„Валякът” на тъпотата
Тъпакът не се ражда такъв; самоизражда се в такъв. Макар в много случаи възпитанието да го „тласка” в друга посока, в него има нещо диво и непонятно, което непреодолимо го влече към тъпотата! Какво е това нещо ли? Страхът, разбира се...
Хайван Торбалан
На всеки, който ще нарече написаното по-долу:
Какво е тъпотата? Кога наричаме някого тъп? Има ли разлика между тъпотата и глупостта и – ако да – каква е тя?...
Това са само малка част от въпросите, които възнамерявам да засегна тук.
И така: какво е тъпотата?
На първо място трябва дебело да се подчертае:
Немският класически философ Имануел Кант определя глупостта като липсваща способност за съждение. В това отношение – но само в него – тя е еднаква с тъпотата. За разлика от тъпака обаче глупакът нито иска да бъде глупав, нито може да стане умен. Нему природно е вменено да е глупав поради, да се изразим по-меко все пак, недостиг на интелектуален капацитет. Човекът (сиреч глупакът) просто не умее да съди за нещата или – в по-радикалния вариант – нито му е хрумвало, нито пък е възможно да му хрумне някога, че е налице вероятност да може да го прави...
Глупакът не е конкретен типаж. Глупостта не е специфична социална категория. Тя е вездесъща във възможно най-прекия смисъл на думата. Родее се с Хайдегеровото das Man, но не е точно това. Тя чувствително надхвърля пределите на das Man. Така е, защото, бидейки das Man, човек е глупав по необходимост, но изобщо не е задължително, преставайки да бъде das Man посредством потапянето си в драмата на личното си битие, да престане да бъде глупав. Напротив: човек понякога става истински глупав тъкмо с прекрачването отвъд комфорта на das Man, тъй като не е в състояние да понесе дълбокото объркване, в което това прекрачване го поставя.
Не е вярно, че глупакът не умее да дефинира нещата. Та той винаги и постоянно прави тъкмо това! Рамкира живота си, определя неговите темп и посока и – ето я глупостта – нарича това смисъл!...
В същинския смисъл на думата глупакът е невежа. Не знае нито че е глупав, нито защо е такъв. Често обаче си въобразява, че е умен и – именно в това, когато му се случва, може би е най-голямата му трагедия – дори интелигентен!
Да бъдеш умен не е нито постоянно, нито дори устойчиво състояние на духа, характера или интелекта. Човек е умен тогава и само тогава, когато съумява да предвиди подлежащите на установяване последици от дадена своя постъпка и има волята да действа по възможно най-безболезнен за всички участници в съответната ситуация начин. Излишно е да се отбелязва, ала все пак да го сторим в името на яснотата, че дори най-умният човек само много рядко е в състояние да прави така. Да бъдеш умен (или, което е все същото, да действаш умно) е бреме, което мнозина не поемат не защото не са способни, а защото не желаят. Тъкмо това е тъпотата във възможно най-изчистения й и непосредствен вариант: да знаеш как да постъпиш, за да направиш ситуацията възможно най-безболезнена за всички включени в нея и защо трябва да действаш точно така, за да постигнеш точно този резултат, но да не го правиш, независимо от причината за това, която изтъкваш било пред себе си и/или пред другите!
Тъпакът е всичко друго, само не и невежа. Него никак не го интересува, че може да го сметнат за тъп, стига да не му го показват.
Не е вярно обаче, че тъпакът изобщо не се интересува от мнението на другите за себе си. Не, интересува се, при това с болезнена острота, ала не от самото това мнение, а от външните му прояви.
Дълбоко погрешен е и предразсъдъкът, че тъпакът не умее да мисли. Тъкмо напротив: тъпотата и неспособността за съдене са несъвместими неща. Наивник е глупакът, а не тъпакът. Тъпакът просто е интелектуален ленивец. Решавайки, че да мисли му е прекалено сложно, предпочита да имитира невежество, ала – и това е особено важно – рафинирано, фино, почти умообразно такова!
Тъпотата е свръхдоза от поне две неща:
Тъпакът е обсесивен егоцентрик. Ето защо обича да го зачитат не просто като личност, ала и като самостойна и самодостатъчна такава. По тази причина често – но далеч не винаги – е мизантроп, ала мрази да го определят така, предпочитайки фрапантно неподходящото за случая название интроверт.
