Защо ние, българите, никога в нищо няма да успеем
Ееех, ако смеех да проявя вопиющ недостиг на възпитание, бих възкликнал „Амин!”, ама нейсе!...
Иван Бозуков
Написано в навечерието на 22 септември 2013.
Убеден съм, че в почивката на мача между ПСВ Айндховен и Лудогорец Разград – забележете, не преди началото на срещата, а в средата й – никой от поне беглите познавачи на футбола не е допускал, че българският шампион може да победи, пък какво остава и да надиграе съперника си, пропускайки да го разгроми с голяма разлика на собствения му стадион! Ала странно: след последния съдийски сигнал не чух нито възторжени викове, нито клаксони, нито салюти, нито каквото и да било, което да подскаже, че в българския футболен живот – не просто в разградския такъв, а в цялостното битие на българския футбол – се е случило нещо наистина много значимо!
Заслушан в тишината на тази все още ранна деветнадесетосептемврийска вечер – бе едва 22.00, - се замислих върху нейното някак нелепо, почти гротескно наличие в един уж по подразбиране толкова еуфоричен за всеки български любител на футбола момент. Припомних си какво масово подивяване от радост е било не само след успехите на националния ни отбор на световното в Щатите през вече далечната 1994, но и след такива на т. нар. грандове Левски и ЦСКА, при това дори в случаи, когато отборът не се е класирал – визирам победата на армейците в Ливърпул срещу едноименния отбор с 1:0 на 23 август 2005 в срещата реванш от плейофа за влизане в Шампионска лига.
Странно животно е българинът. Той – и в частност българският футболен фен – обича футболния клуб, като чийто привърженик се афишира. Също като Вуте обаче далеч повече обича да си избере отбор с единствената цел да го мрази! Що се отнася до тимовете, които нито обича, нито мрази, в огромното мнозинство от случаите той съвсем никак не се интересува от тях. Ето, Лудогорец Разград нещо не го кефи, напр. защото е разгромил любимия му клуб, независимо дали последният се казва Левски, ЦСКА или по някакъв друг начин. Не – че е против този отбор, просто проявява към тях нулев интерес, пък ако ще и европейски шампиони да станат!
Освен че разполага с преизобилие от други неприятни черти, българинът е фатално заразен и с манията да подражава. Ето, да вземем немците. Да предположим, че някой от тях е привърженик на Байерн Мюнхен. В качеството си на такъв, въпросният немец ще подкрепя само и единствено споменатия клуб и хич даже няма да се заинтересува, да речем, от Борусия Дортмунд, та ако ще и вселенски шампиони да станат! Същото е положението с феновете на Реал Мадрид и Барселона – в Испания, на Милан и Ювентус – в Италия, на Арсенал и Манчестър Юнайтед – в Англия, на Аякс Амстердам и ПСВ Айндховен – в Холандия и т. н., и т. н.
И ето го него, средностатистическият български футболен фен, съвсем в съответствие с лафа барабар Петко с мъжете или с приказката за жабата, дето видяла, че подковават коня, па и тя подложила крак, силно да люби отбора си и даже по-силно в сравнение с тази си любов да мрази – или просто да не се интересува от – нито един от останалите ни футболни тимове!
И отново за Лудогорец, но относно първия им мач срещу Базел. Ето, остава по-малко от час до началото на срещата и при това за пропусналите да се снабдят с билети дотогава е обявен свободен вход. Стадион Васил Левски побира над 40000, ала на плейофа за влизане в Шампионска лига на българския първенец – без значение кой е той – се събират едва петнадесетина хиляди! (Представете си само ако беше среща от същата фаза на същия турнир, в която участваха Левски или ЦСКА, колко зрители щеше да има! Сигурен съм, че въпреки летния сезон щяха да се съберат поне двойно повече хора!)
Манталитет – какво да се прави. Яростно подражаваме на западноевропейските футболни фенове без дори да се замисляме, че самата ни тотална незначителност в пределите на европейския футбол прави това ни подражателство да изглежда глупаво и жалко! Разбирам да имахме всяка година по 3-4 тима в груповата фаза на европейските клубни турнири. Разбирам поне един наш представител някога – без значение кога – поне веднъж да бе станал носител на купата в който и да било от същите. Разбирам да имахме ако не шампион, то поне финалист в някой от тях... – Пък то – не. Дърлим се кой от двата ни прословути пишман-гранда колко титли бил имал в родното ни първенство и дали било много по-велико да си играл на 1/2 финал в европейски клубен турнир в сравнение с това да си стигал само до 1/4 финал в такъв!!!...
Ала да разширим рамката на прословутата българщина, изоставяйки – поне за малко – футболното измерение на последната. Българинът много тачи – премного даже – ония люде, що попадат в периметъра му на интерес, тъпо и точно толкова упорито отказвайки да се занимава с тези, които са извън обсега му. Да вземем работещите в определен бранш, без значение какъв, ала, да кажем, заетите в обществения транспорт. Вдигат те стачка, напр., с искане за повишаване на заплатите (То у нас май всички стачки са само и единствено с това вездесъщо искане!). В същото това време обаче са налице брожения и в други браншове. И какво? - Мислите, че заетите в обществения транспорт ще подкрепят колегите си от тези други браншове ли? Не допускам да сте чак толкова наивни, че да дръзнете да го сторите. Те, разбира се, ще отсекат:
Ааа, не! Сега ние, сетне вие! Щом постигнем исканията си, с удоволствие ще ви подкрепим, ала не – в никакъв случай – и преди това!
