Балада за една дъждовна вечер
Пороят не е „пристан”, бучи като екстаз, нечакан, непоискан, ала... с безмерна власт...
Иван Бозуков
Вечерни лабиринти,
вълма от мокър здрач,
застинали инстинкти,
усещане за плач...
Светкавица и тътен,
начало на порой.
Светът сега е плътен,
без сянка от покой.
Разбягващи се думи
за вчерашни неща
нелепи и безумни
разтварят се в нощта.
Неукротима будност
узрява може би.
Сънят е крехка трудност
за плахите съдби...
Пороят не е пристан,
бучи като екстаз,
нечакан, непоискан,
ала... с безмерна власт...
Уви – полека-лека
линее, ще заспи –
И той като човека
на облак се крепи...
А после тишината,
изпила радостта,
банална и позната
ще легне над света.
Дъждът ще е далече,
нелепа – близостта,
ранима като вечер
в деня на трезвостта.
Спущено на 6 май 2014.