Защо Левски не стана шампион
Иронията на ситуацията... е в това, че Левски все пак можеше да стане шампион...
Иван Бозуков
Отговорът е кратък и ясен: Левски не стана шампион, защото не заслужаваше да стане шампион.
През последните години статуквото в българския клубен футбол започна да се променя и мисля, че това е за добро. Фактът е повече от очебиен: през последните четири години нито Левски, нито ЦСКА, сочени по общо мнение за грандове на родния ни футбол, не станаха шампиони. За сметка на това два провинциални отбора като Литекс и Лудогорец спечелиха това отличие по два пъти.
Защо се получи така ли? Ами много просто: напоследък все повече и сините, и червените страдат от един все по-задълбочаващ се хроничен синдром, а именно от прекомерни амбиции с критично ниска степен на покритие. Отношението и на двата тима (ръководства, футболисти, публика) към Лудогорец – днес – и към Литекс - през шампионските им сезони 2009-2010 и 2010-2011 – беше, меко казано, неглижиращо.
Нека се смеят сега, ние ще се смеем последни, защото винаги ние сме тези, които се смеят последни!
Това бе подтекстът – а понякога и текстът – на споменатото отношение.
Те – Лудогорец и в по-малка степен (все пак е утвърдена марка в българския футбол през последните 16 години) Литекс - са само временно явление, модна тенденция, която по неотменна футболна необходимост скоро ще отшуми и тогава ние – Левски и ЦСКА – пак ще се озовем на върха, просто защото сме „орисани” да се задържаме там много по-често от всички останали...
Една от най-изумителните странности в живота е, че почти винаги този, изпод чиито нозе издърпват килимчето, е последният, който разбира това. А когато се усети, обикновено е прекалено късно, за да успее да се задържи на крака...
Защо си послужих с тази алегория ли? - Защото мисля, че тя доста точно представя това, което се случва с (и в) Левски и ЦСКА понастоящем... – и не само; тенденцията, тласнала двата клуба по нанадолнището, датира поне от 20, ако не и от повече години.
Фактите говорят винаги. Често обаче не ги чуваме или чуваме от тях само онова, което ни изнася да чуваме.
През последните 20 – или малко повече – години и сини, и червени правеха точно това. Струва ми се обаче, че при Левски проблемът е по-сериозен, отколкото при ЦСКА, просто защото последните имаха шанса – да, именно шанса, а не нещастието – през времето на т. нар. преход по-често от първите да не са шампиони. Това някак ги поотрезви. Поснижи амбициите и на ръководството на отбора, и на футболистите и – което може би е най-важното – на публиката им. Армейците попрестанаха да възприемат сезона без титла като тотален провал. Разбира се, че това е твърде относително казано (поотрезви, поснижи, попрестанаха...). Разбира се, че никой привърженик на този отбор не би признал, че мерникът е поснижен. Освен това една нова титла е достатъчна, за да се пробуди наново позаспалият шовинизъм на червените – с пълна сила при това...
Толкова за ЦСКА. Сега да се върнем към току-що изгубилия шампионата Левски.
Сините имаха шанса да спечелят няколко мача в деветдесетата минута. При това победите в два от тях – този с ЦСКА и особено срещата с Лудогорец – бяха по-скоро плод на случайност, отколкото на проявени футболни умения. Тази прословута деветдесета минута обаче до такава степен завъртя главите на левскарите, че те сякаш си повярваха, че каквото и да правят, успехът в края на този сезон им е в кърпа вързан. Така беше на мача с Берое, така стана и в сблъсъка им с Лудогорец.
Та думата ми е за онова, което се случи с (и в) Левски точно след пировата им победа с разградчани. Вместо да си признаят, че специално в този мач бяха далеч по-слаби от съперника си и че само шансът ги спаси от тежка загуба, и ръководството, и футболистите на този клуб започнаха да се надпреварват да говорят, че, видите ли, Левски все пак заслужавал титлата, тъй като (обективно) бил най-силният отбор у нас и защото изиграл с Лудогорец един равностоен мач, което, както вече бе подчертано и както знаят всички проследили мача, изобщо не е вярно. Стигна се дори до там, че президентът на клуба обяви, че Господ бил от Левски...
