Сарамаго и проблемът за слепотата
Независимо с колко сетива разполагаме, винаги, абсолютно винаги, ще ни се налага да се ориентираме в „територии”, недостъпни за тях. И тъкмо поради тази си недостъпност, въпросните „територии” едновременно ще са и плашещи, и (далеч не на последно място защото са плашещи) „фабрика” за... несъстоятелности!...
Иван Бозуков
Мисля, че не сме ослепели, мисля, че сме слепи, Слепи, които виждат, Слепи, които виждайки, не виждат. Жозе Сарамаго – Слепота
Потопени в млечна белота – такива са слепците в гореспоменатия роман. Все същото би било и ако бяха обгърнати в непрогледен мрак. Не би било по-различно и ако – да речем – бяха лишени от шаблона си за зрителни усещания изобщо...
Нелепи описания на слепотата. Тя просто не е такава. Никога (и за никого) не е такава.
От гледна точка на виждащия слепият изглежда прекалено сляп – във всеки случай далеч по-сляп отколкото е в действителност. Независимо дали – и ако да доколко – виждащите си го признават, те интерпретират – и няма как да не го правят – слепеца като човек, лишен не просто от едно от петте си сетива, а като някой без сетиво, равняващо се поне неколкократно на останалите четири взети заедно!
Виждащият си представя света на слепеца като крайно неустойчив и тънещ в неопределеност. В качеството си на сляп човек твърдя, че тази представа е напълно неадекватна. Тя твърде много напомня на вкусовите усещания, които консумиращият банан любител на банани често вменява на онези, у които самият мирис на банани предизвиква отвращение.
Слепият, както и всеки, лишен от което и да било сетиво изобщо, неизбежно повече или по-малко става подвластен на нещо, което бихме могли да назовем синестетичен ефект. Последният представлява тенденция към допълване на празнотата, оставена от липсващото сетиво, посредством данните, постъпващи от останалите четири. Така глухият, при положение, че не е такъв по рождение, разбира се, ще си представи минаващия край него автомобил като бръмчащ, дъжда – като ромолящ (или – ако е проливен – като бучащ), вятъра – като шумящ и т. н.
От ключово значение за това как слепият вижда слепотата (не е грешка – струва ми се, че оксиморонът тук е напълно уместен) е дали той е такъв по рождение или е ослепял по-късно и, ако е второто, дали преди това е виждал слабо или нормално. Това са три съвсем отделни ситуации, които едва ли биха могли да бъдат анализирани смислено без отчитане на различията помежду им. Едно е да си знаел в цялост, друго е да си знаел частично, а съвсем, съвсем различно – да не си знаел изобщо. Това са три фундаментално различни изходни предпоставки за интерпретиране на света. В първия случай интерпретацията е въз основа на относително пълна аналогия, във втория – на частична такава, а в последния просто не би била по аналогия, а по автохтонно конструирани вътрешни структури на небивало никога усещане.
И все пак какво е слепотата, независимо от току-що направените уговорки относно разновидностите на наличието й?
Слепецът знае, че ако предметите по маршрута, който ползва редовно, не биват размествани, не ще има никакви, ама абсолютно никакви проблеми с изминаването на този маршрут. Тук – контейнер, там – стълб, на едно място изпъкналост на тротоара, на друго – керамично колче и т. н., и т. н. Предметността в обсега на познатото се разучава от слепеца точно толкова бързо и успешно, колкото, да речем, някаква отсечка в пътна карта – от виждащия. Процесът не изисква нито много усилия, нито кой знае колко повторения. Стигат няколко – да речем 3-4 – изминавания на маршрута в присъствието на виждащ навигатор и той ще бъде усвоен от слепеца почти толкова добре, колкото вътрешността на обитаваното от него жилище.
Налице е нещо, което бихме могли да наречем псевдо-зрение, шаблонно виждане или просто пространствено запаметяване. При това въпросното, хайде да използваме термина шаблонно виждане, не е много по-различно от това на шофьора, усвоил даден маршрут. Слепецът знае кога накъде да завие, къде да внимава повече и къде може да ускори ход по начин, доста сходен на този, по който шофьорът свиква с особеностите на познатия му терен.
Има разлика, разбира се – при това съществена, много съществена. Тук обаче искам да акцентирам върху обстоятелството, че тя е не същностна, а само и единствено количествена. Просто в сравнение със ситуациите, когато липсва, наличието на зрение ни предоставя далеч повече възможности да запаметяваме терени и маршрути и да променяме шаблонните си представи за света под влияние на променящата се среда, която ни обкръжава.