Интроверт може да бъде само този, който разполага с вътрешен свят, където често да мигрира. Тъпакът разполага с много неща, но не и – никога и по никакъв начин – с вътрешен свят. Ако би бил способен да поддържа такъв, последният би сринал тъпотата му просто защото в някаква степен би го белязал с емоционална чувствителност, с липсата на каквато тъпакът парадира и дори – не рядко – се гордее. Това, разбира се, не означава, че не е в състояние – понякога дори твърде убедително – да имитира наличието на автентично собствен вътрешен свят.
Тъпакът винаги е явен или – по-рядко – скрит ексцесивен екстроверт. Нарича факт това и само това, което се случва във физическото пространство, за предпочитане в неговото собствено такова. Ето защо един от най-фундаменталните проблеми, които настойчиво го занимават, е този за физическото здраве и, естествено, най-вече за неговото собствено и на близките му такова. Често се преструва, разбира се, че се интересува и от душевни проблеми (Че как иначе, та нали така е прието!), но при по-внимателно вглеждане в персоната му става ясно, че последните или никак не го вълнуват, или – в по-редки случаи – го засягат твърде слабо и по периферен начин.
В сравнение с всички любители на свободата, тъпакът е най-яростният. Напълно логично. За него свободата е крепостта, зад чиито зидове може да практикува безпрепятствено и – което е особено важно – безнаказано интелектуалната си леност. Прави го посредством размахването на клишето лично пространство, което ползва под предлог да се защити от останалите, докато всъщност го употребява, за да властва над тях.
Тъпакът е напълно наясно (ако не бе, би бил глупак, а не тъпак), че тъпотата няма опорни точки. Ето защо ползва като такива всичко, което му попадне: родова памет, вярвания, традиции, авторитети, народни умотворения... Това е начинът – впрочем единственият възможен за него начин – да имитира мъдрост, каквато може, ала не желае нито да произвежда, нито да изпробва сам.
Тъпакът не би бил такъв, ако не упорстваше в тъпотата си. А начинът да го прави е само един – презрението към всичко, което е извън непосредственото му обкръжение. Не, тъпакът съвсем не мрази намиращото се извън обсега на личния му интерес; просто по никакъв начин не се интересува от него, освен, ако му се наложи, от чисто куртоазни съображения.
Презрението е много специфична особеност, доловима в нечии погледи. В буквалния смисъл на думата то е да гледаш към някого, взирайки се през него в нещо друго, най-често – в нищото!
Наличието на презрение към някого или нещо е един от най-отчетливите симптоми на тъпотата. За разлика от презиращия неволно (напр. от глупака), тъпакът го прави натрапчиво. Не просто се дистанцира от презираното, а с цялото си същество демонстрира, че го прави нарочно, та да не би някой – и по-специално презираният, ако презрението му е насочено към човек – случайно да си въобрази, че изпитваното презрение е недостатъчно или неискрено!...
Етимологията на думата тъпота, разбира се, далеч не казва всичко за явлението тъпота. Разкриваното от тази дума обаче е достатъчно, за да проумеем какво всъщност е тъпотата. Тя чисто и просто е съзнателно блокиране на собствената (тази на тъпака) умствена острота. Знаеш, че разполагаш с интелект и съзнаваш потенциала му, ала по една или друга причина – често по ред причини – решаваш да кокетираш с него, вместо да го използваш за мисловна дейност или, което е все същото, за да съдиш за нещата!
Тъпакът е предразсъдъчен не по неволя, а тъкмо напротив – по желание. Единствената причина да е такъв е, че така му е най-лесно. Ето защо не просто се вживява в едно или друго клише за действителността, в един или друг шаблон за нещата, а сам се превръща в еманация на клишираното битие. Прави го толкова стръвно и неистово, че накрая започва да се преструва, че си вярва, че за него друго освен клишето, за чието олицетворение се е самонарочил, няма и не може да има!
Единственото оръжие на тъпака е силата – без значение дали физическата и/или менталната такава. Впрочем разликата между последните две е чисто фигуративна. Все едно е дали ще се споминеш от разрив на сърцето, опитвайки да се надбягваш с някого, или ще позволиш да ти отсекат главата в името на вярата ти. И в двата случая резултатът е един и същ, независимо че в първия решаваща се оказва физиката, а във втория – психиката. Мъртвецът си е мъртвец без значение какво точно го е убило...
