Рапсодия в червено: Отблясъци от омайните сънища на социалиста

...социалистът няма как да остане такъв, ако не прокламира непреходното величие на епохалната битка между труда и капитала...

Иван Бозуков


Социалистите... са сънували света. Сънували са го съпротивляващ се, тайнствен, видим, вездесъщ в пространството и непоклатим във времето; но са допуснали в неговата архитектура нежни и вечни пролуки от безразсъдство, за да знаят, че е лъжлив.

Струва ми се, че тази парафраза на думите на Борхес доста точно описва ситуацията на социалистите днес - като цяло - и това на сегашните български социалисти – в частност.

Ако у нас изобщо нещо олицетворява политическата обикновеност през всичките близо двадесет и четири години на т. нар. ни преход, то името му е БСП.

Ако у нас изобщо нещо олицетворява политическия абсурд през всичките двадесет и четири години на т. нар. ни преход, то името му е БСП.

Ако у нас изобщо нещо олицетворява политическото небитие през всичките двадесет и четири години на т. нар. ни преход, то името му е... БСП...

Странно нещо е българският социалист:
уж се сърди, когато е в опозиция, пък бяга от властта като дявол от тамян, щом му се предостави възможност да я получи;
уж се кълне, че разполагал с най-добрата стратегия за постигане на материално благополучие, пък я крие от всички като селска клюкарка, решително отказваща да разкрие пред съседките си рецептата за вкусното ястие, с което ги гощава, когато я посетят;
уж се гордее, че е правоприемник на БКП, но люто заклеймява всеки, дръзнал да й го припомни!!!

Ако от партиите, намерили място в четиридесет и втория парламент, Атака се оказа в най-неизгодна позиция поради (почти) мълчаливото си, ала натрапчиво отчетливо съдействие за избирането на кабинета Орешарски, твърде вероятно е другият голям губещ да е БСП. Защо ли? По няколко причини:

  1. С мандата й се излъчи правителство, протестите срещу което започнаха комай още преди да бъде представено в Народното събрание!
  2. Настоящата икономическа ситуация у нас ще принуди същото това правителство да предприеме стабилизационни мерки, които с голяма степен на сигурност ще бъдат ако не по-трудно поносими за гражданите, то поне толкова непопулярни, колкото бяха тези, прокарвани и реализирани от кабинета Борисов.
  3. Поради баналния факт, че е мандато носител, социалистическата партия не ще е в състояние първа да възнегодува срещу тези мерки, при което безпрепятствено ще позволи на всеки, който се пише опозиция, да спечели от това дивиденти на неин гръб...

Ако се замислите, няма как да не се съгласите, че в целия период на т. нар. преход БСП се е чувствала поне относително комфортно три и само три пъти, а именно в периодите:

  1. 8 ноември 1991 – 30 декември 1992 (или по време на правителството на Филип Димитров);
  2. 12 февруари 1997 – 16 август 2005 (или през времето на кабинетите Софиянски, Костов и Сакскобургготски);
  3. 27 юли 2009 – 29 май 2013 (или при управлението на ГЕРБ)!

Но всичко това са моменти, когато БСП е била в опозиция! – вероятно недоумяващо ще възразите. – Именно. Точно това е и причината, поради която тъкмо в споменатите отрязъци от време социалистите са се чувствали най-удобно, най-себе си или, ако щете, най-в собствената си кожа!

Причината да е така, както вероятно се досещате, е ултраелементарна. Просто социалистът на мига би престанал да бъде такъв, ако бъде обхванат от амнезия по отношение на отдавна отминалите партизански времена! При това съвсем не говоря само за българския социалист, а за социалистите изобщо, за социалистите поне в европейски, ако не и в глобален мащаб! Какво? Не вярвате? Ако е така, припомнете си или се информирайте какви бяха посланията на социалистическата кандидатка за президентския пост във Франция през 2007 Сеголен Роаял. За същата цел може да се осведомите и за редица изказвания на Тони Блеър, на Герхард Шрьодер или, ако трябва да дадем и балкански пример, на представителите на фамилията Папандреу...

Иначе казано, социалистът няма как да остане такъв, ако не прокламира непреходното величие на епохалната битка между труда и капитала, обявявайки едновременно:

  1. че последният все още е по-силен от първия,
  2. но и че първият е обречен някога – независимо кога – непременно да победи!...

Да се върнем обаче към конкретната ситуация на българските социалисти днес.

Едва ли някой си прави илюзии, че изобщо е възможно новоизбраният кабинет да провежда друга, ако не отчетливо дясна политика в икономическия смисъл на думата. Просто възгледите на премиера са такива, а освен всичко останало той е и икономист, при това компетентен икономист, независимо от репутацията си на сложна и противоречива личност, с каквато се ползва още от времето, когато – да припомним – бе финансов министър в правителството на Станишев.