Нека ви дам пример със себе си. До десетина-дванадесет годишната си възраст виждах 10% с едното око. Познавах цветовете и формите на нещата. Ослепях неусетно. В един момент просто осъзнах, че се е случило, тъй като се оказа, че образите, които въображението ми произвеждаше (между другото образи, които отначало не различавах от действителните такива), са престанали да съвпадат със заобикалящите ме предмети. Просто посягах към закачалката, за да си откача ризата, представяйки си и самата закачалка, и закачената на нея риза, и... ръката ми попадаше в празно пространство...
Това, за което искам да ви разкажа, се случи доста години след като ослепях напълно – някъде в началото на 90-те. Та взех си тогава едно радио, което, докато го пипах и въртях в ръцете си, си въобразих като розово. При това просто не се сетих да попитам някого:
А бе аджеба това радио какъв цвят е, та да знам как да си го представям?
Петнадесетина години по-късно, когато същото това радио отново попадна в ръцете ми (отдавна вече бях престанал да го ползвам), се сетих да попитам и с огромна изненада научих, че всъщност било черно на цвят.
Е, опитах се да си го представя черно, но и до днес, колчем си спомням за него, пред мисловния ми взор все така продължава да изплува като розово!...
Опишете на слепеца нещо в детайли и ще произведете в съзнанието му образ за него, който той много трудно би променил, ако след време същото това нещо му бъде описано по друг начин. Причината е тривиална: тъй като не е в състояние да обхване в цялост (сиреч да обгърне с поглед) съответното нещо, слепецът може да го задържи в съзнанието си само и единствено ако си изгради за него представа, способна да устои на вълните на бушуващото му (както, разбира се, и това на всички останали хора) въображение. Виждащият обаче не се нуждае образите на нещата постоянно да изплуват пред вътрешния му взор, та трайно да ги удържи в съзнанието си, просто защото, виждайки даден предмет и впечатлявайки се по някакъв начин от него, го складира в дълготрайната си памет далеч по-лесно в сравнение със слепеца, който получава информацията си за съответния предмет само посредством останалите си сетива и/или от описанията на другите за този предмет.
Точно така се е случило със зрението. Понеже човекът е развил сравнително добре това си сетиво и (вероятно) в относително по-малка степен някои от останалите – като да речем обонянието или слуха си, - за мнозина да си сляп изглежда далеч по-страшно и трудно поносимо, отколкото да си неспособен да усещаш миризми или да си глух.
Виждащият обикновено си казва примерно следното:
Със зрението си мога да достигам до големи предмети на километри, а с останалите си сетива съм способен да установя наличието на такива на много – а често и несъпоставимо – по-малки разстояния.
В случая виждащият е само частично прав в умозаключението си. Прав е дотолкова, доколкото зрението действително е най-далеч разпростиращото пипалата си сетиво. Не е съвсем прав обаче относно фундаменталната важност, която придава на това обстоятелство, тъй като:
Да, безспорно слепият е по-уязвим от виждащия. Виждащият обаче често надценява произтичащата от слепотата уязвимост, подценявайки своята собствена такава. Виждащият, напр., няма очи на гърба си (имам предвид в буквалния смисъл на думата). Случвало ми се е (съвсем неволно, разбира се) да блъсна в гръб някой минувач, който да реагира така, сякаш е станал жертва на нападение! (Между другото, направило ми е впечатление, че виждащите често не гледат в краката си – и дори на нивото на кръста си, - тъй като ми се е случвало да се нанизват на запалената ми цигара и след това бързешком да продължават по пътя си, без изобщо да са установили какво се е случило!)
Проблемът ни – на всички, били те виждащи или не – е в това, че интерпретираме съвкупността от пет сетива като нещо цялостно и пълно, докато тя всъщност изобщо не е такава. Да си представим, че някой се подхлъзва и пада от високо. Съвсем друго би било, ако този някой разполагаше с крила, та да се спусне към земята плавно, вместо да се изръси като круша, убивайки се или наранявайки се сериозно!...
Човекът е чешит в много отношения, напр. в това, че често (да не кажем почти винаги) преувеличава тежестта на отрицателните си усещания, омаловажавайки положителните такива. Ставайки в понеделник сутрин, обикновеният труженик в много случаи си казва:
Бреее, колко бързо минаха почивните дни! Да можеха да продължат още!