Разчитайки на силата, тъпакът е не просто упорит; той е максималист в упорството си да бъде силен в някакъв – независимо в какъв - смисъл. Гледа на живота си като на състезание, в което държи да заема ако не най-предното, то поне някое от предните места. При това нарича всички, които не постъпват като него, слабаци и – което е особено важно – гледа на тях с пренебрежение, често пъти внимателно прикривано (по чисто куртоазни съображения, естествено) зад шлака от фалшиво благородство.
Тъпакът е неблагонадежден по дефиниция. При това е толкова по-неблагонадежден, колкото по-остър е умът му, тъй като използва последния с единствената цел да го притъпи!
Тъпакът не допуска фундаменталната за един тъпак грешка да смята себеподобните си за глупаци. Напротив: предпочита да гледа на тях като на хитреци, готови да му отхапят ръката, дръзне ли да им подаде пръст! Затова и не им подава пръст. Вместо това ги хапе, преструвайки се, че се защитава от тях. Прави го дори в ситуации, когато нужда от защита има не той, а другият човек!
Тъпакът е хлъзгаво същество. Дори когато привидно се доверява, си проправя просеки за отстъпление и... не пропуска да ги използва даже в случаите, когато няма от какво или от кого да отстъпва!...
Тъпакът е крайно сприхаво и изнервено същество. Ето защо – парадоксално, но факт – често се оплаква, че му е тъпо! В никакъв случай не би признал обаче, че му е тъпо от нещо, извършено от самия него. Тъпи са не неговите дела, а – то се знае – винаги и само тези на другите!
Тъпакът е такъв, нека отново да повторим, подчертавайки дебело, не защото е глупак. Тъп е преди всичко и най-вече защото отказва да признае, че е дълбоко неудовлетворен от себе си. При това е неудовлетворен не от изборите, които прави или от решенията, които взема, а – забележете – от произтичащите от тях резултати!
Не ще чуете тъпака да твърди, че е взел погрешно решение или че е направил неподходящ избор – в никакъв случай! Ала пък за сметка на това е твърде вероятно да го съзрете да вини обстоятелствата, живота и/или – най-често – другите! Ако е взел погрешно решение, сторил го е, защото е бил подведен от някого или нещо! Ако изборът му се е оказал неподходящ, причината е не в самия него, а в онзи и/или онова, който/което го е подтикнал/ло да се насочи към избраното!...
Една от специфично присъщите на тъпака мании е да се преструва, че си се въобразява като човек, който не се занимава с глупости. А най-голямата възможна глупост за тъпака е да съди за нещата и хората. Вместо това предпочита да си ги представя като досадно, ала – Уви! – неотстранимо налично битие!
Е добре – казва си той, - тях (хората и нещата) ги има, ала ще се съобразявам с този факт дотолкова, доколкото ми е абсолютно и непосредствено необходимо. Обстоятелството, че са налични, си е лично техен проблем и тежко томува, който дръзне да ми заяви, че то ме засяга в степен, надхвърляща невъзможността да ги избягвам!
Освен, че се преструва, че си се въобразява като човек, който не се занимава с глупости, тъпакът развива и една друга твърде специфична за него мания, а именно нещо, което бихме могли да наречем натрапчиво влечение към проявяване на емоционален минимализъм. Замества спонтанната проява на емоции с имитирана – и затова често пъти неубедително демонстрирана – спонтанност в отказа да проявява наличието на такива! И може би би успял да заблуди някого, ако самият този отказ не би бил (защото винаги, абсолютно винаги е) прекалено, дори стръвно емоционален!...
Тъпакът винаги – без нито едно-едничко изключение – има прекалено високо мнение за себе си и затова разполага с голям – да не кажем почти неограничен – запас от излишно самочувствие. Особено много държи да си се представя като важен по важни начини – напр. като добър професионалист, безукорен родител, акуратен вярващ (ако е религиозен) и т. н. Не допуска в главата си дори и най-беглото съмнение, че животът му може би е безсмислен и никак, ама съвсем никак – че е възможно дори в нищожно малка степен да е отговорен за това. Случва се обаче понякога съвсем случайно да се изтърве пред някого, намеквайки за противното! Тежко на другия човек тогава! Ядът на тъпака, че е имал вопиющото неблагоразумие да прояви слабост пред някого, ще го подтикне – при това неминуемо – да намрази въпросния някого за цял живот!!!
