Абсурдна песен за абсурда
„Рехавее” стръвта и... „изстива”, „утаява се” в „крехка” печал. А душата е все по-„чуплива”, все по-смешен каприз – да си „зрял”...
Иван Бозуков
Неразкрити признания тръпнат
и от тръпките си се топят.
Неизречени думите глъхнат,
щом мечта са за спомен... без плът.
Някой някому нещичко каза
или просто... го каза светът.
Все едно – предизвика зараза
с експлозивно живееща смърт...
Той е страх, тя – горчаща умора;
той е лепкав, тя – преходно зла.
Тя е в ролята си на опора,
той – преструвката, че е била...
И така, изтъкан от баналност,
от насмешка, абсурд и... фира,
изфирясва във вид на реалност
той – животът – и... става игра...
Рехавее стръвта и... изстива,
утаява се в крехка печал.
А душата е все по-чуплива,
все по-смешен каприз – да си зрял.
Отредено ни е да сме слепи
и прозрение да го зовем.
Да – прекрасно е, че сме нелепи.
Да – нелепо е..., че ще умрем.
Спущено на 14 ноември 2014.