„Ветровете” на... ескалацията: Спомени от бъдещето с днешна дата
Няма тайни сценарии. Няма скрита сила зад публично демонстрираната политическа глупост. Няма нито олигархична схема за управление на държавата, нито – още по-абсурдно – външен заговор за поддържането на такава. Няма ловък „кукловод”, таящ се в „сенките” на публично демонстрираната власт...
Иван Бозуков
Започвам с няколко въпроса по повод политическата ситуация у нас днес, 17 юни 2013:
Колкото и странно да изглежда на мнозина, отговорът на първия от поставените въпроси е най-лесен. Разбира се, че с днешна дата в България не управлява никой! Да, имаме правителство, ала то е просто формално юридически факт и нищо повече. Да, имаме парламент, но нито една от партиите в него всъщност няма ни най-бегла представа нито защо е вътре, нито какво всъщност иска да постигне в настоящата ситуация. Да, имаме президент, обаче той няма нито достатъчно авторитет, нито достатъчно политическа воля, нито, разбира се, достатъчно правомощия, за да стори каквото и да било за прекратяване на безпорядъка в управлението на страната...
Идеята, че била управлявала олигархията, е смешна и нелепа, тъй като е всеизвестно (наблюдавахме го по време на управлението на т. нар. тройна коалиция), че Орешарски съвсем не е човек, който току-така може да бъде превърнат в кукла на конци и че през последните години е във все по-голяма степен политическо лице на партийно необвързаното ляво, отколкото човек, интерпретиран като занимаващ се с някакъв – какъвто и да било - крупен бизнес, благоприятстващ срастването на политическата с икономическата власт. Очевидно е, че решението за Пеевски (едно извънредно глупаво решение, дума да няма) наистина е негова приумица, която реваншистки настроените лидери на БСП и ДПС просто не успяха да се удържат да приемат, макар част от социалистите открито да се противопоставиха на това.
Онова, което Орешарски не прецени и което вкопчилите се в самоубийствена псевдо-коалиция поддържащи го партии – БСП поради вътрешна слабост, а ДПС защото кандидатът все пак е депутат от собствените им редици – нямаше как да преценят, бе какво форматът на все още настоящото правителство позволява и какво той изключва, при това категорично и безусловно. Те не прецениха, че новосформираното – и явно вече отиващо си – правителство може да прави всичко друго, само не и да се държи като алтернатива на управлението на ГЕРБ, поради тривиалния факт, че зад него не стои монолитно – и достатъчно широко – парламентарно мнозинство. Така предизвикаха инак лесно предвидимия ефект на снежната топка, която, превръщайки се в лавина, много скоро ще отнесе очевидно съставения през пръсти кабинет Орешарски, а с него вероятно и самия четиридесет и втори парламент.
Това, което на нас, българите, не ни достига, е аналитична култура. Ако такава бе налице в достатъчна степен, едва ли бихме считали, че ходовете на политиците ни непременно – или с голяма степен на вероятност – са: а/ хитри б/ и като такива умело замислени да подсигурят бъдещата им политическа кариера.
От друга страна онези, които се занимават с едър бизнес, се интересуват най-вече и преди всичко от правенето на пари и в това си качество нямат никакво – или почти никакво – отношение към политическото управление. Големи пари в смисъла на наистина големи, такива от порядъка на милиарди, в политиката няма и всъщност никога не е имало. Да, в сравнение със средните доходи на редовия гражданин тези на политиците са в пъти по-високи, но като цяло тези пъти рядко са двуцифрено и само много, много рядко – трицифрено или по-голямо число.
Няма тайни сценарии. Няма скрита сила зад публично демонстрираната политическа глупост. Няма нито олигархична схема за управление на държавата, нито – още по-абсурдно – външен заговор за поддържането на такава. Няма ловък кукловод, таящ се в сенките на публично демонстрираната власт. Такова нещо, разбира се, нито има, нито е имало когато и да било. Това, което го има, го виждаме и сами и то, както всички прекрасно знаем, е чудовищно количество некомпетентност и пряко произтичаща от нея почти невероятна по мащабите си недалновидност...