Той, разбира се, е забравил, че в петък вечер може би се е питал:
Цели два почивни дни! Какво, по дяволите, да правя с тях?!
Подобна е и ситуацията на слепеца. Да предположим, че интерпретира слепотата си като травма, при това като фатално важна за него травма. А сега да допуснем, че интерпретиращият така слепотата си слепец внезапно проглежда. Вероятно през първите дни (нека са седмици, месеци дори) изпитва неистова радост от този факт. След като мине известно време обаче, когато започне да припознава виждането си като нещо обикновено, животът ще му поднесе други проблеми, на които може би би гледал като на не по-малко тежки в сравнение с бившата си слепота! Такава е логиката на живеенето. Каквото и да ни се случва – било положително, било отрицателно – винаги, рано или късно, бива натиквано в шаблона на обикновеността, често благоговейно наричана нормалност...
Педантизмът на слепеца обаче често не е чисто физически. По-скоро бих го нарекъл аритметически, броен или математически педантизъм. Да, светът на слепеца изобщо не е по-неустойчив и неопределен от този на виждащия, но, да го наречем така, слепешкото светоусещане в сравнително по-голяма степен се нуждае от котви, за да бъде удържано. Тези котви са числата – числата под една или друга форма: дванадесет стъпала, три крачки преди завоя вдясно, втората спирка след завоя вляво, петнадесет пейдждауна до началото на съществената информация в определена подстраница в даден уебсайт...
Тази бройност на пространството няма как да не повлияе върху вътрешния свят на човека. В случая със слепеца тя няма как да не развие у него изострено чувство за разчленимост на света и – следователно – отчетлив вариант на мисленето му в представи за сметка на позанемарената му по необходимост способност да формира понятия. Нямам предвид всички слепци, разбира се – говоря за общия (в смисъл на преобладаващ) шаблон на слепотата. Тъй като липсата на определено сетиво (в случая на зрителното) неизбежно съкращава света на лишения от това сетиво, у последния възниква потребност от компенсиране на въпросното съкращаване. Логично е всяка лишеност от определено сетиво да форсира появата на такъв компенсаторен ефект, макар да не знам в какво се изразява той при различните от слепотата увреждания. При слепците обаче – както вече бе отбелязано – този ефект изкристализира в повишен афинитет към бройност на пространството.
Ала би било някак нелогично преекспониращият бройността на пространството да не разпростре полето на броенето и в други – несвързани или поне не пряко свързани със слепотата – ареалии на светоусещането си. Така слепецът започва да брои задачите си за предстоящия ден, в колко локви е цамбурнал, придвижвайки се по определен маршрут, колко пъти разговорът му с някого е зациклил или се е оживил, на кои дати е падал първият сняг през годините и т. н., и т. н. Не, съвсем не казвам, че слепецът брои точно тези или сходни на тях неща. Настоявам обаче, че тъй като му се налага да разчленява и брои пространството в по-голяма степен в сравнение с останалите хора, той трудно може да се удържи да не разпростре тази си бройност върху важни сегменти от цялостния си вътрешен свят, формирайки нещо, което може да бъде наречено, напр., слепешки ментално-интелектуален стереотип.
Последното ме навежда на следните два извода:
Очевидно е, че вътрешният свят на разполагащия с пълния набор от сетива човек е, образно казано, най-просторен в сравнение с този на хората без едно или повече сетива. Не по-малко очевидно е обаче и това, че ако разполагахме с десет, с двадесет, с петдесет или с повече сетива, той би бил несъпоставимо по-просторен от този на който и да било относително напълно физически здрав човек. Оттук следва, че и относително напълно физически здравият човек развива присъщи нему ментално-интелектуални стереотипи, които бихме могли да наречем напр. ментално-интелектуални стереотипи на относително напълно физически здравия човек. Какво представляват тези стереотипи ли? Ето какво.
По протежение на цялата човешка история, независимо от времето и мястото, неизменно преобладава шаблонът на т. нар. нормалност. Няма значение точно в какви одеяния ще я срещнем – моногамни или полигамни, хетеросексуални или хомосексуални, конформистки или реформистки, милитаристични или пацифистки, меркантилни или постматериалистически... Важното е, че винаги и навсякъде решително преобладава, смазвайки (в ексцесивния си вариант) или засенчвайки (в по-умерените си форми) всичко останало, всичко, което не е тя, всичко, което в съответното време и на даденото място не бива интерпретирано като нормално.
