Сказания за едно сънуване
Достатъчни са няколко нервности за „отмиването” на човешкостта. Достатъчни са няколко реплики за „ампутирането” на обичащия: той „не съществува”, ти – също. Нищо: ще отидеш на църква и ще запалиш свещ... за здраве. Богът ти – независимо кой е – ще ти се присмее... с обич. Няма как да „не знае”, че тъкмо тъпотата е твоето усърдие...
Иван Бозуков
За света ти може да си един човек, но за един човек може да си целия свят. Габриел Гарсия Маркес
Нямат значение думите,
И мълчанията,
И нищото на първите,
И чудовищата във вторите,
И хората,
И настроенията им,
И стерилните им радости,
И истеричните им нервности,
И непреодолимите им отчаяния,
И нелепата им принципност,
И натрапчивата им честност,
И неумелата им лъжовност,
И фалшивата им повърхностност,
И екзистенциалната им дълбинност,
И протоколната им мнителност,
И мнимата им загадъчност,
И здравните им проблеми,
И болните им амбиции,
И професионалната им гордост,
И себичната им благотворителност,
И дребнавите им ежби,
И блудкавите им любови,
И ненужните им омрази,
И стереотипното им презрение,
И меланхоличните вечери,
И уморените сутрини,
И игнорирането на чуждите,
И грижата за своите,
И излишните капитали,
И опроверганите идеали,
И сънищата на спящите,
И съзерцанията на будните,
И алюзиите на безчувствените,
И делюзиите на чувстващите,
И фарсовете на темпераментите,
И баналността на характерите,
И бетонираните им илюзии,
И невзрачните им действителности,
И проклетите им съвършенства,
И съществените им слабости,
И неистовите им желания,
И дежурните им отвращения,
И смисълът на битието,
И безсмислието на нищото,
И благоприличието на куртоазията,
И детайлите на простащината,
И молбите за човечност,
И молитвите за самоуспокоение,
И любвеобилното безсилие,
И отмъстителната дебилност,
И обречеността на надеждата,
И надеждата за разбиране,
И закърняването на инстинктите,
И бутафорията на интелекта,
И ригидността на целеустремените,
И фантазмите на мечтателите,
И мекушавостта на влюбените,
И твърдостта на разлюбените,
И радостите на инфантилните,
И гадостите на задълбочените,
И наивността на невръстните,
И инертността на възрастните,
И необходимите задължителности,
И спонтанните случайности,
И неотговоримостта на защо-тата,
И самоочевидността на какво-тата,
И призраците на екстровертите,
И самоизтезанията на интровертите,
И невъзможността на случването,
И случването на утопиите,
И знаенето на невежите,
И невежеството на интелигентните,
И меланхолията на жизнерадостните,
И радостта на тъжните,
И страстите на покоя,
И празнотите на екстаза,
И несретата на щастието,
И експлозивността на нещастието,
И терзанията на слепите,
И неадекватността на нелепите,
И едноизмерността на поливариантните,
И поливариантността на безалтернативните,
И неистовите страхове,
И неотложните желания,
И перверзиите на аза,
И реверсиите на другите,
И инверсиите на мъдреците,
И диверсиите на лудите,
И нищетата на нормалните,
И безпомощността на абнормните,
И катастрофичността на човешкото,
И фетишизирането на достойнството,
И механичността на инстинкта,
И анемията на разума,
И разтеглянето на очакванията,
И еуфорията на случванията,
И саморазправата с беззащитния,
И достолепието на дезориентирания,,
И бутафорията на догматика,
И немощта на релативиста...
Няма значение,
нищо няма значение,
щом някой се е подиграл със значенията,
превръщайки ги в ненужен фарс...
После е отишъл в църквата
и се е помолил за здраве
насред духовното си опустошение,
сведено до маниерно себелюбие
под маската на изнасилено обичане
на оня друг,
който по необходимост е принуден да обича без никакви експлицирания...
Аман от вярващи! –
Славят века, проклинат човека!
Ето го грехопадението:
Достатъчни са няколко нервности за отмиването на човешкостта.
Достатъчни са няколко реплики за ампутирането на обичащия:
той не съществува, ти – също.
Нищо: ще отидеш на църква и ще запалиш свещ... за здраве.
Богът ти – независимо кой е – ще ти се присмее... с обич.
Няма как да не знае, че тъкмо тъпотата е твоето усърдие... за богоугодничество...
После ще знаеш, че... си прав и... благословен...
Това ще бъде твоето Ватерло насред неистови победи... от подразбиращи се поражения...
И ще вярваш, че знаеш... неустановимото...
Ще съветваш и ще се подчиняваш на съветите си.
Ще те обсеби бруталността.
Ще твърдиш, че най-страшно е да бъдеш обсебен... от някое обсебване...
И ще се завърнеш в себе си.
Ще си пустота без налягане.
Ще интуираш, че е най-безболезнено да излъжеш себе си.
