Дванадесет стъпки до ада
Обаждането винаги изпреварва всичко. Обаждането винаги изпреварва себе си. Обаждането винаги изпреварва изпреварващото го очакване за самото себе си...
Хайван Торбалан
Вечер. Усещане за здрач. Някакви деца играят вън. Вътре – тишина. Той. Без значение кой – просто... той. Нещо дребно. Някаква забравена мелодия на времето. Някакво безвремие без никакви мелодии. И двете заедно. В него. Без значение в кого – просто... в него. Съкровено празномислие за несъществени припомняния. Винаги е било така. Винаги е било тихо. Винаги е било вечер – тази вечер...
Сакрално очакване. Не, сакрализирано. Той – без значение кой, просто... той – го е сакрализирал. Трансформирал го е в случване – случване на трепетно вълнение от (почти) никога неидващо настъпване...
Телефон. Велико изобретение. Ах, колко непонятно е да не се съзнава какво чудо е телефонът! Не се съзнава... – в повечето случаи. Напротив: важно е
да имаш добър апетит...
и да се храниш здравословно...
и да си почиваш редовно...
и да имаш здрав сън...
и да се прехласваш по цветовете на безцветието, наричано впечатление... –
в повечето случаи...
Все едно. Телефонът. Пак телефонът. И пак..., и пак..., и пак... – телефонът... А телефонът е покана за обаждане... – и за приемане на обаждания... от близо и далеч...
Близо и далеч. Ах, колко относителни неща! Телефонът е брояч, нулиращ излишната дистанция помежду им. Телефонът е брояч, нулиращ излишната дистанция помежду ни. Да – телефонът нулира дистанции. Той е нулиращата дистанциите дистанция. Той е дистанцията, нулираща всички дистанции, вкл. дистанцията телефон...
Обаждане. Не сега. След малко. След някакъв брой минути. След не много на брой минути. Ала все пак минути. Ала все пак след някакъв брой такива. Ала все пак след не много на брой такива...
Обаждащият се има привилегията да знае кога. Този, който по правило не го прави, не се интересува от кога... – от никое кога. По-страшното е, че не се интересува и от дали. А не се интересува, защото има твърде много интереси и все – съществени. Интереси за... между другото. Интереси за неща, без които може да мине. Интереси, които са такива, тъкмо защото спокойно могат и да не бъдат...
Телефонът е. Случил се е.
Също като Вселената...,
също като Големия взрив...,
също като живота...,
също като тази вечер...,
също като този – без значение кой, просто... този, - за когото телефонът е...
Не е толкова просто нещо да е. Хич даже. Уж нещо, пък може и да е, и да не е. Телефонът. Ще бъде ли тази вечер? Ще се изравни ли със своето предназначение? Ще се преобрази ли в нулиращата дистанциите дистанция?...
Мъртви въпроси. Въпроси за един. Въпроси за него – без значение за кого, просто... за него...
Тя. Без значение коя – просто... тя. Тази, която никога не ще се случи... във въображението му – в неговото, без значение чие, просто ...нечие, па макар и завинаги невидимо... за нея, ала все пак въображение...
Ето, долу форсира кола. Вечерта напредва. Не и нощта. Обаждането ще я изпревари. Обаждането винаги изпреварва всичко. Обаждането винаги изпреварва себе си. Обаждането винаги изпреварва изпреварващото го очакване за самото себе си. Случило се е по кривините на неговото – без значение чие, просто... неговото – въображение. И е генерирало резултат. А името на този резултат е... безрезултатност...
Последните минути преди обаждането. Още две цигари. Не, цигарите не успокояват. Кой ли е бил тоя тютюномразец, който е измислил тая покъртителна небивалица! Не, цигарите не успокояват... – изобщо.
Вдъхновяват,
вглъбяват,
абстрахират,
концентрират,
организират,
стимулират храносмилането,
премахват бронхита и бронхиалната астма... –
но не и (в никакъв случай) не успокояват!...
