С насмешка към смешката, наречена „задължително гласуване”

...въвеждането на задължително гласуване е излишна мярка с непредвидим краткосрочен ефект, благоприятстваща формирането на „твърд” двуполюсен модел в по-далечна перспектива...

Иван Бозуков


Едно от най-важните човешки права е правото да бъдеш крив.
Франсоа Волтер

Всичко в човешкия (и в частност в обществения) живот се свежда до един-едничък – и затова вездесъщ – въпрос, разделен на два подвъпроса, а именно:

  1. Как да прекалим максимално – по възможност във всичко?
  2. Как да го сторим така, щото да изглежда, че, правейки го, сме останали възможно най-умерени?

Очевидно е, че задължителното гласуване няма да бъде въведено преди очертаващите се на хоризонта предсрочни парламентарни избори. Намирам обаче за възможно ние, българите (и в частност произлизащата из средите ни наша политическа прослойка), все някога да сглупим дотолкова, щото да опитаме да го изпробваме.

Любопитно е (макар съвсем да не е нелогично), че у нас напоследък все повече расте симпатията към ретроградни политически практики от сорта на тежнения към възстановяване на монархията (Симеон Сакскобургготски през 2001) или пък апели за въвеждане на мажоритарната избирателна система и за създаване на законодателна възможност за отзоваване на депутати, кметове и общински съветници (т. нар. вълнения от февруари-юли 2013).

Няма нищо лошо в ретроградността, разбира се, стига:

Именно такъв (сиреч фарс) се очертава да е евентуалното задължително гласуване у нас, ако някога в неопределеното бъдеще все пак бъде въведено.

Засега да оставим това обаче и да се съсредоточим върху генезиса на тази кризисна мярка, предназначена да бъде прилагана в страни, където избирателната активност бива интерпретирана като ниска. Въпросът е дали последната в България в периода между 10 юни 1990 (първият тур на изборите за Седмо велико народно събрание) и 25 май 2014 (току-що отминалите избори за евродепутати) е достатъчно ниска, та да оправдае прибягването към споменатата мярка. И колкото и странно да ви се струва може би, отговорът на този въпрос е гръмко и категорично Не.

Ето ги фактите, изводите – след тях, макар че, сигурен съм, можете да си ги направите и сами.

Най-високата избирателна активност в рамките на споменатия период е регистрирана на първия тур от изборите за Седмо велико народно събрание, проведен на 10 юни 1990 (около 86%), а най-ниската (около 32%) – на извънредния вот за евродепутати от 20 май 2007. На наскоро отминалите евроизбори у нас бе отчетена избирателна активност от около 36% (сиреч само със 7% по-ниска от средната за всичките страни в ЕС). Съпоставим с този бе и броят на гласувалите в евроизборите от 7 юни 2009. Освен на първия тур от изборите за Седмо велико народно събрание, много висока активност бе регистрирана и на тези за Тридесет и шесто обикновено народно събрание от 13 октомври 1991 (около 81%), на първия тур от последвалите скоро след тях президентски избори, проведен на 12 януари 1992 (около 75%), както и на предсрочния вот за Тридесет и седмо обикновено народно събрание от 18 декември 1994 (отново около 75%). На всички останали избори по протежение на споменатите почти 24 години средната избирателна активност при гласуването за парламент се колебаеше между малко над 50 и малко над 60%.

Какво ни казват тези числа?

