Абстрактна поема за конкретни дилеми
Ето, туй е човекът – „инкубатор” за тор. Обществото е „преход”, индивидът – „затвор”...
Иван Бозуков
Всъщност човекът е смешен във всичките си превъплъщения. Обстоятелството, че това го прави и жалък, е само банална подробност. Пряко доказателство за първото, разбира се, е животът на всеки от нас. Що се отнася до второто, мигар е възможно някой да бъде обичан, ако не е поне мъничко... жалък не само в очите на другите, а и в своите собствени?!...
АвторътХайде, стига възхвали
на убити неща –
да натискаш педали
и да имаш мечта!
Малоумна повеля
вечно гърчи света:
Парадокса „застреляй”,
„прегърни” радостта!
Вред ленива се носи
концентрирана смрад
от: Не питай какво си!
Остани вечно млад!
Холограмни пирони
все на кухо дрънчат. –
Наречи ги закони,
воля, рацио, плът.
Остави го живота! –
просто ще изтече.
Нулата му е кота
и от нищо тъче.
Не разчитай сигнали
в прозаични мъгли.
Всичките сме бакали
в между: Край! и Нали?!
Всичките сме простаци
с идеали от кал –
идеални близнаци
на смешник изкуфял!
Тия нямали време,
други – сила и страст... –
Дяволът да ги вземе
или... смахнат фантаст!
Все се себеотричат,
все наивни били,
почвали да се спичат,
ако ги заболи!
Колко бегло е всичко –
само сянка и звук!
Наречи го Едничко –
пак ще си е... боклук.
Наречи го Виталност –
пак ще си е разпад,
елемент от бруталност
посред горест и... глад.
Наречи го Утеха,
Непринуденост, Грях... –
Все ще си е от дреха
на себичност и страх.
Ето, туй е човекът –
инкубатор за тор.
Обществото е преход,
индивидът – затвор.
Индивидът е клечка,
обществото – баласт -
между пречка и пречка,
между ярост и власт.
Питаш: Как си отвътре?
Отговаря: Добре.
А лениво се тътри,
чак докато умре!
Разграфява живота
като прелетен лист,
абониран за квота
да си бъде статист.
Колко важно е, значи,
гладко да се скачи
с еднояйчни мърлячи
и... над тях да стърчи.
Колко важно е – казват –
да си важен и горд,
че с прогрес те наказват
капитан или лорд!...
Не, недей да мъдрееш –
мъдреците болят.
По-добре да се слееш
с тия, дето пилят.
По-добре да сънуваш
здравословен комфорт
и онуй, що бленуваш,
да разкараш с аборт.
По-добре е да знаеш,
че да знаеш е мрак –
инфантилно сияещ
да си бъдеш глупак.
По-добре е доброто
да купуваш с морал. –
Ето, туй е ядрото
на Светия Граал.
Търговия е, значи,
людското битие
и престава да значи,
щом не е и сие.
Партията, родата,
верността... са пестник,
изкован от лъжата,
че си с нещо велик.
Разполагаш икони,
фереджета и... гръм
по житейските склони,
разтръбявайки: Съм!
Не, не си безобразник –
вътък трябва за туй.
Просто все си подгласник
в между Браво! и Плюй!
Туй, престижът, е марка,
неувяхващ билет.
Не е входен за парка,
но те прави... от смет.
От случайна паница
с дреболии и... кръв,
те превръща в плесница,
другите – в нейна... стръв.
Ето, идат сълзите,
с тях парфюмче от жал.
Инак сухи са дните,
нощите... – от кинжал.
Ще отмият фатално
онова, що горчи,
после евентуално
и самите... очи.
Чакай! – Днес си разпънат
между тук и сега.
Залезите ти тънат
в непонятна тъга.
Всичките ти тътнежи,
дандании и... стил,
конструират кроежи
да си станеш... немил!
Не, не си си противен,
просто миг сивота
ще те стори наивен
страж на негодността.
Ще бълнуваш за лудост,
а ще си тишина. –
Туй ще е твойта будност
и... едничка вина.
Колко си се улисал
в тая тъпа игра –
изпод преспи от смисъл
сам да си си фира!
Шепне в теб маломерно
трезвият прагматик,
че е студ и мизерно
да си писък и вик.
Блъскай, ала с надежда,
с оптимизъм громи!
Гледай да не изглежда,
че сме вечно сами!
Гледай да се пилееш,
да твориш суета
и така да лелееш
да не си празнота!...
Стига, стига, че вече
прекалихме с нощта!
Попилей се, човече,
на възторга в пещта!
Преживявай наслада!
Избери си етюд! –
Ще е твойта награда,
че си хлъзгаво лют!
Не планирай пощада
за безрадостни дни!
Запрати ги в засада
и... сред тях остани!
Остани да се дръгнеш,
дето си се протрил –
от това да обръгнеш
и да станеш... катил!
Мекотата е плънка
на фантазен сладкиш,
а пък ти си си брънка
от верига-фетиш.
Мекотата е трудна,
костелива печал,
констатация блудна,
че си се... развенчал.
Не, не искай да пиеш
от дъждовна вода,
че така ще се впиеш
в нискокосна среда!
Не мисли за вината –
тя не ти е патент.
Ако ти е позната,
ще да е... инцидент!
Колко бледо и кухо
кънти в теб всеки гняв!
