Предчувствие
На залез времето е уталожено – за миг поспряло, за да го „пленя”. Очакването „спи” зад мен „разложено” в „повяхващата” „диря” на деня...
Хайван Торбалан
Тъгата ти е моето проклятие –
далечен съм ти, за да я стопя.
Словата ми са нулеви понятия,
щом няма начин в теб да затрептят.
Сега е вечер – време за признания...,
завинаги заключени в ума.
Душата ми е бездна... от ридания,
че в теб бучат талази... от тъма.
И някак неусетно стана глупаво
да е магия чудото живот,
да блика радост в мен, да ми е хубаво
да крача под сияен небосвод...
Студът е мярата на всяка искреност,
преминала неволно между нас.
Лъжата е единствената истина,
в която да долавям твоя глас...
Нелепо преобърнати значения
на думи за човешките неща
превръщат в рана всичките вълнения,
които съществуват на света...
Устоите са рехава повърхностност
от счупена човешка топлота. –
Зовеш го помъдряване и възрастност,
пък то си е... синдромът Пустота...
Ах, чудя се защо ли си намразила
така неистово човешкостта!
Прегази ли я или си запазила
искрица плам в отблясък от мечта?!...
Известна ми е цялата история,
и крехката й тайна, и нощта,
която няма друга територия,
освен кошмари в сън за самота...
Известни са ми краят и началото
на спазматичния порочен кръг,
родил се от фатална грешка в цялото,
сред който гинат и стебло, и стрък...
Известно е и... е банално някак си,
че ще препусна сам към участта,
в която дерайлира без остатъци
локомотивът на жизнеността.
Да чакам друго би било утопия.
До болка се познаваме и... виж:
Не ще ме пощадиш от филантропия.
Не ще допусна да ми я спестиш!...
Предизвестено е и... няма връщане
в калъпа на обикновеността.
Студено е и... дните са намръщени.
Страхът е с дъх на есенни листа...
Животът ми си ти и няма истина,
която може да го промени.
Прегръщам мисълта, че си единствена –
и... стоплям с нея всичките си дни...
Останалото... – то е периферия:
и с него, и без него – все едно.
Прозевки, здраве, работа... – материя:
подвижен кораб, ала... без платно!...
Излишно е да търся оправдание
за туй, което ще последва – знам.
Там, дето свършва всяко упование,
умряло е и чувството за срам...
На залез времето е уталожено –
за миг поспряло, за да го пленя.
Очакването спи зад мен разложено
в повяхващата диря на деня.
В момента е затишие пред бурята,
която може би ще разразя,
за да опитам да се върна в струята,
в чиято пазва да се размразя...
Не мога сам, без капчица усилие,
положено от теб без страст макар.
Едва ли: ще решиш, че е насилие
и... че не заслужавам тоя дар!...
Това ще е същинското угасване
пред мрака, в който ще се потопя,
отказал да приема кандидатстване
за членство в ескадрона на скръбта.
А дотогава ще тая надеждица,
че може някак да ме пощадиш,
че в теб ще трепне нещо като нежност
и... с грам приятелство ще ме дариш...
Спущено на 21 септември 2014.