  1. Екстремално висока активност е била налице само през първите няколко години от т. нар. преход, като за това има поне две конкретно идентифицируеми причини, а именно:

  2. Избирателната активност на местни избори е чувствително по-ниска от тази при гласуването за парламент, като изключение в това отношение прави само първият тур на местните избори от 13 октомври 1991, когато те бяха проведени паралелно с тези за Тридесет и шесто обикновено народно събрание.
  3. Най-ниска е избирателната активност при гласуването за евродепутати – при това тя е такава не само у нас, а и в почти всички страни от ЕС като цяло.
  4. На всички парламентарни избори в периода между 19 април 1997 (гласуването за Тридесет и осмо обикновено народно събрание) и 12 май 2013 (това за Четиридесет и втори парламент) избирателната активност се колебае между малко над 50 и малко над 60% - сиреч тя би трябвало да бъде отчитана като побираща се в нормата на фона на гласуването в парламентарни избори не само в рамките на страните от ЕС, но и по отношение на всички държави с формално функционираща представителна демокрация изобщо. Нещо повече: предвид факта, че биват ползвани избирателни списъци с може би между милион и милион и двеста хиляди неналични в страната избиратели, най-вероятно действителният процент на редовно гласуващите в парламентарни избори български граждани е между малко под 2/3 и малко над 3/4 от всички имащи право на глас – сиреч той не просто е приемлив, а, обективно погледнато, се стабилизира към много висок.

Когато се предлага въвеждането на нещо кардинално ново, каквото безспорно би било задължението да се гласува, най-важното е не дали то е справедливо (от гледна точка на правото всяко нещо – всяко без изключение – може да бъде изкарано и като еманация на справедливостта, и като проява на възможно най-брутална несправедливост), а какви биха били ефектите върху сферата, в която ще се прилага. От тази перспектива т. нар. задължително гласуване не само е уравнение с много неизвестни, но и – Уви! – такова с поне един известен резултат, а именно установяването на две и половина партийна система, при която единият полюс ще се сформира около нещо като ГЕРБ (макар не задължително точно ГЕРБ), другият – ще се консолидира около нещо като БСП (макар не задължително точно БСП), а половинката, разбира се, ще е ДПС. Иначе казано, евентуалното задължително гласуване би реанимирало и – което е по-важното – в последствие и бетонирало свирепо заклеймявания у нас през последните поне 20 години двуполюсен модел.

На първо време обаче не двуполюсният модел би бил основният проблем при евентуалното въвеждане на задължението да се гласува. Не – този проблем би възникнал и би се изострил постепенно, в течение на няколко избора. Това, което би дестабилизирало политическата ни система почти до ръба на нейния разпад, би било обстоятелството, че най-вероятно избирателната активност действително би се повишила, па макар и сравнително слабо – да речем с между 500 000 и 1 000 000 гласа, като в резултат на това бонусът би бил не за основните политически сили – всъщност такъв със сигурност не би имало за нито една от тях, - а за малки партийки, голяма част от които въпреки това биха останали извън парламента, при което ефективно реализираният вот би се свел до (все още) немислимите в момента 60-65% от подадените гласове! При това положение може да се случи така, че да бъде сформирано правителство от политически сили, подкрепяни от не повече от милион и двеста хиляди – милион и триста хиляди избиратели, какъвто впрочем е случаят с кабинета Орешарски.

Казано накратко: въвеждането на задължително гласуване е излишна мярка с непредвидим краткосрочен ефект, благоприятстваща формирането на твърд двуполюсен модел в по-далечна перспектива.

А сега малко за гласуването под формата на право и за същото във вида на задължение.

Азбучна истина в правото е, че не съществува право, което в същото това време да е и задължение и обратното. Иначе казано, трябва да си плащам данъците не защото това е мое право, а защото съм длъжен да го правя. По силата на същата логика, ала с обратен знак, ако не съм длъжен да гласувам, мое право е не само да реша да подкрепя някоя от предлаганите ми политически алтернативи, но и – което никак не е маловажно – да реша дали изобщо да отида до избирателната си секция или не. Първото от тези две решения се отнася до обема на процедурата, наречена гласоподаване, а не – нещо особено важно – до това дали възможността да гласувам ми се вменява като право или като задължение. Правната възможност (или невъзможност) да взема второто решение – а именно, да припомним, това дали да отида до избирателната си секция или не – е онова, което дефинира избирането като право или съответно като задължение. При това юридически трикове от сорта на тези, изтъквани напр. от Георги Близнашки, че, видите ли, щом имало правна възможност едно право да се упражнява в пълния си обем, нямало проблем то да стане и задължение, без в същото време да престава да бъде право, не са нищо друго, освен вариация на често срещаното в правото оправдаване на юридически решения с неюридически псевдоаргументи!

