Смисълът на битието – фундаментално питане или просто... една безвредна утопия?!
...нямащото го няма вече нито въпроси, нито отговори, нито изобщо каквото и да било, просто защото последните няма кому „да принадлежат”, нали?!...
Иван Бозуков
Най-страшното питане:
Какъв е смисълът на битието?
Най-смешното питане:
Какъв е смисълът на битието?
Най-жалкото питане:
Какъв е смисълът на битието?
Най-баналното питане:
Какъв е смисълът на битието?
Най-безсмисленото питане:
Какъв е смисълът на битието?...
Битие: всичко обективно необходимо и субективно валидно... - Какво всъщност е то?
Не знаем, разбира се. И разбира се, че никой никога няма да узнае...
Успокоително, нали? А може би не? Или поне не съвсем?
Рядко се питаме за смисъла на самото питане за смисъла на битието. А го правим рядко, защото предпоставяме, че то – битието – непременно трябва да има – просто не е възможно да няма – смисъл.
Така ли? Че защо пък да трябва? Какво пречи всичко –
човекът,
животът
и светът –
да е нещо напълно лишено от каквато и да било смисленост?!
Проблемът за смисъла на битието може да се постави от две перспективи:
Често допускаме грешки, но не чак толкова често – фатални. Може би една от най-фаталните грешки, които човекът изобщо някога е допускал, е тази за прякото обвързване на смислеността на битието – и по-специално на живеенето – с религията. В това отношение отговорите на религиите до един са толкова плоски, банални и – казвам го без ни най-малко преувеличение – безобразни, че приемането им насериозно прави релевантно поставянето на въпроса за психическото здраве на приемащите ги насериозно!
Религията, независимо коя и каква е тя, винаги постулира:
Религиозният вярващ често казва: Самият факт, че ми се случват разни неща и обстоятелството, че го съзнавам, са нещо толкова уникално, толкова чудесно, толкова (обективно) невъзможно, че просто няма начин да е случайно!
Хайде бе! Че защо да няма?! Докато пиша този текст, пръстите ми влизат в съприкосновение с клавиатурата, при което възниква химическа реакция, която съм свикнал да наричам тактилно усещане. Ако се случи така, че внезапно загубя тактилната си чувствителност, тази химическа реакция просто вече няма да възниква. Да, известно време - може би много дълго, дори цял живот – ще съм способен да възкресявам в съзнанието си спомена, че изобщо някога съм имал тактилно усещане, но с течение на времето този спомен по необходимост все повече ще избледнява и ще ми изглежда все по-нереален. Сиреч постепенно ще интернализирам – и съответно ще адаптирам съзнанието си към – факта, че (вече) нямам тактилно усещане...
Така е с всяко сетиво изобщо. Ако се случи така, че някой въобще да е в състояние да продължи да живее при липса на каквито и да било усещания, но мозъкът му да пази спомена за времето, когато е имал такива, колкото по-голяма е продължителността на това негово лишено от усещания битие, толкова повече този спомен ще избледнява, толкова повече липсата на външни дразнители ще потапя съзнанието му в една постъпателно съкращаваща се бъркотия от все по-неадекватни фантазми, докато накрая то просто или ще анихилира, или ще се сведе до нещо доста близко до пълната си анихилация...
Всъщност всичко това вече е обследвано и потвърдено от психолозите. Името му е сензорен глад или сензорна депривация.
Е добре – вероятно ще кажете, - ясно е, че при продължителна липса на външни дразнители постепенно губим спомена за усещанията, които сме имали. Това обаче по никакъв начин не означава, че не е възможно такова нещо като надсетивно битие!
Така ли? Ама наистина ли вярвате не просто във възможността, а в самата допустимост на евентуалното наличие на такова битие?! Добре тогава: посочете ми поне един-едничък фрагмент от чието и да било съзнание, който да е несетивен.
Какво? Радостта, скръбта, страхът и изобщо емоционалните състояния, в които изпадаме ли? Ама наистина ли сериозно допускате, че всичко това е ако не надсетивно, то поне не съвсем сетивно?!
Хайде да вземем радостта. Просто някоя сутрин се събуждате и установявате, че всичко –
изгревът,
забързаните за работа труженици,
първото ви кафе,
песните на птичките,
едва доловимият освежителен ветрец... –
че всичко това ви доставя неописуема радост. Да предположим, че не знаете защо е така – просто радостта блика от всяка пора на тялото ви и единственото, което съзнавате, е, че нито можете, нито искате да я спрете...
Сега да допуснем, че същата тая сутрин не вие, а само съзнанието ви се пробужда, че се пробужда в свят без сетивни възприятия и че единственото, с което можете да заситите поривите на радостта му, са само избледнели спомени за такива. То обаче (и тъкмо това е важното) изобщо би престанало да функционира, би престанало да е съзнание, би престанало да бъде, ако щете, ако не разполагахте ако не с действителни, то поне с въображаеми усещания, с които да посрещнете възникналия от – макар може би само на пръв поглед - безпричинната му радост негов глад за такива.
Струва ми се, че по отношение на съзнанието е валидна следната формула:
Колкото повече и по-силни усещания, толкова повече съзнание; колкото по-малко и по-слаби усещания, толкова по-малко съзнание.
Иначе казано, ако разполагахме не с пет, а с петнадесет сетива, и ако десетте в добавка към вече наличните пет прибавяха към сетивността ни още два пъти по толкова, съзнанието ни би се разширило точно три пъти. Това, струва ми се, е отговорът на въпроса какво представлява човешкото съзнание. Просто единство от усещания и от произвеждани на тяхна база въображаеми продукти – нищо повече, нищо по-малко...
Всичките религии се заиграват със сетивата. Всичките райове и адове - и изобщо всевъзможните причудливи творения на религиозното въображение – следват принципно непреодолимия шаблон на сетивността.
Ще кажете:
Това е аналогия. Как иначе бихме могли да се докоснем до недостъпните за сетивата ни отвъдни светове, ако не въз основа на „конструираното” от сетивата ни налично битие?
Именно. Та нали точно това питам! По какъв друг начин бихме могли да го сторим, ако не през и посредством сетивата си?!
Аналогия, казвате. На какво обаче е аналогия, да речем, един сетивно възприемаем християнски рай?! На някакво имагинерно блаженстване в свят без сетивни възприятия?! Е добре. Вярвате, че такива светове са възможни, макар да признавате, че не сте в състояние да ги опишете. В такъв случай какво е онова, което инспирира вярата ви в наличието на такива? Какво ли? – Ще ви кажа какво – страхът: неистовата уплашеност на всеки от нас, че някога неминуемо ще настъпи моментът, когато изобщо никога и никак вече няма да го има. Това обаче – бих възразил – е проблем само и единствено на имащия го. Онзи, когото вече го няма, е станал самото нямане. А нямащото го няма вече нито въпроси, нито отговори, нито изобщо каквото и да било, просто защото последните няма кому да принадлежат, нали?!...