Тъй като, както вече бе отбелязано, единственото оръжие на тъпака е силата, той е склонен – при това винаги – да отстъпва само пред онези, които счита за по-силни от себе си било по авторитет, по интелект и/или по физическа сила. Прави го, тъй като неистово се ужасява от такива хора. А се ужасява от по-силните от него просто защото се бои, че пред тях амплоато му на тъпак може да лъсне твърде лесно, което би могло да го принуди да напусне блаженото си състояние на интелектуална леност и да изпадне в дискомфорта, който съденето за нещата неизбежно носи на съдещия за тях!
Едно от обстоятелствата, които могат да предизвикат истинска паника в ума на тъпака, е самото наличие на вероятност да влезе в личен спор с някого. Казвам личен, тъй като във формално дефинирани спорове той не само че не се бои да участва, но и дори ги търси, особено в случаите, когато има добре развит интелект. Прави го най-вече и преди всичко от чисто игрови съображения – просто с цел да се покаже по-силен от опонента си!
Личният спор обаче е съвсем друга работа. Другият спори с тъпака или защото е на различна от него позиция по даден въпрос, или (и това е съвсем непоносимо за тъпака) защото иска от него или го моли за нещо, важно за опонента, ала без значение за тъпака. В първия случай стандартният отговор на тъпака е, примерно:
Не искам да споря с теб.
или нещо от този сорт.
(Впрочем тъпакът може да се измъкне и посредством привеждане на специализирана информация относно предмета на спора, настоявайки, че щом е такава – сиреч специализирана, - самата й наличност автоматично решава спора в негова – на тъпака – полза.)
Много по-интересен обаче е случаят, когато другият иска от тъпака или го моли за нещо без значение за самия тъпак. Тогава първата мисъл на тъпака е, че другият нахално и безцеремонно нарушава личното му пространство и по този начин заплашва да го извади от блаженото за него състояние на интелектуална леност! Реакцията на тъпака е незабавна, категорична и – често пъти – бурна. От перманентно функциониране в ситуация на напрегнато очакване да бъде прецакан, той превключва направо на вълна отбранителен режим, заявявайки примерно следното:
Това, за което ме молиш или – според случая – което искаш от мен, не ме интересува. Казвам ти го, тъй като особено много държа да бъда честен към теб и към себе си. Така че, бъди така добър да вървиш по дяволите и при това да бъдеш щастлив, правейки го!
(Думите, естествено, не биха били точно такива, ала във всеки случай не биха звучали по кой знае колко по-различен начин.)
Тъпакът е като куче – маркира си територия, която стръвно и безапелационно брани от каквото и да било интерпретирано от самия него като чуждо нему присъствие! Както бе отбелязано по-горе, назовава тази т. нар. територия с модното (и в брилянтен унисон с дивата истерия на вихрещата се свобода) словосъчетание лично пространство, настоявайки с нетърпящ възражения тон, че има изконно, абсолютно и неотчуждаемо право да разполага с последното както намери за добре и че всеки, дръзнал да му оспори това право, независимо от степента на намесата и от привежданите в нейна подкрепа доводи, е или простак (и затова трябва да бъде яростно отблъснат), или малоумник (и следователно подлежащ на внимателно отстраняване)!...
Велика и непомерна мъка за тъпака е, че се е случило да се роди човек! Би предпочел да е перфектно функционираща машина, без значение каква точно. Предпоставя, че в качеството си на човек е обречен да полага неистови усилия за постигането на оскъдни резултати!
Ако случайно се огледа наоколо си (което тъпакът, разбира се, прави само твърде рядко и то с нежелание, а просто защото му се налага), ще установи, че и с останалите – били те тъпаци или не – е същото, ала него това никак не го интересува. Това, от което тъпакът се интересува, единственото, което го вълнува, естествено, е самият той и личният му комфорт!...
Тъпакът е като щрауса. Ако погледне нанякъде и не хареса това, което вижда, тутакси си затваря очите и – ей така, за най-сигурно (Че как без подсигуряване!) – си заравя главата в пясъка, преструвайки се, че видяното от него не просто не съществува, но и че никога не е било и е невъзможно да бъде когато и да било и по какъвто и да е начин!...
