Дясното ще надделее..., ако лявото не изпростее!
БСП напомня на айзберг, лениво носещ се по ледените води на океана – един прекалено стар и много бавно топящ се айзберг, „оцелял” до днес само и единствено благодарение на обстоятелството, че онези, които искат да го разрушат, не разполагат с ледоразбивач!...
Иван Бозуков
Обективен факт е, че днес зависимостта на населението от политическите решения все повече намалява. Независимо от икономическата ситуация в нея, понастоящем една страна може да издържи дълго без правителство или със служебно такова, без това да повлияе по какъвто и да било начин върху доходите на гражданите й. Нещо повече: един редовен кабинет може драстично да влоши положението, като напр. провежда политика на излишно големи икономии или – обратното – харчейки повече, отколкото е в състояние да си позволи...
Излишно е да се отбелязва, че гореспоменатото с пълна сила важи и за България. Ето, тази година в продължение на повече от 3 месеца бяхме с правителство в оставка, последвано от служебно такова, като в споменатия период икономическата ситуация си остана съвсем същата, каквато беше преди оставката на Бойко Борисов, предизвикала предсрочните избори, проведени на 12 май.
По отношение на икономиката на практика е все едно дали парламентите ще изкарват пълния си мандат или не и дали в рамките на един парламент ще има един или повече кабинети. Макроикономическите показатели са нещо прекалено устойчиво, та да могат да бъдат променяни драстично от всяко ново правителство. Това с все по-голяма сила е валидно днес, в ерата на прословутата глобализация...
И така: бръщолевенията на политиците – независимо от декларираната им идеологическа ориентация, - че, видите ли, ако страната дълго време нямала редовен кабинет, в нея щял да настъпи хаос, населението й щяло да обеднее, щели да бъдат блокирани важни сектори от държавното управление и т. н., и т. н., не са нищо друго, освен приказки за лековерни, на които можем да гледаме само и единствено с насмешка и/или с чисто изследователски – напр. социологически, културологичен и/или политологичен - интерес. Съвсем не е без значение обаче коя политическа сила, кога и защо започва да произвежда такива празнодумства. За да си отговорим на този въпрос, трябва да хвърлим поглед назад, към случилото се у нас след 10 ноември 1989, за да проследим устойчивите тенденции в политическата ни прослойка, довели до настоящата идеологическа бъркотия.
Тази мешавица от предразсъдъци снабдява мнозина от поклонниците на лявото и дясното с комфортната слепота да не забелязват, че на практика всички правителства у нас от въвеждането на валутния борд през 1997 насам водят една и съща икономическа политика и че смяната на власт на партиите не е нищо друго, освен бутафорно политическо театро, създаващо илюзията за наличието на демократичен политически ред. Иначе казано, от 1990 насам наистина живеем в демокрация, самоче във фасадна такава.
Статичността на лявото и динамичността на дясното свидетелстват ако не за друго, то поне за по-високата степен на адаптивност на привържениците на последното в сравнение с т. нар. леви. Иначе казано, при евентуално разцепление на БСП левите много по-трудно биха припознали като своя някаква друга партия, а по всичко личи, че десните прескачат от партия в партия със завидна лекота, па било не защото искат, а понеже им се налага.
Споменатите два срама до такава степен отчуждават лявото и дясното от класическите им образи, че на практика ги тласкат да се превръщат тъкмо в противоположността на онова, което декларират, че са!
Леви сме – настояват социалистите, - но това по никакъв начин не означава, че не подкрепяме бизнеса и в частност – едрия такъв!
Десни сме – отвръщат им опонентите им, - но това по никакъв начин не означава, че не се грижим за бедните и че не сме склонни да провеждаме активна социална политика!
В началото, разбира се, десните опитваха да правят като тях. Твърде бързо обаче на мнозина от лидерите на първоначалното СДС апаратната игра им омръзна и в следствие от съпротивата срещу ръководството, която бурно демонстрираха, им се случи единственото, което можеше да им се случи – отлюспиха ги!
