Несвоевременно
...стига ни да сме самодостатъчни... Да се живее е... несвоевременно?!...
Иван Бозуков
Да се умира е несвоевременно,
дори ако животът е лъжа.
Приемливо е, знам... и е безхребетно
с баласт от истини да се теша.
Побъркани от честност светофарите
застиват, заковали на червено.
А улиците пусти са... и рано е –
тъй рано е да са неразрешени!
Тъй рано е за бездна от мълчания,
щом думите напират... и се чупят
в ненужна броня от негодувания
и... разтрошени се превръщат в глупост!
Разбираш..., но не искаш да е истина,
че целият живот е бутафория –
нелепо смешен в дрипите от искреност
и... безобиден, щом е еуфория!
Да се убива..., пък макар и временно...,
макар и с пожелание за щастие... –
излишно е... и е несвоевременно;
животът смърт е, ако е безстрастие!
Да се отеква явно е умение,
присъщо на звънящите натури.
Звънят словата... от опустошение,
щом в някой нищо няма да събудят!
Проспиваме живота си молитвено,
в тресавище от блудкави религии,
снабдени с етикет Върховна истина
и... с подличката вяра, че ни стигат!
Да, стига ни да сме самодостатъчни,
да креем във Вселена от умереност,
сърдечността да е... сърдечна недостатъчност!...
Да се живее е... несвоевременно?!