За тъпака и тъпотата може да се пише още дъъълго, дълго. Ала предназначението на този текст не е да се направи изчерпателен техен анализ, а само да се щрихират – първия – в качеството му на типаж, а последната – на социално явление, с цел да се установи какво се има предвид под словосъчетанията тъп човек и съответно тъпо нещо. Проблемът за тъпотата обаче би останал в много голяма степен неясен, ако не опитаме да установим какъв е генезисът й, на какво феноменът тъпак дължи наличието си в света.
Тъпакът не се ражда такъв; самоизражда се в такъв. Макар в много случаи възпитанието да го тласка в друга посока, в него има нещо диво и непонятно, което непреодолимо го влече към тъпотата! Какво е това нещо ли? Страхът, разбира се.
Тъпакът става такъв, просто защото е един неистово уплашен човек. Изпробвайки различни опорни точки и установявайки, че нито една от тях не му върши работа или – което е все същото – не му импонира, постепенно стига до извода, че единствената опорна точка в собствения му живот може да си бъде само и единствено самият той! Това, което прави нещата особено катастрофични понякога, е вътрешното усещане на (все още) бъдещия тъпак, че се е доверил някому, който жестоко го е прецакал и/или че е попаднал във враждебен спрямо него свят. Тогава – и в двата случая – тъпакът си казва примерно следното:
Не желая злото никому, ала ето, въпреки това съм „прецакан”! Затова оттук насетне ще се държа на дистанция от хората и нещата, та да не ми се случи да „се опаря” пак, тъй като едва ли ще имам сили да го понеса!
Това е точката на пречупване; това е моментът, в който бившият бъдещ тъпак става настоящ такъв. Знаейки, че разполага с остър ум и удържайки в съзнанието си обстоятелството, че това веднъж вече не му е донесло полза, а, тъкмо напротив, може би дори му е навредило, започва старателно да си конструира маска, с която да се явява пред другите, докато самият той потъва все по-дълбоко и по-дълбоко в собствената си празнота и същевременно в неудовлетвореността от самия себе си до степен, в която просто няма как да не започне да си въобразява, че задължително му се налага да го прави!
Оттук насетне тъпакът почва да живее двойствен живот – да пребивава в състояние на разцепеност между това, което предпоставя, че е и онова, другото, което е решил да показва пред другите. При това, ако тъпотата му ескалира – а логиката на процеса е тя все повече да ескалира, - маската му все повече се миниатюризира за сметка на разширяващата се празнота на скрития му от останалите Аз, заприличвайки все повече на озъбена гримаса, предназначена едновременно
Класическият тъпак е единак. Ако ви се случи да го наблюдавате без да знае, че го правите (сиреч в пределите на т. нар. Му лично пространство), може би ще го видите взрян в една точка, бездеен, изпаднал в състояние на полудрямка. Рядко обаче ще имате шанс да го наблюдавате в такава ситуация, освен, естествено, ако е човек, с когото живеете. За сметка на това пък ще имате възможност да влезете в съприкосновение с маската му. Каква е тя ли? Ето каква.
Тъпакът може да се представя пред другите с всевъзможни маски. При това една от тези, които му се случва да използва най-често, е амплоато всичко или нищо или, ако поразчупим терминологичния шаблон за назоваване на същото, никога на ръба.
Тъпакът се бои от много неща, ала най-много го плаши пребиваването в ситуация на неяснота спрямо някого или нещо. Това е единственият случай, когато се чувства несигурен и – по тази причина – пребиваващ в състояние на дискомфорт. Проблемът му, когато изпадне в такова положение, е, че не разполага с готова рецепта да плува в непознати води. Нещата особено много се усложняват, когато се случи ситуацията на неяснота да е трайна или поне относително продължителна. Колкото по-дълго пребивава в нея тъпакът, толкова повече се изнервя и толкова по-често му се налага да напуска състоянието си на интелектуална леност, за да изнамира и изпробва начини да се завърне отново в него и – по възможност – да престане да му се налага да изплува оттам...
Една от отчетливите характеристики на неясните ситуации е, че карат – и не могат да не го правят – пребиваващия в тях да се чувства неудобно, а едно от нещата, които тъпакът мрази най-много, е да се чувства неудобно. Ето защо винаги, когато бива поставян в ситуация, в която му се налага да изпита неудобство, първата му и – Уви! – единствена реакция е яростно да се разбунтува срещу източника на това потенциално неудобство. Тогава става безогледен и не подбира средствата, за да се изплъзне от ситуацията и да избяга в комфорта на интелектуалната си леност, от която изпитването на неудобство неминуемо би го изтръгнало, запращайки го сред хората и нещата, при което би му се наложило – няма как – да започне да съди за тях, или, простичко казано, да се замисли.