Забавяне на действието посредством забавяне на действието палене на цигара. Ритуално извършване на последното. Да, огънчето хваща. Как все се случва така, та да хваща само тогава, когато е маловажно. Логично е все пак – това, де, цигарата да се запали успешно. Пък и как иначе, щом няма вятър. Как иначе, щом е невъзможно да има вятър. Как иначе, щом вятърът е възможен само вън, а той – без значение кой, просто... той – е вътре...
Върви бързо – пушенето. Почти никакви мисли. Почти никакви празномислия. Почти никакви несъществени припомняния. Почти... нищо! Ала само... почти...
Първата цигара свършва. Предстои втората. Ала между двете има луфт. Много съществен луфт. Най-същественият от всички луфтове. Луфтът, предшестващ последната цигара преди обаждането...
Какво значи едното от две неща да предшества другото? Просто... да се случва преди него? Ами ако предшестваното изобщо не се случи? Ами ако той – без значение кой, просто... той – нулира луфта между предпоследната и последната цигара преди обаждането, като просто не запали втората?...
Излишни въпроси. Разбира се, че не ще го стори. Разбира се, че ще съхрани луфта, запалвайки последната цигара. Ала не сега. След малко. Та нима току-що не е изпушил предишната, предлуфтовата цигара...
Луфтът. Всъщност времеразстоянието между предпоследната и последната цигара преди обаждането е не луфт, а нещо като микролуфт в по-голям луфт – в много по-голям луфт, в големия луфт на очакването...
Празномислията – ето ги пак. Не, не са ефект от пушенето. Съвсем не са ефект от предпоследната – всъщност засега последна – цигара. Те са нещо, което винаги си е било. Просто в момента не устояват на изкушението да станат видими – за него, без значение за кого, просто... за него...
Празномислията се отнасят за времето след края – а може би би било много по-точно да се каже краха – на очакването. Те са бледото въплъщение на краха на очакването. Те са бледото въплъщение на очаквания крах на очакването. Те са сбъдването на едно предвидено несбъдване. Те са тоталната предвидимост на едно предвидено несбъдване. Те са шокиращото прозрение за отсъствието на шокиращи прозрения...
Полека се оттеглят. За миг – ала само за миг – са били преборени от тютюневия глад. Ще се завърнат. Може би ще го сторят след запалването на последната цигара... преди обаждането?...
Последната цигара... – преди обаждането. Той – без значение кой, просто... той – всмуква дълбоко от дима. Става едно с дима. Става едно с изгарящата цигара, която след малко ще е само фас. Както и неговото – без значение чие, просто... неговото – очакване. С края на цигарата ще настъпи краят на това очакване. И ще дойде... неслучването...
И ето, цигарата свършва. Не са се завърнали – празномислията. Дебнат, но някъде издълбоко. Приспани са от сладката нега на очакването. И ще спят чак до следващия миг, когато то ще свърши с поредния опит за скъсяване на една нескъсяема дистанция, предприет посредством дистанцията, нулираща всички дистанции, наречена... телефон...
Очакването е свършило. Настъпило е спокойствието. Дистанцията телефон е задвижила нулиращия всички дистанции механизъм на обаждането. И ето го сигналът: бииип. Нищо. Нормално, също както след почти всеки първи сигнал на всяко обаждане. И ето го че отеква и второто бииип. Сега вече е време – определено е време – отсреща да се задействат. Ала не би. Едно след друго, бавно и монотонно, през тишината се процеждат бииип след бииип... И така, примерно, дванадесет пъти...
Сетне... - е, сетне е ясно. Следва прекратяване на връзката от негова – без значение чия, просто... на обаждащия се - страна. Очакването е свършило. Свършил е и крахът на очакването. Просто всичко е било едно неотговорено повикване. Всичко е било заради едно неотговорено повикване. Всъщност не. Всичко е било, е и ще бъде само и единствено нечие – без значение чие, просто... нечие – несподелимо очакване...