В лабиринтите на електоралната аритметика
Ако почти половината от избирателите... откажат да упражнят правото си на глас, поведението им може ли да се отчита като проява на негативно отношение спрямо парламентарно представените политически сили или към всички партии изобщо?...
Иван Бозуков
В началото да направим няколко уговорки:
И така: казва ни се (твърдят го мнозина), че настоящият четиридесет и втори парламент бил имал критично ниска степен на легитимност. Като аргумент в подкрепа на това твърдение се изтъква фактът, че, видите ли, на изборите на 12 май тази година били гласували едва 51.33% от избирателите. За сравнение на изборите за 40-то Народно събрание на 25 юни 2005 гласуваха около 55% от имащите право да го сторят, а на тези за 38-мо Народно събрание, проведени на 19 април 1997 – между 55 и 60%. Малко – но само малко – по-висока бе електоралната активност на изборите за 41-во Народно събрание, проведени на 5 юли 2009, когато гласуваха около 60% от избирателите и на тези за 39-то Народно събрание, проведени на 17 юни 2001, което бе избрано с гласовете на 63% от избирателите...
Разбира се, че в началото на т. нар. демократични промени избирателната активност бе значително по-висока (напр. на изборите за 7-мо Велико народно събрание през 1990 гласуваха между 85 и 90%, на изборите за 36-то Обикновено народно събрание през октомври 1991 – над 80%, а на тези за президент през януари 1992 и за 37-ми парламент през декември 1994 – по около 75%). Това обаче се дължеше много повече на еуфорията от въвеждането на многопартийната система, отколкото на действително желание у гражданите да влияят върху политическия процес...
След като изяснихме това, да поставим проблема с т. нар. легитимност на новоизбрания български парламент. Онези, които настояват, че той бил с критично ниска степен на подкрепа, често изтъкват едно невярно обстоятелство, а именно, че зад депутатите в него стояли едва около 1/4 от гласоподавателите. Да изчислим: при избирателна активност от 51.33% и реализирани гласове (сиреч гласове, подадени за парламентарно представени партии) от 3/4 от тях излиза, че зад депутатите в настоящото Народно събрание стоят около 38, а не 25% от избирателите. За сравнение трябва да отбележим, че парламентарно представените политически сили в 38-мия парламент бяха избрани с гласовете на около половината от избирателите, тези в 39-тото Народно събрание - с гласовете на около 55% от имащите право на глас, депутатите в 40-тото Народно събрание с около 45%, а тези в 41-вия парламент – с малко под 50%.
Безспорно зад депутатите в настоящия парламент стоят най-малко гласове в сравнение с всички избори от 1990 насам – не драстично по-малко обаче.
След като изяснихме това, да видим колко гласове стоят зад формиралите се правителства от началото на т. нар. преход и дали кабинетът, който се очертава да бъде гласуван скоро, ще е с много по-ниска подкрепа от тази за кабинетите преди него през последните 23 години.
Коалиционното правителство на Димитър Попов, формирано на 7 декември 1990, бе гласувано (и през голяма част от едногодишното си управление - подкрепяно) на практика от всички политически сили, представени в 7-ото Велико народно събрание – сиреч зад него застанаха депутати, избрани с около 85% от всички имащи право на глас. По този показател то решително изпреварва всички правителства след него, както и предхождащото го с министър-председател Андрей Луканов, което се ползваше с подкрепата само на депутатите от БСП, избрани с около 40% от гласовете на всички имащи право на глас.
Относително висока бе степента на подкрепа за правителството на Филип Димитров (8 ноември 1991 – 30 декември 1992), гласувано и подкрепяно през краткия си мандат от депутатите на СДС и ДПС – сиреч сумарно от тези, избрани с гласовете на около 34% от всички избиратели, това на Любен Беров (30 декември 1992 – 17 октомври 1994), зад чиито поддръжници стояха приблизително същия брой гласове, кабинетът на Жан Виденов (26 януари 1995 – 12 февруари 1997), подкрепян от депутати, избрани с около 32% от гласовете на всички избиратели, този на Иван Костов (21 май 1997 – 24 юли 2001), избран и управлявал с гласовете на депутати, зад които – поне в началото - стояха около 31% от всички избиратели, правителството на Симеон Сакскобургготски (24 юли 2001 – 16 август 2005), в подкрепа на което застанаха депутатите на НДСВ и ДПС, избрани общо с гласовете на малко над 30% от всички избиратели и – накрая – кабинетът на Сергей Станишев (16 август 2005 – 27 юли 2009), избран с гласовете на депутатите на БСП, НДСВ и ДПС, получили доверието общо на между 30 и 35% от всички избиратели.
Да, зад очертаващото се правителство на Пламен Орешарски ще застанат депутати, избрани с по-малко от тези 30-35% от гласовете, формирали управляващите мнозинства в периода 1991-2009 – като се съберат гласовете на БСП и ДПС, които сумарно са около 21% от всички имащи право на глас и като се добавят депутатите, които (евентуално) ще се отцепят от ГЕРБ и/или от Атака, най-вероятно зад този кабинет ще стоят гласовете на около 22-23% от всички избиратели. За сравнение зад спечелилото проведените на 5 юли 2009 избори за 41-во Народно събрание ГЕРБ застанаха малко под 24% от всички гласоподаватели и като се има предвид, че правителството на бившия премиер Бойко Борисов разполагаше с твърдата подкрепа на още десетина депутати, можем да заключим, че то е управлявало с гласовете на не повече от 25-26% от всички имащи право на глас...
Завършвам с няколко въпроса, изводите си ги правете сами:
Просто поради изтрезняването от електоралното пиянство след първоначалното избухване на демокрацията през последните години избирателната активност у нас постепенно спада, при което, разбира се, постъпателно намалява и броят на избирателите, стоящи зад парламентарните мнозинства. Напълно естествено е в определен момент – може би скоро, може би не чак толкова – броят на гласуващите в парламентарни избори да удари дъното и дори да започне леко да се увеличава. Това обаче едва ли ще е резултат от успешно провеждана държавна политика или – още по-малко вероятно – от осъзнаването на мнозина, че много по-добре, отколкото през последните 16 години, у нас просто е практически невъзможно да се управлява. Не, бъдещото прекратяване процеса на свиване на електоралното тяло в България не ще е резултат нито от административни мерки, нито от повишаване степента на рационалност на избора. То по-скоро ще е проява и продукт на вече пробуждащото се, ала все още до голяма степен несъзнавано разбиране, че политиката е – и не може да не бъде – много повече от спектакъл, предназначен... просто да удовлетворява електоралния глад за зрелища...