Това, което наблюдаваме в момента, е вълна от продължението на един разрастващ се в дълга времева перспектива - защото е неконсумиран - протест, а именно този, който започна през февруари и който бе истински отприщен с оставката на премиера Борисов. А протестът е неконсумиран, просто защото не предизвика никаква, ама абсолютно никаква – па била тя и чисто фасадна - промяна в политическата конюнктура. Какво ти: та той дори не доведе до генериране на жизнеспособна алтернатива на управлението на ГЕРБ!
Трябва да бъде подчертано, при това много дебело, че в голямата си част т. нар. протестиращи са изразители на едно стихийно (и затова, поне на този етап, неподдаващо се на управляване и насочване) недоволство. Доколкото реакцията им е смислена (а тя е такава само отчасти, при това в не много висока степен), евентуалната й смисленост съвсем не може да бъде сведена до елементарния консумистки лозунг искаме да живеем по-добре. И това го има, разбира се - населението на България все пак е едно от най-бедните в Европа. Има го, ала то е само пяната на повърхността, само изтъкваният по подразбиране конформистки аргумент, който пръв се появява в съзнанието на демонстрантите, когато ги попитат защо всъщност протестират.
По отношение на голяма част от участниците в протестите оставката на кабинета Борисов – на 20 февруари - и избирането на Пеевски за шеф на ДАНС - сега - подействаха по съвсем същия начин, по който действа червеното на бика. И двата пъти (първият като зашеметяващо откритие, вторият – като конвенционализирано продължение на първия) се случи някакво сепване, нещо като пронизване от мълния, както вероятно би го нарекъл Ошо, което би могло да бъде изразено примерно така:
Бре, ама ние сме били силни – при това много! Далеч по-силни сме, отколкото изобщо някога сме предполагали, че е възможно да бъдем! Толкова сме силни, че е невъзможно – просто няма начин – да не постигнем всичко, каквото поискаме!
Няма нищо по-погрешно от едно такова допускане, разбира се. Ясно е, че ако Борисов не бе подал оставка, в голямата си част т. нар. протестиращи въобще нямаше и да се сетят да му я поискат! Още повече, че само след няколко месеца предстояха редовни парламентарни избори...
Това колко неравнопоставени са силовата машина на държавата от една страна и демонстрантите – от друга – можем да установим, наблюдавайки случващото се понастоящем в съседна Турция. Освен това не е чак толкова далечен споменът за станалото у нас в периода 10 януари - 4 февруари 1997, като свидетелите на случилото се в онзи момент няма как да не съзнават, че единствената причина, поради която не се стигна до кръвопролития тогава, бе липсата на нагласа у ръководството на БСП да удържи властта силово. Винаги обаче (и точно това е важното), когато някой е на власт и поради самия този факт разполага със силовите ресурси на държавата, възможността да прибегне към репресии и насилие за потушаването на едни или други протести е налична по принцип. При това мантри от сорта на това не може да се случи в държава членка на ЕС, няма да посмеят, ще срещнат масирана съпротива от страна на силовите структури и други подобни имат само относителна валидност...
Да се върнем обаче към исканията на протестиращите и да видим какво представляват те. За целта ще разпределя последните в три категории, а именно:
Ако искането за промяна в т. нар. Изборен кодекс се свежда до замяна на пропорционалната избирателна система с мажоритарна, разочарованието на демонстрантите от евентуалното взимане на едно такова решение би било тотално и незабавно – имам предвид веднага след провеждането на първите избори по мажоритарен начин, разбира се. Така е, тъй като зад призивите за мажоритарност всъщност прозира нещо, за което последните по никакъв, ама по абсолютно никакъв начин не се отнасят, а именно силно отрицателно отношение към партиите като такива. Какво твърди демонстрантът, настояващ за замяна на пропорционалния принцип с мажоритарен? Какво ли? – Ами примерно следното:
Не желая партиите да ми налагат списъци с кандидати, а искам в парламента (респективно в общинския съвет) да ме представлява човек, когото съм подкрепил лично.
