Екстазна самота
Нощта напредва, времето изтича – „разбуденото” време... на химерите. „Вилнеят” те сега и... ги обичаш с „пустинната” любов на непомерното...
Хайван Торбалан
Една спокойна вечер се отцежда
през шлюзовете на непостижимото.
Трепти новоизмислена надежда
и... абстинентна пие немислимото.
Сънувана реалност, ала... тукашна –
отсамна някак си, но... без илюзии.
Какво от туй, че няма да е утрешна,
че тръпне в самотата на алюзии?...
Светът е малък, къса – перспективата
и... вечерта полека си отива.
Уплахата – оная, боязливата –
На пръсти приближава и... се скрива.
Прозяваща се чака и... не бърза –
отдавна е разнищила мечтите.
Не е необходимо да ги връзва –
направил го е ритъмът на дните.
Нощта напредва, времето изтича –
разбуденото време... на химерите.
Вилнеят те сега и... ги обичаш
с пустинната любов на непомерното.
И ето – утринта се сипва призрачна,
с натрапчивата трезвост на очакване –
очакване планирано и списъчно
и... неизменно бременно с... разплакване.
Денят изригва, устремен към залеза,
минутите полека се забавят...
И ето – идва краят на анализа.
Мигът е вече тук и... намалява.
Душата – също; споменът е рана,
която самотата подлютява.
Мигът отмина – бе от ден до пладне.
До следващия... колко ли остава?...
Спущено на 27 септември 2014.