„Кривите огледала” на самотата
Не е утеха никога и... не, не е противотежест на умората. Не „сгрява” тоя, който е „ранен” от себе си или... от нещо в хората...
Иван Бозуков
Отеква с ехото на леността.
Възпроизвежда липсваща фантазия.
По-малката сестра е на смъртта... –
Убива те, ако не я намразиш!
Законът й е да твори печал,
да нищи нищото, да е летаргия.
Не е възможно да останеш цял,
ако признаваш нейната монархия!...
Избрана самота?! – Позьорство, страх...,
несретата да си си огледало,
където другите са твоят грях,
ти – здрачът на мечтите им заспали...
Резервна самота?! – Нелепост, крах,
ала... гарниран с дъх на оцеляване –
пародията да си стрит на прах,
с илюзията, че си пръв в надбягване!...
Не е утеха никога и... не,
не е противотежест на умората.
Не сгрява тоя, който е ранен
от себе си или... от нещо в хората...
Погром е нейният единствен дар,
и... празнота, лишена от очакване.
Безвремието й е календар,
стръвта й... – жажда за самопрецакване!...
Тя мракът е във всяка светлина,
луфт в битието, тишината в звуците...
Бездушие е нейната цена. –
Едничкият й идеал... – скрибуцане!...
Тя ще споходи всекиго от нас –
ала едва щом почнем да умираме.
Преди това е тежест и баласт
и... крехкият екстаз да я презираме?...
Спущено на 23 август 2014.