При „здрача” на „блуждаещото вчера”
„Немеят” притчите за грях и праведност пред „зиналата паст” на свободата, „поглъщаща” с „невежа неподправеност” на чувствата и „сока”, и „стеблата”...
Хайван Торбалан
Как ненавиждам пролетните вечери
и летните... – Тогава самотата
свирепо глозга зъзнещите прешлени
на болката, раздираща душата.
Когато тишината е единствена
и... вездесъща, всичко е излишно.
Фалшива ли ще бъдеш или искрена –
обезличено е и... безразлично.
Когато думите са оправдание
единствено на гнет от безсловесност,
когато всяка близост е предание
за пустота, преливаща във вечност... –
тогава здрачът, хладен като даденост
в сладникаво-горчива мелодрама,
попива мълком всякоя отдаденост
и всяка нежност срива до измама.
Немеят притчите за грях и праведност
пред зиналата паст на свободата,
поглъщаща с невежа неподправеност
на чувствата и сока, и стеблата.
Как ненавиждам пролетните вечери
и летните... – Тогава празнотата
съсича хоризонтите развлечени
на настоящето и... на мечтата.
В мълчанието всичко е дистанция
и дерайлирала молба за радост... –
Там – в него – поривът е във ваканция,
екстазът – възпалена разпиляност.
Не можеш да почувстваш със сърцето си
пробойната на нечия реалност... –
Реалността ти свежда се до фокуси
да я замерваш с белки от баналност.
Взривява грозотата всички пристани
от топлота и... – ето я, предвзета,
снабдена с индулгенция за истинност
от книжни каламбури и... клишета.
Там някъде, по сглобките на времето,
където всяка буря става нищо,
застинали са на раздора бремето
и бездната, която ме разнищва.
Там кухи са невидимите бродове
през залеза на свършващото вчера
и са високо зиналите сводове,
чиято синева не ще намеря.
Как ненавиждам пролетните вечери
и летните..., разстилащи тъгата
над яростно озъбените глетчери
на непонятното и... нищетата.
Спущено на 10 юли 2016.