Да, мажоритарната избирателна система представлява точно това. Има обаче една подробност, която съвсем не е маловажна, а именно, че човекът, когото избирателят е подкрепил лично, поне в 95% от случаите ще е партийна кандидатура, а в останалите 5 или по-малко процента ще е издигнат от гравитиращ около някоя от партиите инициативен комитет и като такъв – сиреч като партийно ангажиран – в горе-долу същите 95% от случаите ще предпочете лоялността към подсигурилата му политическа кариера партийна централа (респективно свързан с такава инициативен комитет) пред тази към избирателите си, а в останалите 5 или по-малко процента просто ще бъде заклеймен от партията си, маргинализиран и в последна сметка ликвидиран политически. (Говорим за ситуациите, в които има отчетливо разминаване между настроенията на избирателите и политиката на поне номинално подкрепяната от тях партия, разбира се.) С други думи, гласуващият мажоритарно би наливал гориво в двигателя на партийната машинария, гласувайки за личности по съвсем същия начин, както избиращият пропорционално го прави, подкрепяйки партийни листи или отделни кандидати в тях!
В последна сметка, ако искаме политическата ни система да е демократична, а протестиращите в един глас заявяват точно това, трябва да сме наясно, че такава е невъзможна извън и без съставляващите гръбнака й партии. Партиите са просто единствено валидният – поне засега, а вероятно и завинаги – механизъм, посредством който гражданите да бъдат представлявани в един демократичен парламент. Следователно, ако схващаме принципа на мажоритарността като някакъв вид протест срещу партиите, би следвало да си даваме сметка, че онова, което всъщност искаме, съвсем не е демократичност в управлението, а нещо съвършено различно, свеждащо се до единствените две възможни алтернативи на демокрацията, а именно диктатура и/или анархия.
Що се отнася до исканията за конституционни промени, поне до днес не чух нито едно – повтарям, нито едно – конкретно предложение в тази насока. За какво всъщност пледират онези, които искат приемането на нов основен закон:
Съвсем не е трудно да запалиш конституцията. (Всъщност то е точно толкова лесно, колкото и да дефилираш с множеството по улицата с виковете О-став-ка!, О-став-ка!.) Малко по-затормозяващо, разбира се, е преди да й драснеш клечката, да се позачетеш в нея...
А сега малко за колоритния популизъм. Да вземем искането за установяване на механизъм за отзоваване на депутати и общински съветници.
Да си представим, че депутатът X окаже съпротива на опитите на някаква олигархична групировка да го вербува да гласува за даден закон в нейна полза. Какво би могла да направи тази групировка? Да допуснем, че последната е наистина много мощна организация или корпорация от такива. Тя би могла, разбира се, да потърси (а, както знаем, не намира само този, който не търси) неудобни факти от биографията на X и да подеме медийна кампания, посредством която тотално да го дискредитира в очите на избирателите му. При това положение последните биха могли, привидно съвсем свободно и без ничия принуда при това, да поискат да го отзоват, настанявайки в парламентарното му кресло някой доста по-благосклонен към законодателните планове на въпросната групировка неин човек, нали?!...
Сред исканията на т. нар. протестиращи, разбира се, има и неща, които, ако и да са с нулев или близо до нулевия коефициент на полезно действие, поне няма как да навредят. Такова е това за наличието на т. нар. граждански квоти във важни държавни институции. Тези квоти, разбира се, биха били само декор, само зрителна измама, че гражданите участват във взимането на важни за страната или относно някакъв значим аспект или елемент от управлението й решения. Както се казва, нищо лошо в самоизлъгването, щом то никому с нищо не вреди, нали?...
Завършвам с опит за прогнозиране на това, което вероятно ще се случи с политическата ни система като цяло.
Смяна на политическата система ли? Ама за това ли говорихме?! Такава, разбира се, няма да има! Успокоителното е, че ще се създаде привидност за наистина масивна политическа промяна... – и дори за известно време, в продължение на години може би, тя ще бъде преживявана като действителност. След това обаче ще се огледаме, само за да установим, че народната мъдрост преоблякъл се Илия пак в тия за пореден път се е потвърдила.
Това е логиката на нещата. Не желая да формулирам оценъчни твърдения и да я представям като добра или лоша. Става въпрос просто за социално-политическа гротеска и за нищо друго. Във всеки случай щом абсурдът – в една или друга степен – съпътства индивидуалното битие на всеки от нас, защо това да не важи и за колективното ни такова и - в частност - за политиката?