Случва се така, че през цялото време от 1990 до днес правителствата ни водят – и е технически невъзможно да не водят – дясна икономическа политика, при което всеки път, когато във властта е бивала въвлечена БСП, това дълбоко е смущавало (и съответно отчуждавало от нея) някаква съвсем не пренебрежима по количество част от избирателите й. В резултат от това на изборите на 12 май за нея гласуваха цели три пъти по-малко граждани в сравнение с тези за Седмо Велико Народно събрание, проведени на 10 и 17 юни 1990 – обстоятелство, смущаващо най-вече и преди всичко поради факта, че тази относително ниска подкрепа бе реализирана след четиригодишно пребиваване в опозиция! Освен това от изборите за Тридесет и девето Обикновено Народно събрание – сиреч от 17 юни 2001 - до днес флуктуациите в подкрепата за тази партия се оказват прекалено незначителни, за да може да се твърди дори с минимална степен на сигурност, че в редиците й се влива свежа кръв. (Просто силно стеснена периферия и бавно, ала сигурно ерозиращо електорално ядро – нищо повече.)

Тук е мястото, където трябва да развенчаем три мита за социалистите, витаещи в публичното пространство още от самото начало на българския т. нар. преход и които – колкото и да е изненадващо – продължават да са живи и днес, а именно:

  1. че избирателите на БСП са монолитна група, гласуваща за тази партия като един и (едва ли не) под строй;
  2. че нашенският вариант на социализма, олицетворяван от БСП, е в много по-голяма степен селска, отколкото градска идеология;
  3. че каквито и да било промени в политиката и/или ръководството на БСП не биха могли да доведат до чувствително нарастване на общественото й влияние.

Вече немалката история на т. нар. ни най-ново демократично развитие свидетелства, че голяма част от избирателите на БСП са мигриращи – сиреч че в различни времена гласуват за различни партии. Така солидно количество от онези, които я подкрепиха на парламентарните избори на 10 и 17 юни 1990, гласуваха за СДС на тези, проведени на 13 октомври 1991. Сетне част от разочарованите от СДС се върнаха към нея на изборите от 18 декември 1994, люшнаха се към ОДС на тези от 19 април 1997, после – на изборите от 17 юни 2001 – удариха рамо на НДСВ и т. н., и т. н. – все в този ред и дух. Иначе казано, БСП в никакъв случай не е по-малко заплашена от загуба на избиратели в сравнение с другите партии, може би с особеното изключение на поне номинално разполагащото с гарантиран контингент от гласоподаватели ДПС.

Толкова по отношение на първия от изброените митове. Що се отнася до втория, достатъчно е да се проследи по населени места съотношението между БСП и ОДС на парламентарните избори от 1997, между БСП и НДСВ - на тези от 2001 - и между БСП и ГЕРБ - на тези от 2009, за да се установи колко несъстоятелен е той.

Искам да завърша с няколко думи по повод на третия от посочените митове.

Не е вярно, че БСП не разполага с потенциал за чувствително разширяване на електоралната си база. Фактът, че това не се случва, се дължи най-вече и преди всичко на обстоятелството, че номинално левите й послания драстично се разминават с провежданата от нея дясна икономическа политика, когато е във властта. Следователно, проблемът на БСП е не толкова електорален, колкото идеологически или, по-точно казано, той е електорален в степента, в която е и идеологически.

Ще кажете, че, както впрочем бе отбелязано по-горе, при участието си във властта БСП е технически невъзможно да провежда друга политика, освен дясна. Да, така е. Налице са обаче възможности за прокарване и реализиране на леви решения по като цяло ненакърняващи десния икономически курс проблеми, като напр. да се постави въпросът за премахването на т. нар. плосък данък. Това обаче, както е известно, няма как да бъде сторено в момента без риск за разпад на управлението поради различията по този пункт между социалистите и партията на Местан. Нищо обаче не пречи на първите поне да опитат, нали? Съвсем не лош за тях вариант би било да се явят на много скорошни нови парламентарни избори със солидното оправдание:

Направихме всичко възможно, но какво да сторим, след като сме малцинство в парламента!

За мнозина е пределно ясно, че идеологемата пазарна икономика е – и не може да не бъде – дясна. Не по-малко ясно е, че в обозрима перспектива двигател на икономическото развитие на Запада и по-специално в Европа ще е тъкмо тази идеологема. При това положение единственото, което остава на партиите, които под някаква форма не я споделят съвсем или дори са й дълбоко чужди, е да правят на избирателите си популистки реверанси, предназначени да напомнят на последните, че политическата сила, която биват призовавани да подкрепят, все пак – поне номинално – не е икономически дясна!
Ако БСП не стори това,
ако не го стори сравнително бързо – сиреч през следващите няколко години –
и ако не го стори със страст...,
не ще е далеч мигът, когато – макар и по-бавно и мъчително – ще бъде застигната от участта на т. нар. традиционно десни и на вече принадлежащото на историята НДСВ.


Назад към Политиконата

Назад към целокупността на всичкия протекторат

Към началната страница на сайта