Ясно е, че манталитетът, който описвам, далеч не е присъщ на всички българи, ала – уви – присъства в поведението на мнозина от нас – във всеки случай в това на достатъчно голям брой от българите, - та да се превърне в специфично присъща нам констелация от особености. Ясно е също, че споменатият манталитет не е нещо, което се е зародило едва в близкото ни минало, а е продукт и проява на продължителна – вероятно многовековна – традиция. Важното е, че днес него не просто го има, но и че – сериозно се опасявам – дори се задълбочава!
Българинът много обича да говори за солидарност, за благотворителност, за взаимопомощ и за ред други такива красиви неща, които или изобщо не разбира, или – в най-благоприятния вариант – твърде слабо ги проумява. Често допуска, напр., че с една инцидентна благотворителна акция, насочена към човек или група хора в нужда – без значение от естеството на последната, – извършва някакво едва ли не велико дело! При това изобщо не си дава сметка, че да подпомогнеш някого еднократно с някаква сума пари, с определено количество храна и/или с дрехи, изобщо не е никакво решаване на проблема на въпросния човек или хора. Тъкмо напротив: проблемът би станал още по-болезнен за потърпевшия/потърпевшите, когато парите бъдат похарчени, храната – изконсумирана, а дрехите – износени. След като това се случи, ползвателите на тези помощи неминуемо ще се върнат към жалкото си съществувание, ала сега вече с голяма степен на вероятност с натрапчивото усещане, че поради беглия си досег до един вълшебен за тях свят споменатото съществувание ще започне да им изглежда дори по-окаяно и от преди!...
Българинът много обича да се гордее, без значение с какво, а просто да го прави по някакъв – всъщност по какъвто и да било – начин. Изпада в телешки възторг, самовнушавайки си, че, да речем, от Родопите, от черноморието ни и/или от Белоградчишките скали по-убаво нема и – в никакъв случай - не може да има! Благоговее пред националните си герои, вервайки, че те са – и е невъзможно да не бъдат – най-великите национални герои в света и извън него! Не пести суперлативи, възхвалявайки инак не чак дотам талантливо написани творби, каквито са, да речем, Под игото, абстрактните стихове на Далчев или фейлетоните на Ботев!!!...
О, тя – гордостта на българина – е просто неизчерпаема!
То не е управление на велики ханове, князе и царе,
то не е бранене на вярата с цената на живота,
то не е чудото нечувано на Lactobacillus bulgaricus,
то не е превъзнасяне непомерно на продължителността на предългата ни – вече над 1330-годишна - история!!!...
(Ееех, ако смеех да проявя вопиющ недостиг на възпитание, бих възкликнал Амин!, ама нейсе!)
Същевременно обаче има – при това несметно количество – фактори, чието предназначение от гледна точка на непреходно меродавната – и, то се знае, вечно правилна – позиция на българина, е само да му пречат, проклетите! Ами да: представете си какъв връх на днешната световна култура бихме били, ако не бяха византийската и османската власт – повече от 6 века и половина са това, не е шега работа! Ами ако не бе налице принудата да се присъединим към Третия райх? Ами ако не бе съветският ботуш след това?... Ехеее – къде, мислите, щяхме да сме, ако не бяха всичките тия несрети и злощастни стечения на обстоятелствата!!!
Да, странно животно е българинът, твърде странно дори. Да, по много свои черти той прилича – и няма как да не прилича - на съседните нему народи. Да, нарцистичността, завистливостта и културният изолационизъм съвсем не са – и няма как да бъдат – присъщи само и единствено – и дори предимно – нему. Всичко това обаче не отменя обстоятелството, че ние, българите, като цяло сме едни доста неприятни хора...
Да оставим това обаче и да се върнем към футбола. По отношение на този – а вероятно и на много други - спортове, били те колективни или индивидуални такива, ние или не знаем, или – което е много по-вероятно – не искаме да знаем къде се намираме. Все си въобразяваме, че сме повече – а често и доста повече – от онова, което всъщност сме и можем да бъдем. Това е и причината, поради която стигането ни до 1/2 финал на петнадесетото световно първенство по футбол бе изтълкувано от мнозина българи като настъпване на качествена положителна промяна в родния футбол. Нужно е да припомним обаче, че през лятото – да, още през самото лято – на тая шеметна за националния ни отбор година клубните ни тимове претърпяха жестоко фиаско в европейските клубни турнири. Точно тогава Левски бе елиминиран в първия предварителен кръг от Олимпия Любляна, а Шумен – от все още почти безизвестния по онова време Анортосис Фамагуста! А същият този наш национален отбор, постигнал споменатите исторически успехи в САЩ, само 4 години по-късно бе разгромен на собствен терен с 0:3 от Полша на старта на евроквалификациите за първенството в Белгия и Холандия през 2000!
Мисля, че е нужно всичко това да бъде припомняно – при това често. Струва ми се, че далеч повече бихме се радвали на инцидентните си успехи във футбола, като например на безспорния такъв на Лудогорец на терена на ПСВ Айндховен (пък и на тези в която и да било сфера от живота изобщо), знаейки, че всъщност не сме – и че в обозримо бъдеще няма как да станем – нещо особено. А къде – и най-вече какви – сме – това може да бъде резюмирано посредством следното възклицание на един от коментаторите на Дарик радио при отбелязването от Зверотич на победния гол на черногорците срещу нас в европейската квалификация, играна на 7 септември 2010:
За нищо не ставаме! И чеп за зеле не става от нас!