Два „глухи” коловоза от бодли
Той: - Оставям те, ала кога? Тя – на ум: „Ох, слава богу, че ще ме остави!”...
Хайван Торбалан
На всички, които „знаят”, че посланията им към някого не ще бъдат „чути”. Ала това не би им попречило да продължават да ги отправят, нали? Авторът
Той:
- Кажи, кога ще дойдеш пак?
Тя:
- Ще разбереш, когато го направя.
Той:
- Без теб в душата ми е мрак!
Тя:
- О да, бе, да – направо си представям!
Той:
- Не искам много - само блага дума!
Тя:
- Говоря както ми се ще.
Той:
- Словата ти свистят като куршуми!
Тя:
- Защото ги обменям с теб.
Той:
- Копнея да пробудя в теб човека!
Тя:
- Будува той и... е нащрек.
Той:
- Не може ли за малко да си мека?!
Тя:
- Прецакват те, ако си мек.
Той:
- Разбираш, с мен не е така...
Тя:
- Не ме е грижа – с всички съм такава:
Дай пръст, отхапват ти ръка!
Той:
- Все мисля как си и се притеснявам.
Тя:
- От празни приказки съм уморена.
Той:
- Какво да сторя да те разведря?
Постой за малко, па макар студена!
Тя – на ум:
От мелодрами озверях!
Тя – вече на глас:
- Не мога – спи ми се.
Късмет и щастие ти пожелавам.
Той – на ум:
Ще ме оставиш кризисен?!
Той – вече на глас:
- На нова среща скоро се надявам...
Тя:
- Не зная. – Нищичко не обещавам.
Той:
- Оставям те, ала кога?
Тя – на ум:
Ох, слава богу, че ще ме остави!
Той – на глас:
- Ще плувам, посочи брега...
Тя:
- Бленувай други брегове.
Той:
- Безрадостни са те за мен и... пусти!
Тя:
- Подклаждаш мойте бесове?!
Той:
- Не – просто... битието си пропускам!...
И тъй вървели тия два човека
в два глухи коловоза от бодли:
той – устремен към нея без пътека,
тя – с манията да не я боли...
Спущено на 4 септември 2014.