Ще го сториш и...
ще установиш колко си... прав! Амин!...
А някой друг ще бъде твоята болка... – без патетика.
Не ще я поеме; ще я изпита.
И ще бъде нещастен – истински нещастен.
Просто ще чака... благоприятен момент... за отмиване на нещастието си.
Не ще го дочака. Как иначе: та нали нещастието му е твое?!...
И после всичко ще се сбръчка в пътя на пародийното душепоклонничество!...
Желая ти щастие, ама... без мен!
И пак църквата, и пак онова нелепо палене на свещи: просто изгаряне на предназначен за горене материал!...
А другият... – Другият ще е оня, който в своята наивна непочтителност ще превръща паленето на свещи в неистова пародия със саркастичен оттенък...
Не ще го разбереш. Той теб – никак.
Единственото, което ще си в състояние да установиш, ще бъде времето за почивка.
За твоята почивка, разбира се!
И ще го използваш по предназначение.
Ще го прекараш в сън, чиито сънища ни най-малко не ще те интересуват.
Ще го употребиш, за да се заредиш.
И после ще изпиташ въодушевление от заредеността си.
Ала щом лампичките запримигват пак, апелирайки да бъдат заредени, отново ще изпаднеш в озлобление...
И ще насмиташ ония, които просто са други.
Не – не ще ги изтезаваш. Просто ще ги пратиш... по дяволите и, естествено, ще им пожелаеш щастие, при това от сърце!...
А здрачът ще се стича нейде по улеите на тъгата им, бременен с напомнянето, че са... излишни!
Ще кръстосват шпаги чувството и безразличието и, то се знае, второто ще победи.
Винаги е ставало така.
Светът винаги е бил отворена книга.
В нея винаги е било вписвано многозначителното мълчание
и (от нея) е било изтривано еднозначното говорене...
Просто... дипломация с гриф Честност...
Ще знаеш, че винаги постъпваш правилно – просто... привилегията на молещия се.
Ще знаеш, че не е нужно да знаеш, когато нещо... е по-силно от теб.
Ще знаеш, че винаги, абсолютно винаги, има неща, които са по-силни от теб.
Ще знаеш, че за останалите е същото, но и... че това никак не те интересува...
Ще сбъдваш за себе си етикета свестен, препоръчван от психотерапевтите, и, разбира се, ще вярваш, че това е единственият начин да си свестен –
Та нали така твърдят тъкмо психотерапевтите?! Следователно е аб-со-лют-но невъзможно да не е вярно!!!
Ще се държиш културно и ще заклеймяваш всички, които не го правят според нормите на общоприетото разбиране.
Не, то – общоприетото разбиране – никак не ще те интересува. Ще ти е напълно достатъчно да вярваш, че има такова.
А другият – онзи, който щедро ще се присмива над целия тоя фарс и... ще те обича – ще е просто някой, подлежащ на елиминиране.
Да – ще го игнорираш. Ако е възпитан, ще разчете посланието ти. Ако ли не – ще го зачеркнеш от графата човеци и просто... ще го оставиш да лети към своето... агонизиране!...
Ще агонизираш в безболезнените кухини на своята ненужна акуратност и, естествено, ще си въобразяваш, че това е важно – не, най-важното!...
А другите – някакви си мравки, забързани по работи, които не са твои – ще са само фон на собственото ти безсилие да бъдеш!...
Ала пак ще си... – за някого. Ще бъдеш обсесивната мелодия на нечий буден сън и... ще го съзнаваш, без да го признаваш...
Признанията. За теб са непотребни контейнери, натоварени със смет от никому ненужни мелодрами.
И утре... – утре пак ще е същото. Единствената ти нелепа нереалност ще е ... адекватността!...
Няма значение... – просто нищо, абсолютно нищичко няма значение. Живите са мъртви приживе, мъртвите – живи след умиране.
Тотална обяснимост на необяснимото. Гробищна логика. Музейна диалектика: 2 + 2 =... колкото (и когато) си поискаш.
Не иска другият. Другият е някой, който пречи. Това е фундаменталното му предназначение. Ето защо е нужно да бъде изтрит. Ето защо е наложително да бъде отписан от всички възможни вписвания, да присъства единствено посредством своето отсъствие!...
А ти... – ти ще се прозинеш и ще пристъпиш с вяла кулинарна радост към късния обяд, наричан от теб закуска!...
Да, имаш значение – за някого. Имаш фундаментално значение... за някого.
Кой е той?! – възмутено ще възкликнеш, ала... само ако ти се наложи.
Не ти се налага. Неистово се страхува от теб... и от настроенията ти – най-вече от тях.
Ала те – настроенията ти – са си само и единствено твои, нали? Не ги делиш с никого. Нямаш навика да ги жертваш заради някого.
Просто живееш на скорост, ала... без скоростна кутия!
