Български съновен тълкувател: част 2 - Минск

Аз... там... ?

Поданик на Републиката или бъдещ Гражданин на Империята


Минск


Бях ничком на земята, а в гърба ми се опираше ребристия метал на контейнера. Виждах сиво-чевеникавата си униформа. На ръкава имаше засъхнала кал. Бях съкрушен духовно. Въпросите "Как е възможно?", "Защо на мен?" не идваха под формата на думи, а като чувства. Чувства, които ме притискаха още по-силно до земята и контейнера. Наблизо имаше локва с мръсна вода.

Пушката, най-ценната вещ на войника, беше малко по-далеч. Тя не беше за мен ценна в този момент. Тя беше вещ, която по инстикт ми трябваше, дори и да нея ползвам, дори и да не ми трябва. Трябваше ми. Доближих се и я сграбчих все още и още в тази поза. Бях съкрушен, безсилен, пред всичко и всеки, пред себе си. Дори инстинктите ми не говореха. Аз просто действах без да виждам смисъл, спасение, ... нещо.

Знаех само, че ми трябваха патрони. Отърсих се за пачка по пет, но не намерих. Намерих два единични и някак си ги пъхнах в затвора. Бяха чисти, незацапани с калта по земята.

Все още в същия транс на небитийност зърнах него. Съветският войник беше на десетина крачки от мен. Нямах ясното съзнание какво да правя, а просто в същото без-съзнание вдигнах цевта. Загледах се в неговата топла униформа и ушанка с червена петолъчка със сърп и чук. Беше сива. Както и моята униформа. Убих го с куршум в близост до сърцето. Не исках. Нито можех да не искам.

Презаредих и се изправях. Убих човек, но това не ме изчисти от гняста блокирала цялото ми съзнание. Виковете на руски приближаваха. Този път инстинктът ми не сработи, аз не побягнах. Нито се скрих. Нито имах някаква воля, въобще нещо вътре в мен.

Изправяйки бавно, много бавно, усещах погледа на другите двама зад мен. Вдихнах ръце изтърварвайки пушката на калната земя. Колко патрона бяха останали вътре? Не знаех дали ще ме пощадят или не, не очаквах курмуш или вик, бях в същото не-човешко състояние. Вдихнах ръце като пленник не защото исках да живея, а защото... исках да си върна съзнанието. Нима заради това убих и войника? То обаче не идваше и не идваше. Миговете се разтеглиха безкрайно - чаках спасението на смъртта или плена, но то продължаваше да не идва. А знаех, че зад мен има двама съветски войници. Бях сигурен, че единият е с пушка. Виждах пред себе си само двата контейнера на отстояние един от друг - левия в син цвят с маркировка, десния - червеникаво ръждив.


Нямаше ме. Най-лошото, което можеше да се случи, се случи - миговете се редяваха... вечно.


Спущено на 16 ХII 2015


Назад към Част първа - Книгопроваталеницата

Назад към Човеконапречния ни/Ви свят

Към началната страница на сайта