Разбира се, че съществува техническа възможност всички да бъдем законодателно натирени към урните, също както е ставало през социализма, па макар и без наличието на формална забрана да не се гласува, само дето сега – точно като през последния близо четвърт век – бихме гласували многопартийно или, ако предпочетем, с недействителна бюлетина. Ако това се случи обаче, то би имало поне три отрицателни ефекта по отношение акта на избиране, а именно следните:

Чуват се гласове в подкрепа на провеждането на референдум, на който гражданите сами да се произнесели в полза или във вреда на въвеждането на задължително гласуване. Страхувам се, че подобно безумно предложение е не по-малко смехотворно от самото евентуално въвеждане на задължително гласуване. Защо ли? Ами просто помислете колцина (и най-вече кои) биха взели участие в един такъв референдум. Ако той се проведе самостоятелно, а не паралелно с някакъв друг вид избори (за предпочитане парламентарни, тъй като, както вече бе споменато, на тях у нас – а и далеч не само у нас – се гласува най-масово), активността едва ли би била особено висока – справка гласуването в референдума за или против построяването на АЕЦ Белене, когато до урните склониха да се разходят само двадесетина процента от имащите право на глас. При това кои ще бъдат тези, които все пак ще си направят труда да вземат участие в един такъв референдум? Кои други, ако не най-активните политически – и следователно интерпретиращи гласуването не като право, а като, извинявам се за популисткия израз, граждански дълг?! Иначе казано, резултатът би бил ясен и той, разбира се, би бил в подкрепа на задължителното гласуване. Същият – то се знае – би бил резултатът и при провеждането на референдум за задължително гласуване паралелно с други (Може би парламентарни?) избори. Разликата вероятно би била в това, че в него биха участвали повече избиратели и – може би – в това, че – по тази причина – подкрепата за задължителното гласуване не би била чак толкова ясно изразена.

Ясно е, че евентуалното въвеждане на задължителното гласуване не би навредило никому – най-малкото на онези, които ще нарушат закона, независимо дали ще го сторят съзнателно или просто поради тотално липсващ интерес към политиката. Или, ако си позволя едно сравнение, то би се оказало принудително спрямо онези, които така или иначе няма да гласуват, точно толкова, колкото забраната за пушене на закрити обществени места пречи на пушачите, посещаващи закрити обществени места, където се пуши! Погледнато от тази перспектива, задължителното гласуване не би било нещо кой знае колко особено (защото, да повторим, не би променило кардинално навика на повечето от негласуващите да не бият път до избирателната си секция). Нещо повече: би могло да внесе свежа струя във все по-скучния и все по-банален роден политически театър. То обаче – и това ми се струва особено важно – не само би бетонирало политическата ни система като двуполюсна в една по-далечна перспектива, но и би било съществена стъпка по посока отчуждаването на рационално мислещия индивид от самата идея за граждански и човешки права, защото правото е право тогава и само тогава, когато имаш право и да не се възползваш от него, нали?

Спущено на 10 юни 2014.

Под ефективно реализиран вот имам предвид гласовете, подадени за влезлите в парламента партии. В процентно отношение най-малко бяха те на парламентарните избори от 13 октомври 1991 и на тези от 12 май 2013 (едва по около 3/4 от всички подадени гласове), а най-много – на изборите от 19 април 1997 (92.36%) – бел. авт.


Назад към целокупната Политикона барабар с всичко в нея

Назад към случките, случванията и случващото се

Към началната страница на сайта