Колко бегло и глухо
се превръща в... пердах!
Неусетно се трупа
там, където е жар
и с невидима лупа
я разгаря в пожар!
Мълнията в душата
нагнетява мига
с пяната от вълната,
що ще срине брега.
И тогава, тогава...
полудяла тъма
от вселенската плява
ще отмие грима.
Думи неизтребими
плахо ще се спешат,
гениалните рими
вкупом ще... съгрешат.
Зидове от познатост
ще се сторят... кирпич,
затреперали в сладост
сами да са си... бич...
Зная, не е красиво
да се дрънка без фар.
Другото е фалшиво,
ала с фалш от... нектар.
Другото е да можеш,
другото е да бдиш
да се самоизгониш
от съня, в който спиш.
Не рискувай отплата
за невинни злини.
Те са просто шегата
на съсечени дни.
Те са нощите гладни
за безликия мраз,
на лицата парадни,
скрили плужека Аз.
Претоварен от тайни,
всеизвестни макар,
посред форми нетрайни
си съграждаш дувар.
Той е твоето сито
за насипна любов.
А небето избито
е от своя покров.
Ах, небето, небето!... –
То е сляпо око,
Зъзнещо, неприето,
без Защо? и Какво?
Преизпълнено с крясък,
арестувало зной,
знае, че е от пясък
на несбъднат покой...
Укроти свойта свята,
накърнима злина.
Тя ти е кривината
и незрима стена.
Тя е подлото: Мога!
пред фалшивото: Знам! –
Арогантна подлога
на излишното: Сам!
Не твори добрината! –
Тя си е по дефолт
за ума непозната,
за душата – паспорт.
Не боксувай, човече,
в гърча, че си кален
да останеш далече
от кипене и тлен.
Всичко е мимолетно –
даже твоят пашкул.
Мъдростта безпросветно
се разтваря в разгул.
Всички драми са скучни,
кухи в невзрачността
на тъги злополучни,
впити във вечността.
Всяко утре е вчера
с орнаменти на днес,
всяко ново – завера
между нула и... стрес.
Парапетно доволство
всеки полет гнети –
непотребно притворство
е животът... почти...
Да, гъмжи от почти-та
всеки къс пълнота.
В празнотата се вплита
и... в посредствеността.
Чудесата се скитат
из умереността
и несетно се сплитат
в обикновеността.
Самомнителни Не-та
правят пясъчен шум.
Подари им карета! –
Ще я сторят... куршум.
В разглобена реалност
ще превърнат страстта.
После, с нотка фаталност,
в блато – жизнеността...
Да се спъхваш е лишно,
щом си обезболен,
плачейки само скришно,
инак сух и студен.
Твърдостта не помага,
щом душата е стон,
само нейната тяга
е съдба и закон...
Не надничай през рамо
към угаснал фетиш.
Меродавно е само,
че така си вредиш.
Споменът е без жило,
ако няма и днес.
Миналото, плашило,
сепва всеки прогрес.
Всички утрета гинат,
утре щом ги зовеш,
а животът надминат
е от своята леш.
Трескава възпаленост
е човешкият взор.
Сетне подлата леност
го превръща в... трезор.
Да, в трезор непотребен,
преизпълнен с било,
все с баласт и все дребен,
с прах от благост и... зло.
Колко жалък и смешен,
и невзрачен, и сив,
е човекът успешен –
кокошкарски... щастлив!
Формализмът е клада,
връз която димят
и сълзи, и наслада.
Сетне в нищото... спят...
Спят, надлежно спестени,
нагнетили съня,
мигове откровени
и... нащърбят деня.
Недоносени думи
от привнесен пасаж
се преструват на умни
и пледират за... стаж.
Всеки иска да иска
сам да си е глупак.
Само че не му стиска
да го прави... с мерак.
Толкоз много хуманност
оръжейно квичи! –
Ще е неблагонравност
да не се... заличи.
Заличителят всъщност
е невинен, нали?
Да громи му е длъжност
и... да прави бели.
Кой е той ли? – Едва ли
сам ще се издаде.
Предпочита да пали
туй, което краде.
Предпочита да знае,
да цъфти, да расте,
вместо да се познае
в онова, що мете...
Все едно е, човече,
цар ли си или плъх –
имаш своето вече
между бездна и връх.
Оправдание няма,
ако си се родил. –
Ще живееш в измама,
ще си се увредил.
Само враг ще си бъдеш,
вярвайки, че не си
и така ще пропъдиш
онуй, що те краси.
Ще си си непонятност,
от която кърви,
губеща адекватност,
ако се заздрави...
Болестност е човекът,
болестност от... душа.
Тялото му е лекът
и... да ходи пеша.
Всяка лесност го прави
подозрително див
и е знак да забрави
колко малко е жив.
Няма да се оправи. –
Все ще е интервал
между скърцащи стави
и... ръждив идеал.
Оптимизъм ли? – Ето,
колосален е той!
Нему под острието
гинат зима и зной.
Всички крайности тънат
в ничието: Недей!,
докато се прегънат
в маниера: Владей!
Побеждава навеки
щамът на средността.
Разпознава го всеки.
Той е... стерилността.
Не признава закони,
екстремизми, мечти.
Кротко всекиго гони
към съшити врати...
Ала стига! – Това е
людската глъбина.
Дявол знае каква е,
но си е... кривина.
Спущено на 18 април 2017.