Какво общо има всичко това с проблема за сетивата?! – вероятно ще възкликнете. – В последна сметка винаги е било, е и ще бъде нормално да сме нормални, нали?!
Да – ви-на-ги – и, разбира се, точно затова – неизменно стереотипно. Независимо с колко сетива разполагаме, винаги, абсолютно винаги, ще ни се налага да се ориентираме в територии, недостъпни за тях. И тъкмо поради тази си недостъпност, въпросните територии едновременно ще са и плашещи, и (далеч не на последно място защото са плашещи) фабрика за... несъстоятелности! Абсурдната идея, че животът не е абсурден; вярата в наличието на такова нещо като душа; бутафорията, наречена бог; убеждението, че всичко се случва по необходимост (или – което е все същото – че е случайно); нелепото питане дали светът има или няма граници във времето и пространството... – всичко това са циклично самовъзпроизвеждащи се фойерверки от банални илюзии, експлодиращи в кухините на необходимото незнание...
А относно слепотата (и което и да било сензорно и/или ментално увреждане изобщо), тя по необходимост свива света на слепеца до обсега на останалите четири сетива – нищо повече. При това в резултат от наличието й нито едно – повтарям, нито едно – от въпросните четири сетива не се развива над обичайния си предел. Може да се изостри, да стане по-прецизно, да бъде експлоатирано от слепеца повече (и/или по-интензивно) от обикновено, ала няма как – просто е практически невъзможно – да надскочи себе си, да стане повече от това, което изобщо (може) да бъде. Иначе казано: човек (и т. нар. му душа, разбира се) се простира според сетивата си.
Искам да завърша с един откъс от романа Слепота на Сарамаго, който илюстрира несъстоятелността на общоприетия – вкл. от някои слепци – шаблон за слепотата. А споменатата несъстоятелност се състои в допускането, че ако всички хора на планетата внезапно и едновременно ослепеят, непременно биха били обречени на бавна и мъчителна смърт. Биха оцелели, разбира се, ала Сарамаго едва ли го е знаел. Може би затова им връща зрението в края на романа?! А ето го и споменатият откъс:
Нощта захладня, на пожара не му остава вече много за горене, топлината, която все още се излъчва от жарта, не е достатъчна да стопли пронизаните от студ слепи, които се намират по-далече от входа, какъвто е случаят с жената на лекаря и нейната група. Седят заедно, трите жени и кривогледото момче в средата, около тях са тримата мъже, който ги види, ще рече, че така са се родили, наистина приличат на едно тяло, с едно дишане и единствен глад. Един след друг заспиват, беше лек сън, от който на няколко пъти им се наложи да се събудят, защото имаше слепи, които, станали от собственото си място, се изправяха и препъваха като сомнамбули в това човешко струпване, един от тях остана, беше все тая дали ще спи там, или на някое друго място. Когато дойде денят, само няколко тънки димни стълба се издигаха от останките, но и те не бяха задълго, защото скоро заваля ситен дъждец, просто воден прашец, сигурно, но този път беше упорит, отначало дори не успяваше да стигне до покритата с въглени земя, веднага се превръщаше в пара, но с течение на времето, както е известно, тихата вода толкова мокри жарта, че накрая я гаси, който иска, да се занимава с римуването. Някои от тези слепи хора не са слепи само с очите си, слепи са и възприятията им, няма как по друг начин да се обясни криволичещата мисъл, която ги накара да решат, че докато вали, желаната храна няма да дойде. Нямаше как да ги убедят, че преценката им е погрешна и че следователно и заключението им е погрешно, изобщо нямаше смисъл да им се казва, че още не е време за закуска, отчаяни се хвърлиха на земята да плачат, Няма да дойдат, вали, няма да дойдат, повтаряха...
Тези слепи хора не са слепи само с очите си, слепи са и възприятията им – такива са слепците в романа на Сарамаго. Дълбоко се съмнявам, че ако някой ден (а може би нощ, припомнете си Нощта на трифидите) цялото човечество внезапно и едновременно ослепее, не би изнамерило начин да оцелее. В последна сметка ние, хората, сме преди всичко и най-вече животни, а основното предназначение на животното е да оцелява дори в привидно невъзможни за оцеляване условия, нали?
Спущено на 1 май 2014.