Няма нищо по-разбираемо от надделяването на емоциите в моменти на големи – или поне важни - победи. Нищо, ама съвсем нищичко не пречи обаче да си признаеш, че късметът те е покрил, независимо от бурната радост, която изпитваш и едновременно с това да съзнаваш, че той – късметът – е най-изменчивото нещо на света – днес е с теб, утре – с някой друг, в други ден... кой знае...
Не по-малко измамна е предварителната радост. Обстоятелството, че ти остава само един мач, при това с привидно лек съперник, не е никаква, ама абсолютно никаква гаранция, че ще го спечелиш. Още повече когато – ако – знаеш, че самият ти не си особено силен. Явно футболистите и ръководството на Левски не знаеха това. Явно главозамайването след победата над Лудогорец, още повече че тя дойде само три дни след драматичната загуба от Берое, им дойде доста в повече, отколкото бяха в състояние да понесат. Явно още тогава, след фатално щастливата деветдесета минута на мача с Лудогорец, бяха обладани от тоталната сигурност, че са шампиони...
Да, в случая – както често става – главозамайването изигра лоша шега на сините. Но не само то - и дори не предимно то – допринесе в решаваща степен за загубата на титлата. Онова, което всъщност превърна Левски в аутсайдер за спечелването й в съревнованието на отбора с Лудогорец дори след победата над последния, бе изиграният три дни преди това финал за купата на България.
Ясно е, че всеки отбор по презумпция трябва да се стреми към постигане на възможния максимум. Ясно е, че възможният максимум за един отбор по отношение на другите клубове в държавата му е едновременното спечелване и на шампионата, и на купата на страната. Не по-малко ясно е обаче и коя от тези две цели има приоритет, нали?
Да, Левски би могъл – поне на теория – да спечели и двете отличия. При това на теория биха могли да сторят същото поне още четири отбора, а именно Лудогорец, ЦСКА, Ботев и Литекс. Има обаче една простичка – и затова единствено валидна – аритметика, а именно практиката. Непосредствено преди финала за купата на България по отношение на Левски тя красноречиво показваше, че през сезона като цяло:
Както ръководството, така и футболистите на Левски са напълно наясно, че са меко казано неподготвени да играят в цикъл сряда-събота. Предстои им финал с Берое за купата на България. Знаят, че старозагорци ще се хвърлят като за последно, тъй като само и единствено спечелването на този мач им отваря пътя към Европа.
Е добре. Мачът започва и по всичко личи, че играчите на Берое са готови да го вземат на всяка цена. Има обаче една подробност: за тях шампионатните мачове вече са без значение, а на Левски само след три дни им предстои сблъсък с прекия им конкурент за титлата Лудогорец. Сините са наясно, че ако хвърлят прекалено много сили във финала за купата на България, за мача с разградчани просто ще са прекалено уморени... – както всъщност и стана, независимо от победата им в него.
Накратко: проблемът за Левски се състоеше в амбицията им да играят за всичко – в случая и за купата, и за титлата – при крайно недостатъчен капацитет да го постигнат. Беше ясно, че след толкова много победни мачове срещу именити съперници през пролетния полу-сезон като цяло нестабилната игра на отбора няма как да не го постави в ситуация, в която трябва да спечели на всяка цена срещу някой – поне номинално – доста по-слаб противник. В случая просто този доста по-слаб противник се оказа Славия.
Разбира се, амбициите на сините за спечелването на титлата можеха да бъдат пречупени още след мача им с Лудогорец в съботната вечер на 18 май и трябва да признаем, че това би било далеч по-логично в сравнение със случилата се загуба на шампионата чак в последния кръг. Иронията на ситуацията обаче е в това, че Левски все пак можеше да стане шампион. Можеше, ако бе отписал мача с Берое още в двадесет и петата минута, когато резултатът набъбна на 2:0 за старозагорци. Никой обаче не е в състояние да ти причини това, което си причиняваш сам, нали? Загубата на титлата от Левски в последния кръг на шампионата просто е поредното потвърждение на тази максима... – нищо повече.