За да избегне изпитването на неудобство, тъпакът реагира по един от следните два начина или посредством някаква комбинация от тях:
Да, такъв е тъпакът – себелюбив умник, който отказва (най-често поради страх) да употребява ума си, предпочитайки систематично и неотклонно да го притъпява...
И сега две изненадващи констатации, пряко свързани с проблема за тъпотата:
Да обясним. Законите и нормите са предназначени да бъдат спазвани, но не и непременно разбирани. Нещо повече: склонността към подчинение на нарочените да са им подвластни – т. е. На всички – е в пряка зависимост от условието последните да не ги разбират или поне достатъчно убедително да се преструват, че не ги разбират!
Правото е там, където е законът – възвестява юристът, наставлявайки, че и най-лошият закон бил за предпочитане пред беззаконието.
Колкото повече имаш, толкова повече ти се възвръща – заявява икономистът, настоявайки с подобаваща на един мастит икономист достолепна безапелационност, че това бил единственият, па макар – Уви! – не съвсем справедлив – закон на материалния свят.
Няма значение какъв си като човек, стига да имаш шанс да си спасиш душата или – което е все същото – да получиш благодатта на вечния живот – учи теологът, заключавайки, че щом сме живи животът ни просто нямало как да е безсмислен, а единственият начин да е смислен бил бидейки вечен...
Несъстоятелности, нали? Несъстоятелности, при това твърде опашати! Всичко, което назоваваме принцип, норма или закон обаче нито е, нито е възможно да бъде кой знае колко по-състоятелно от гореспоменатите небивалици. Трябва да си истински тъп (сиреч, да повторим, пребиваващ в състояние на интелектуална леност умник), за да настояваш, че не е така, преструвайки се – и то често пъти убедително, - че вярваш в тази си имитативна псевдоубеденост!
Да, нормите и законите са предназначени да обслужват само и единствено тъпаците. Съвсем не е задължително обаче в основата на сътворяването им да стоят тъпаци. Нещо повече: в голямата си част законите и нормите са конструирани така, че да позволяват твърде лесно да бъдат заобикаляни, игнорирани, прескачани, преодолявани или дори интерпретирани по твърде различни – даже противоречащи на духа и замисъла им – начини!
Толкова за тъпаците и тъпотата. Искам да завърша с формулирането на десет правила, с помощта на които може да опитате – Уви, без каквато и да било гаранция за успех! – да извадите тъпака от присъщото нему състояние на интелектуална леност или поне да го подтикнете да ви съдейства по някакъв начин в пределите на една или друга конкретна житейска ситуация:
ВНИМАНИЕ!!!
Установите ли, че е така, в никакъв случай не правете на тъпака дори и най-бегъл намек, че се жертва за вас, тъй като по този начин бихте поели риска да го накарате да се почувства неудобно, с което неминуемо бихте го отдалечили от себе си!
И така: няма хронотоп, в който тъпотата да е масово явление. Ала винаги и навсякъде е сравнително широко разпространена. Има случаи, когато у някого е налична свръхдоза от нея. Тогава именно наричаме съответния човек тъп. При това не бива да се заблуждаваме, че е възможно самите ние – всеки от нас – изобщо да не изпадаме в ситуации, в които да се проявяваме като тъпи. Разликата между тъпака и инцидентната проява на тъпота у някого е в обстоятелството, че последният би показал, че се чувства виновен загдето излишно е навредил някому с определена своя постъпка дори в случаите, когато това би го поставило в затруднено положение, докато първият би си го спестил.
Битката с тъпотата често е като борбата на свиня с тиква. Въпреки това воденето й не е напълно безсмислено, макар че резултатите от нея винаги са прекалено оскъдни и при това крайно несигурни. Не е ли така обаче с всяко нещо, което правим или сме? И ако искаме в опитите си да преборим тъпотата да постигаме повече – и по-съществени – резултати от наличните, не бихме ли се преобразили тъкмо в това, срещу което настояваме, че се борим?!...
Спущено на 11 август 2014.