Факт е, че и до ден днешен т. нар. десни опитват да станат апаратчици, но това очевидно никак не им се удава. Колчем формират някакво ядро от партии, около което да се обединят, и все се случи нещо, та се скарат – при това публично.
Всичко това, разбира се, не означава нито че в лагера на левите няма конфликти, нито че в дясното няма друго, освен конфликти. Просто е налице устойчива тенденция социалистите да се самоподдържат посредством апаратни игри, а десните – независимо коя политическа сила ги олицетворява в съответния момент – чрез отказа и/или неумението си да участват в такива.
Случва се така, че и у левите, и у десните надделява страхът. Първите се страхуват да не бъдат трайно изхвърлени от управлението, рискувайки симпатизантите им да ги обвинят в безпринципност, а последните – от управление заедно с каквито и да било други, та да не кажат симпатизантите им, че под каквато и да било форма колаборират с левите!...
От всичко дотук се налага изводът, че у нас е налице трайна тенденция към автодискредитиране на партиите, съпътствана от и без това традиционно наличен изявен негативизъм спрямо тях от страна на избирателите. Да, последните все пак в голямата си част – имам предвид повече от половината – поне относително редовно гласуват. Правят го обаче с все по-малко желание, с нарастваща досада и – което може би е най-важното – с все по-голяма враждебност към многопартийността по принцип.
Разбира се, че всички партии допринасят за това състояние на нещата. Само че приносът им е различен. Що се отнася до лявото и дясното, социалистите през цялото време от 10 ноември 1989 насам прокарват внушението – независимо дали го правят съзнателно или не, - че различията между партиите, без значение колко са големи и в какво се изразяват, са някак маловажни, периферни и дори (почти) недействителни. Т. нар. десни пък са склонни да преувеличават тези различия до такава невъобразимо голяма степен, че, стига да е достатъчно лековерен, средностатистическият гражданин може да си въобрази, че социалистите и опонентите им обитават различни Вселени!
Против партиите днес – и в частност у нас – е обстоятелството, че те все повече са – и не могат да не бъдат – такива от масов тип. Напълно логично е, че земеделците, монархистите, явно деклариращите пристрастията си към едно или друго малцинство политически формирования все повече губят позиции за сметка на ориентираните към всички избиратели по принцип мастодонти. В една такава ситуация няма как – просто е практически невъзможно – идеологиите да не стават все по-гъвкави, а олицетворяващите ги партии – все по-динамични и късащи с миналото си на класически леви, десни или центристки такива.
На фона на всичко това в момента – имам предвид към есента на 2013 – изглежда, че БСП е достатъчно влиятелна и стабилна, за да понесе поне още няколко труса на времето, преди най-накрая – може би след още цели няколко десетилетия – да се окаже принудена да стане далеч по-гъвкава от това, което е в момента или – ако не успее да го стори – да се срине под собствената си тежест. Струва ми се обаче, че една такава хипотеза е твърде невероятна, за да е възможно да се потвърди. А причината е, че българските социалисти чисто и просто са прекалено лишени от атрактивност, за да успеят да привлекат на своя страна статистически значим брой избиратели извън обсега на традиционните си привърженици от пенсионирани носталгици по времето на социализма и от хранещи симпатии към безметежността на късния социализъм хора в предпенсионна възраст.
