Религията – спазматичните „бълнувания” на една жестока наивност
Недоумявате, нали? Аз – също. Дявол да го вземе, сигурно първото пособие, „произведено” от Създателя, ще да е било химикалът или чертожният молив!...
Иван Бозуков
Раждаме се, живеем и умираме –
също като хлебарките,
също като планетата ни,
също като Вселената...
Религиозният странник, независимо кой от всевъзможните боговдъхновени фантазми е в главата му, не мисли така. По дяволите, та той изобщо не е способен на мисловна дейност! Единственото, което може, е да вярва... и да се надява...
Религиите, разбира се – всичките до една, - се състоят от покъртителни небивалици. Единственият рационален отговор – всъщност единственият смислен такъв – на тези напоителни измишльотини е иронията. Не, не сарказмът – религията е толкова нелепа във всичките си превъплъщения, че едва ли заслужава пиперливата му язвителност!
Впрочем как един неизкушен от религията човек да се отнася към многобройните й поддръжници? Да им обяснява какво в действителност е тя?! – Та те – е, по-разумните сред тях – и без това си го знаят! Да се противопоставя на възгледите им?! – Абсурд! Единственото, което би сторил по този начин, би било да ги накара допълнително да ги втвърдят! Да не им обръща внимание?! – В такъв случай би рискувал религиозните здания безпрепятствено да се множат, надхвърляйки броя на всички останали постройки на планетата взети заедно!!!...
Религиозният човек, независимо колко е ерудиран – а често действително е такъв, - поне в едно отношение си е останал на възрастта на 3-4-годишно хлапе. Може да знае смайващо много, може да е с остър като бръснач ум, може да е изумително находчив по отношение на изхода от заплетени житейски ситуации, ала... светът - и всичко в него – слабо го интересува! Всъщност интересува го дотолкова, доколкото има връзка със (защото е част от) любимата му играчка, а именно идеята за вечност!
За никого не е тайна, че такова нещо като вечност просто няма, чисто и просто защото е невъзможно да има такава! Нито светът, нито животът, са съизмерими по какъвто и да било начин с каквато и да било хипотетична безпределност както във времето, така и в пространството.
Всъщност човешкото съзнание от край време си чопли зъбите с три залъгалки за невръстни дечурлига и сенилни старци, а именно, представени в азбучен ред:
безкрайност,
вечност
и нищо.
Религиозният вярващ, разбира се, си пада по всичките тия три дрънкулки на човешкото тъпоумие. Най-паче обаче обича вечността. Тя му е легнала на сърце не на последно място поради обстоятелството, че вярвайки в богове (А боговете са вечни, нали?), някак все му се ще и самият той да замяза на нещо като бог, пък било това нещо и някакво си нищожно богче със страдалческо човешко личице!...
Стига майтап обаче! – Та нали обещахме, че няма да бъдем саркастични?!
Пълнотата на човешкото битие включва наличието на разум и чувства. Колкото по-пълнокръвни са чувствата и колкото по-комбинативен е разумът, толкова сме по-живи. Случили се чувствата да прелеят, удавяйки разума, човек се превръща в емоционално зомби. Обратното: ако аритметиката на рационалността обели и изтърбуши чувствата, преобразяваме се в ходещи сметала...
Случаят на религиозния вярващ е равно отдалечен и от трите изброени алтернативи. Последният не е нито емоционално зомби, нито ходещо сметало, нито – най-малкото – неразривно единство на разум и чувства! Той – религиозният вярващ – не е нито едно от тези неща, нито пък каквато и да било комбинация помежду им, защото е нещо съвсем невъобразимо! В чист вид – в какъвто за щастие рядко го съзираме – представлява празна черупка, в чиито глъбини не мъждеят ни чувства, ни разум!!!
Безобразието, посредством което религиозният вярващ може да бъде описан, се нарича телеология – сиреч логика на целеполагането. Религиозните люде не рядко настояват, че се стремели към постигането на цели, а – видите ли – не си губели времето в празни мечтания! Иначе казано, вмествали се в пределите на постижимостта, отказвайки да се занимават с непостижими неща!
Логично, нали? Дори прекалено, банално логично? Кой, ако не религиозният вярващ, да е в състояние да обозре света и да отсече кое в него е постижимо за съответния човек и кое – не?!
О, пак станахме саркастични! Хиляди извинения!
Всъщност констатирахме тривиалното обстоятелство, че религиозният вярващ – независимо от боговете, пред които благоговее - е привърженик на идеята за предопределението – нищо повече, нищо кой знае колко страшно за обладателите на религиозно съзнание. Интересна е обаче не самата тази идея за предопределението – тя е фетиш, значително надхвърлящ топоса на религията, - а начинът, по който тълкуват съдбата религиозните люде.
За религиозния вярващ случващото се всъщност съвсем не се случва. То е нещо, което просто... вече се е случило, при това в самото начало (Начало?!) на времето! То е било написано и сега го четем по съвсем същия начин, по който днес сутринта четем вестника, списван вчера и отпечатан миналата нощ!