Просто се разтваряш в самотата с колкото абсурдна, толкова и неистова надежда, че може да се окаже не чак толкова самотна, колкото си я въобразяваш...
Въображението обаче си знае работата. То не те спохожда. Правят го единствено сънищата – колкото ярки, толкова и несъществени!...
Напразно ще затъваш в бледнините на четиригодишното дете, което беше... някога.
Напразно ще припознаваш това тресавище като съдба.
Ала то ще е само твоето безвъзвратно оттекло се по улеите на времето минало.
Независимо от теб, времето все така ще се самоускорява, отмивайки спомена.
Имаш две възможности:
Всъщност нямаш избор. Никакъв. Манталитетът ти блокира перспективата ти да избираш.
Живееш носталгично и, естествено, все така ще продължаваш да го правиш... – приживе. Това е твоята черупка. Това е агорафобията, която те обтича винаги, когато си сред други – сред другите други, не сред своите.
Това е правата, от която не ще дръзнеш да се отклониш, поради... безстрашие?!
Не – от излишък на достойнство. Просто така са те възпитали. И ти, естествено, знаеш, че това е единствено правилното възпитание...
От време на време обаче нечие винаги неприемливо за теб да сепва повърхността на самоналоженото ти отшелничество. И тогава... – тогава се ядосваш. Правиш го неистово и – точно затова – изцяло рефлекторно.
Не искаш да си храм на добротата. Срамуваш се да те мислят за еманация на жлъчта.
Разкрачена позиция и – по тази причина – липса на такава. Просто сън – упоителен сън за нечий друг живот, който – Уви! – никога не ще те споходи по банална биографична необходимост!...
Така ще е. Ще нахлуват в живота ти хората. Ще ги пренебрегваш.
На мнозина няма да им пука от това. Не защото са непукисти, а просто защото не ги интересуваш.
Не на всички обаче. Някой – поне един – ще се пита кое е онова фундаментално безразсъдство, което е в състояние да издържи бутафорния ти баласт от имитирана разсъдъчност.
Не ще си отговори. Неще му отговориш. Просто не ще те запита... – никога.
А времето ще влачи твоята безчувственост към мига, когато... ще изригнат в нея дълго спотаяваните ти пристрастия и – то се знае – бурята от чувства, която ще предизвикат в теб.
Ще я изчакаш да отмине. Просто ще се снишиш, пропускайки вятъра и носените от него послания, които, разбира се, не ще пожелаеш да проумееш...
Проумяването е трудна работа. Не е за отрудени хора. Съвсем не е за отрудени хора, за които друго, освен отруденост, просто не съществува!!!
А, да кажем нещичко за другия ли?
Не – не е нужно.
Другият просто е... страдание и – естествено – бездна от принудителни мълчания...
Той е твоята бездна – оная, която никога не ще бъдеш, просто... – защото те изразява дълбинно, а тъкмо това – да те изразяват дълбинно – е едничкото нещо на тоя свят, което не понасяш...
Светът е едничкото нещо на тоя свят, което не понасяш...
Затова се оставяш на течението. То вае маршрутите ти през глъбините на неизразимото.
Не – то е самото неизразимо, защото е шепотът... на твоите мълчания...
Ще се затръшне нечия врата и някой ще поиска да е трясъкът от нейното затръшване. Така мълчанията ще умрат. Не твоите – онези на другия.
Има кой да премълчава твоите мълчания. Те са бледият хоризонт на онова самоизразяване, което другият разкрива пред теб, за да скрие в него... себе си.
Не скриваш себе си. В нищо. Интелектът ти е куртоазно рафиниран, чувствителността ти – брутално ампутирана.
Е, в такъв случай какво да ти остане, ако не едната честност?! И как да я практикуваш, ако не през прозяващите се равнодушия на самоналожената си умора?!...
Просто самоинспирираща се летаргия. Просто сказания за едно сънуване. Сказанията за сънуването, наречено живот.
Останалото... – то е другият. Ала другият не е останалото. Той е ти в нечий друг живот. Той е биографичното ти самоопровергаване в наличното ти неслучване...
Ала стига. Оттекли са се смислите. Всичките. Не е останало нещо, заради което да си заслужава да се живее. Не е останало нито едно Защо?, което да оправдае винаги неистовото – и неизменно банално – Как? на живеенето... – на всяко живеене.
А то – живеенето – е проста работа. Безсмислено е да се надяваме да бъде смислено. Ето защо е – и не може да не бъде – просто... ноогенна невроза...
Не вярвате? – Питайте вярващите. Те знаят. Те са върхът на айсберга, наречен ноогенна невроза. Основата му са подводните течения... в главата на идиота.
Ето го затварянето на порочния кръг, наречен биография. Кретените ще търсят смисъл, идиотите ще подчертават смисъла от безсмислието на това търсене. Нищо повече. Нищо друго. Нищо като нещо. Просто... призрачни отсенки от живописно инкрустирана вещественост?!...
Спущено на 19 май 2014.