Това, на което напомня БСП – и то още от началото на т. нар. преход, - е на нещо, което е почнало да умира, но така и не е успяло да завърши процеса. Сиреч тя прилича на човек в будна кома – налице е инерция, лишена от жизненост. Възникне някакво противоречие – напр. мнозина от ръководството й се обявяват против лидера Станишев, - но поредният пленум (или конгрес) като с магическа пръчица охлажда страстите и прави бившите конфликти да изглеждат изкуствени и дори напълно измислени, досущ като в духа на комсомолската самокритика! Обявяват се част от лидерите й за ляво крило и започват да се държат като ментори спрямо колегите си, но опре ли до гласуване на закон или решение в полза на някаква дясна политика в класическия смисъл на думата, от цялата тая критика не остава и следа! Провеждат се избори, спечелени от социалистите с над 11% пред втората политическа сила (парламентарните през 2005) и такива, в които губят катастрофално (парламентарните през 2009), а председателят им и в двата случая се държи по един и същи начин – каканиже с приспивна монотонност на пресконференцията в нощта на изборите, повтаряйки до втръсване 4-5 клишета, чието едничко предназначение е да убедят левите, че именно той, Станишев, и преди, и сега, и за в бъдеще е бил, е и ще бъде единственият, подходящ да оглавява тази партия!
Парадоксално казано, най-големият враг на социалистите е тъкмо това, което – поне привидно – най-много им помага в момента, а именно устойчивостта им. БСП напомня на айзберг, лениво носещ се по ледените води на океана – един прекалено стар и много бавно топящ се айзберг, оцелял до днес само и единствено благодарение на обстоятелството, че онези, които искат да го разрушат, не разполагат с ледоразбивач!
Социалистите у нас постоянно акцентират върху потребността от търсене на смисъл в политиката, какъвто през последните десетилетия в глобален план е наличен във все по-малки и по-малки количества. Непрекъснато се стремят да убедят избирателите, че много от нещата в живота на последните са в пряка зависимост от решенията на политиците. Същевременно те – избирателите – са все по-наясно, че днес на практика не е – и не може да бъде – така. Все по-малко са искрено вярващите в актуалното наличие на значими различия между дясното и лявото не само у нас, но и изобщо. Следователно, става все по-трудно и по-трудно успешно да се лансира тезата, че честата смяна на правителства и многократното провеждане на предсрочни парламентарни избори биха имали неблагоприятни последици за когото и да било. Независимо от недостатъчната си осведоменост, българинът поне все повече проумява, че изявления от този сорт не са – и не могат да бъдат – нещо повече от евтини пропагандни трикове. Не се изисква наличието на кой знае колко внушителен интелектуален капацитет, за да се досетиш, че ако случайно в периода октомври-декември има правителство в оставка или служебно такова, евентуалното неприемане на бюджет за следващата година в този отрязък от време би било съпътствано от възпроизвеждане на разпределението на финансовите средства в съответствие със заложените разчети за настоящата година!...
Да, днес политическото е все по-маловажно за сметка на все по-нарастващата значимост на икономическото. Олигархия – в това число и политическа – винаги е имало и ще има, само че напоследък олигархичните кръгове са все по-свързани с бизнес-делата, в които са въвлечени, и все по-малко зависят от политическата конюнктура. Да, олигарсите могат да си купят политици, които да обслужват интересите им, прокарвайки, да речем, един или друг законопроект в тяхна полза. Далеч по-евтино – и следователно много по-ефикасно – обаче би било да си наемат юридически и финансови експерти, които да им подсигурят промъкването през иглени уши покрай един вече действащ закон – и, разбира се, в огромното мнозинство от случаите те постъпват точно така.
Всички подозираме, че е така. Невъзможно е да сме лишени от политическа интуиция в такава огромна степен, че да предпоставяме наличието на пряка зависимост между това кой управлява и начина, по който се управлява. И въпреки това мнозина от нас демонстрират покъртителна наивност по отношение на политическото... – на думи. Рано или късно обаче не само действията и обстоятелствата, но и думите, ще се променят по посока проумяването на тази все по-задълбочаваща се тенденция към неглижиране на политическото. Щем не щем речникът ни ще става все по-аполитичен, а партиите – все по-принудени да се съобразяват с разширяването на аполитичната прослойка.
Мисля, че лидерите на БСП не съзнават това или, ако все пак го съзнават, правят го в крайно незадоволителна степен. Жертването на атрактивността в името на смисъла в епоха, когато политическото все повече губи смислеността си, ги поставя в позиция на вегетиращ - и затова бавно, ала сигурно смаляващ се – мастодонт.
