при това настояваме, че имало било неща, които били вън и независими от нас!!!...
Шантав свят – човешки свят. При това тази негова прословута шантавина е колкото съзидателна, толкова и разрушителна. Тя ни подтиква да изпитваме възторг от необяснимото, ала е и същата тази, която ни подшушва нелепи начини да си го обясняваме!...
Очевидно днес сме във фаза на нещо, което би могло да бъде определено като умствено затъпяване. Единственото, което манталитетът наука е в състояние да ни разкрие, е баналното обстоятелство, че няма нищо, ама съвсем нищичко, което да ни навежда на мисълта, че животът и светът са обясними по какъвто и да било начин.
Така ли?! – вероятно ще възкликнете с почуда. – Ама ние това и без туй си го знаем!
Да, знаем го. То е толкова просто, че ако не го знаем, то поне се досещаме за него интуитивно. Проблемът на нас, днешните хора, е, че въпреки това си знаене/интуиране, продължаваме да сме подвластни на вездесъщия човешки глад за чудеса. И именно този глад, а не изградената от нас цивилизация, е онова, което е на път да ни върне към варварството на мистиката и религията! – Нима все по-натрапчивите, все по-истерични и все по-радушно приемани призиви за връщане назад – било към духа, било към природата, било към традицията... – не са красноречиво доказателство за това?!