Посвещение без име и адрес
Не „разпечатах” залеза. Мигът е вечно повторение на някакво непредвидимо... „после”. Бленуват за хармония духовно слепите и... за спомени. Светът е вихрено небе, „агонизиращо” в „хронично възпалената” Вселена от... несбъдвания...
Хайван Торбалан
На тази, която за мен и под форма на реалност, и сама по себе си, въпреки себе си, против себе си, неизбежно..., е и завинаги ще си остане... тя! Авторът
Разпечатвам залеза.
Светът мълчи в анклавите на свойта преобърнатост.
Мълчи и вятърът, от който сплитам примка за неуловимостта на твоето сърце.
Неуловимост. – Как мълчат минутите преди да дойдеш!
Ще дойдеш ли? – Разбира се, но само... за да си тръгнеш пак...
Отиваш си. – Дори стотици пъти да се връщаш, все ще го правиш с безлико-безпосочно-безразборния импулс... да си отидеш...
Пробождане отляво. – Не, не боли сърцето, прави го... душата.
Страхът го прави – призрачният страх за белези от здрач по ръбовете на изтляващо сънуване... за теб... без теб...
Не знае мяра любовта и... отрицанието й.
Поглъща ненаситно тя онуй, което то небрежно ще изплюе под формата на... думи.
Думи, навеки бременни с приспани урагани от мълчание.
Думи, чието едничко амплоа е да са винаги... излишни и... нелепи.
Нелепо някъде отеква излишната гълчава на света.
Отеква в мен. А в теб? – Какво отеква в теб?
Не може да си само тишина, кънтяща с празнотата на рахитичното бърборене за бутафорното доволство от полезните неща!
Полезните неща... – Дали разбираш, че от ползата им просто... полза никаква?...
Приготовления за нищото, което ще настъпи... после.
Приготовления за време, побрано в мъжделеещата тръпка на несъпоставимо по-умерено очакване.
След малко ще е свят – за малко само, но... ще бъде.
Ще бъде, ала не тъй, както случва се битието, а... на обратно. –
Това, което ще се случва с мен (и в мен), за теб ще си остане просто... непонятно!
Ще си говорим само за онуй, което никога е нямало (защото невъзможно е да има) значение... за никого.
Ще си говорим за празните неща в пределите на сянката, наречена живеене, и... ще си мислим... –
Какво ли ще си мислим? Аз за трагедията, че след една миниатюра време ще спрем да си говорим. А ти?...
Безвремието – крехката безкрайност на върволица от илюзии за... край.
Безвремието – безцветната енигма на стерилни цветове от рециклирана баналност.
Безвремие ли? – Не, напира времето и произвежда очарования от стапящите се отблясъци на блянове, иззидани от... нулева реалност...
Напира времето и трупа... все едно какво, къде и как.
Напира и се случва, ала – Уви! – понякога (за някого) под форма на... неслучване.
Но да оставим времето! – То просто няма място там, където, трупайки безвремие, е... спряло.
Не времето е туй, което ни разделя, а... късометражните килии на капсулираните наши светове, нелепо назовавани... души!
Не времето – разделя ни омайното вълшебство на тъгата, повяваща от впримчените ни в нагона й сърца...
Не разпечатах залеза.
Мигът е вечно повторение на някакво непредвидимо... после.
Бленуват за хармония духовно слепите и... за спомени.
Светът е вихрено небе, агонизиращо в хронично възпалената Вселена от... несбъдвания.
Да сбъднеш себе си? Каква брутална перспектива! – Да ти се случи трябва, та да узнаеш, че... не ти отива!...
Не сбъдвам себе си, ти – също. – Не ми е нужно да го знам, достатъчно ми е да го почувствам.
Не значат нищо твоите мълчания и... думите ми.
Екстазите ми все ще ме болят, досущ тъй както теб – илюзията, че... си ги проумяла...
Спущено на 8 юни 2015. Изразът е заемка от есето на Хосе Ортега-и-Гасет Интелектуалецът и другият – бел. авт.