За неизкушените от религията трябва да бъде дебело подчертано и повторено, че тази представа на религиозния вярващ за случващото се съвсем не е метафорична. За него тя е точно толкова истинна – и непоклатима в тази си истинност, - колкото е безвъпросно вярно за застаналия на ръба на бездната, че ако скочи в нея, не ще съумее да не уцели дъното й!
Религиозният вярващ напълно сериозно допуска – какво ти допуска, АБ-СО-ЛЮТ-НО сигурен е, - че нещо се е случило не просто защото се е случило, а защото било трябвало да се случи! Ето, над Хирошима и Нагасаки биват хвърлени ядрени бомби. Писано било да стане така. Щом Бог го е позволил, значи просто е нямало начин да бъде избегнато! Два влака се сблъскват. Има десетки жертви и ранени. Никакъв проблем – случило се е, защото по някаква неразгадаема от нищожния човешки ум Божия промисъл е трябвало да се случи! Тук и там стават опустошителни земетресения, изригват унищожителни вулкани, водят се изключително кръвопролитни войни... – Не, всичко това просто няма как да става от само себе си! Става, защото Бог във висшата си всеблагост и премъдрост е предначертал случването му!!!
Недоумявате, нали? Аз – също. Дявол да го вземе, сигурно първото пособие, произведено от Създателя, ще да е било химикалът или чертожният молив!
Ала достатъчно за предопределението и за перверзното му тълкуване от религиозните вярващи. Сега да навлезем в дебрите на една друга не по-малко свята за тях перверзия, а именно словесната еквилибристика за прословутия апокалипсис или Армагедон.
Тук не ще минем без представата за малкото дете. Ето, то е застанало пред родителя си – без значение пред кой от двамата, но да речем пред баща си, - ядовито тропа с краче и иска... близалка. Бащата му обяснява, че ще му купи утре, защото напр. в момента парите му са се свършили, ала малчуганът не мирясва – близалка, та близалка!...
И ето, бащата се ядосва, свъсва вежди и започва да хока отрочето си, заплашвайки го с наказание, като напр. с това, че довечера няма да му позволи да гледа детското по телевизията. При това детенцето се разплаква и още повече вбесява родителя си. И ето, последният не издържа, вдига ръка и му лепва шамарче...
Това е тя религиозната история за апокалипсиса – за всички негови проявления и варианти. Ако и да носи божията искра в себе си, в човека има съвсем не малко некачествен материалец! Явно прекалено улисан в създаването на света, Създателят е употребил всичко читаво за останалите неща, сещайки се съвсем накрая – ей така, между другото, - да сътвори капризното дете, наречено човек!...
Всъщност идеята за предопределението и тази за апокалипсиса се пресичат и припокриват. Човеку се случват лоши неща, просто защото в качеството си на сътворен от остатъчна зидария е бил орисан да му се случват лоши неща!...
Не бива да се пропуска и една друга съвсем не безинтересна чертица – този път от нрава - на религиозния вярващ. Той е страдалец, при това – за предпочитане – велик страдалец! Всяко нещо, което постига, бива извоювано от него с кръв и пот! Всяка – дори и най-ефимерната – радост бива заплащана със същински пороища от сълзи!... – Амин!
Изобщо, религиозният вярващ е един много, много тъжен човек. Това е и една от причините или да се прехласва по сентенциозните небивалици на т. нар. мъдреци (а последните, разбира се, по правило винаги са някакви тъжни старчета), и/или сам да се изживява като такъв!
За религиозния вярващ живеенето е сизифово усилие. Не – за него то е свръхсизифово усилие! Сизиф ряпа да яде! Той просто търкаля камъка нагоре, а сетне, когато последният се катурне назад, преспокойно – и със съвсем свободни ръце – поема по нанадолнището! За религиозния вярващ – Уви! – нещата съвсем не са чак толкова прости! За него има само една посока – нагоре и само едно-едничко състояние на ръцете – да търкалят камъка!!!
Да – странно същество е религиозният вярващ. Една от най-странните му особености, с която и ще завърша, е представата му за света. Мнозина християни и до днес вярват, че последният е едва на няколко хиляди години! Голяма част от религиозните люде пък са убедени, че той – светът – не само е напълно възможно, но и че непременно някой прекрасен ден просто... ще свърши!
Интересно как ли си представя света религиозният вярващ, та да е в състояние да предпоставя свършека му? Може би като оранжерия, която в определен момент се сгромолясва от старост? А може би като тебешир, който с течение на времето все повече намалява, докато накрая бива изписан до последната прашинка? А може би – Защо не? – като чаша кафе, което пиещият го, колкото и да го лимка, все някога ще изпие?!...
Религиозните люде имат фатално неразрешим проблем с мащаба. Каквито и да са и в каквито и богове да вярват, в последна сметка те стават жертва на теснотата на собственото си въображение! Всъщност единственото, което правят, е да обуздават поривите на въображението си! И може би точно това – мазохистичното самозаставяне да обуздават поривите на въображението си – е тъкмо нещото, наричано от тях вяра?!...