Обратно на социалистите, десните у нас изглеждат крайно – и затова бутафорно – несериозни. И не само изглеждат – те са такива. Какво по-несериозно – бутафорно несериозно – от искането, цитирам мнозина политици, представящи се за десни, да живеем в нормална страна! Какво значи нормална страна? Нима нормалността се свежда до проблема за материалното благосъстояние на населението, до липсата на дупки по улиците или до заклеймяването на агентите на Държавна сигурност?!
Дясното отправя към обществото прекалено нелепи послания, за да бъде вземано насериозно. Т. нар. десни напр. настояват за повече морал в политиката (И какъв точно морал, моля?! Може би все пак не този на корумпирания политик?!), за сваляне на олигархията от власт (Извинете, но можете ли да ми дадете поне един пример с общество от което и да било историческо време, чиято структура не е олигархична?!), за контролиране на политиците от т. нар. гражданско общество (Как, чрез навлизането на представителите на последното в политическия живот ли?!)!!!
Всичко това, разбира се, е безкрайно смешно и - със самата тази своя смешност – забавно. То прекалено много прилича на безсмислиците, сладко изговаряни от малко дете и затова няма как да не буди поне мъничко симпатия.
А говоренето на левите? На какво прилича то? – На нищо, разбира се. Със самата си претенция да удържат политическото в полето на сериозното лидерите на БСП не само изглеждат анахронични; по-голямата беля е, че това ги прави безкрайно скучни и на всичкото отгоре отчайващо неспособни да напуснат територията на административното говорене, типично за представителите на институциите на ЕС понастоящем също толкова, колкото и за лидерите на Коминтерна в миналото!
Факт е, че т. нар. десни у нас учудващо лесно падат от власт. Спомнете си искането на вот на доверие от Филип Димитров през есента на 1992 – гласуване, което самият той бе наясно, че най-вероятно ще загуби. А и най-пресният пример е току пред очите ни; имам предвид, разбира се, оставката на Борисов на 20 февруари тази година.
Социалистите – напротив – винаги много трудно падат от власт. Припомнете си събитията през есента и зимата на 1996-1997. Но защо да се връщаме толкова назад в миналото, след като настоящата ситуация у нас красноречиво показва, че винаги, когато се закачи за властта, БСП държи да остане там максимално дълго...
В последна сметка българските социалисти трупат все повече негативи от пребиваването си във властта и, колкото по-често я получават и колкото по-дълго остават в нея, толкова повече разрушават собственото си политическо бъдеще! Въпреки всичко нашето време е много повече дясно, отколкото ляво – поне номинално. Ето защо е напълно логично да се допусне, че днес по-голям шанс да оцелеят имат левите партии, които системно се дистанцират от властта, отколкото тези, които се стремят да пребивават в нея ако не на всяка, то поне на много висока – вкл. и електорална - цена. Това в особено голяма степен важи за източноевропейските такива, които в добавка на неудобното от гледна точка на настоящето обстоятелство, че са леви, пъшкат под товара на авторитарното си минало.
Да, лявото у нас може да оцелее – не просто да вегетира в инерционна форма, а и да си създаде социална база за евентуалния си бъдещ подем, - но не и – в никакъв случай – през анахронизма на апаратната сериозност, демонстрирана от лидерите на БСП през цялото време от 1989 насам. Казвам може, но само по принцип. Мисля обаче, че социалистите ни нямат потенциал за това. По дяволите: та те нямат съзнание за случващото се в съвременната ни политика! Ето защо ми се струва, че сме обречени на дясно управление за един доста продължителен период. Не, не сега, разбира се – след време (тогава, когато десните – независимо коя партия ще ги олицетворява и как тя ще определя себе си) ще изземат от социалистите тъкмо онзи популизъм, който днес ги прави да изглеждат особено силни, а именно карикатурното патриотарство, прокламирането на идеята за разширяване на средната класа и, разбира се, бутафорната им сериозност!...