Аналитическа книгография – част III: Енигмата, наречена „Запад”
Може би антизападничеството е просто... форма на мазохистично отчуждение на Запада от самия себе си?...
Иван Бозуков
Това писание е по повод книгата на Иън Бурума и Авишай Маргалит Оксидентализмът – Кратка история на антизападничеството.
Какво е оксидентализъм ли? Вече подразбрахте, но ето я и самата дефиниция на авторите:
Дехуманизираният образ на Запада, обрисуван от неговите врагове, е онова, което ние нарекохме оксидентализъм.
Както самите Бурума и Маргалит отбелязват:
...оксидентализмът, също като капитализма, марксизма и много други модерни -изми се ражда в Европа, откъдето е пренесен в другите части на света. Западът е родината на Просвещението и на неговите светски либерални разклонения – пишат те, - но също и на често смъртоносните му противоотрови.
Та за антизападничеството, значи. От книгата излиза, че основанията му са едва ли не почти изцяло традиционалистки. Оказва се, че т. нар. оксиденталисти мразели Запада, защото го интерпретирали като населен с
бездушни,
упадъчни,
алчни,
безродни,
безпътни,
без-верни,
бездушни паразити.
У мен обаче се наслоява усещането, че тази представа за антизападното мислене е прекалено тясна, за да бъде достатъчно изчерпателна.
Ясно е, че т. нар. Запад е духовно – да, много повече духовно, отколкото географско - пространство, в съвсем не малка степен недолюбвано от самия западен човек. Дори бих казал, че Западът представлява обект на яростно отрицание ако не в еднаква, то поне в съпоставима степен и за живеещите на запад, и за обитаващите Изтока.
Антизападничеството не просто се е зародило на запад – в Европа, както отбелязват авторите на Оксидентализмът.
То не просто покълва в сърцето на врага и постоянно черпи енергия от жизнеността на последния.
Не просто е форма на мазохистично отчуждение на Запада от самия себе си.
Не просто няма ясно очертани географски граници...
Не, струва ми се, че антизападничеството се прокламира поне относително успешно, защото е много повече от това. Освен че е генерирано и поддържано и от порядъчното количество омраза на мнозина западни хора към Запада и всичко, което той олицетворява, в добавка към това антизападното мислене намира изключително благоприятна почва за развитие и в противопоставянето на склонности и предразположения, чието естество бива интерпретирано или като общочовешко, или дори – в някои случаи – като по-скоро източно!
Какво имам предвид ли? Ето какво.
Атараксия е дума, идваща от старогръцки и означаваща невъзмутимост на духа, безпристрастие, безметежност на душата. Идеята за това състояние се споделя от редица древногръцки философи и става основа за по-сетнешното развитие на римския стоицизъм в типичното му проявление на апатия спрямо случващото се с индивида, вдъхновена от лайтмотива:
Щом не съм в състояние да контролирам обстоятелствата в живота си, поне мога да „се приуча” да бъда безразличен към тях.
Какво толкова – вероятно ще кажете, - още един фрагмент от западното светоусещане, при това такъв, който по-скоро заслужава уважение, нежели пренебрежение или – още по-малко – враждебност!
В случая обаче има не едно, а поне две но-та:
Да, колкото и да изглежда странно на пръв поглед, Западът съвсем не е развъдник само или дори предимно на типично западни предразположения и нагласи. Той може да бъде – и често бива – мразен и защото се превръща ако не в съ-инициатор, то поне в проводник на съвсем не – или поне на не съвсем – западни неща. Така е и със споменатата атараксия, за която, макар да използва друга дума, за да я назове, известният руски християнски фундаменталист Лев Шестов пише:
Философите възхваляват като висша и най-достойна цел на нашето съществуване душевното спокойствие, aequanimitas. Но в такъв случай идеал за нас трябва да са животните, към които в смисъл на невъзмутимост не могат да се предявят никакви претенции. Погледнете овцата или кравата, която пасе. Те не си спомнят миналото, нито се досещат за бъдещето и изцяло живеят в настоящето, което при наличието на добра паша ги удовлетворява напълно.
Ала Западът бива мразен не само защото въплъщава редица интерпретирани като типично западни черти, както настояват авторите на Оксидентализмът, и не само защото охотно попива недолюбвани от всевъзможните фундаменталисти не дотам западни веяния, но и защото може да бъде разглеждан и като специфична форма на безидейно духовно пространство.
Колко е прав Хелвеций в следното си колкото кратичко, толкова и вярно – поне по отношение на западния човек – изявление:
Ако нямат довод, привеждат цитат.
Колко западно звучи популярната максима:
Няма да откриваме топлата вода, я!
Именно това е начинът, по който специфично западният - па макар вече все повече разпространяващ се и на изток - сциентизъм тълкува Закона за достатъчното основание. Щом в дебелите книги пише, че нещо вече е доказано, значи спокойно можем да го привеждаме като пример при конструирането на аргументите в подкрепа на собствените си хипотези и ако, правейки го, почнем да се замисляме твърде много върху достоверността на въпросните доказателства, рискуваме да изпаднем в дискредитиращата ни ситуация на откриващи топлата вода...
Друга черта на западното мислене и действане, която някак не е достатъчно отчетливо подчертана в Оксидентализмът, макар да присъства там, е ако не обстоятелството, то поне усещането, че западният човек се е сврял в периферията на живеенето или, с други думи, че се е саморазтворил в (обективно) маловажното. Проблемът е, че той, при това далеч не само модерният такъв, изпитва ако не подчертан, то поне ясно доловим афинитет към куртоазното поведение. Бедата обаче едва ли би била кой-знае колко голяма, ако това бе просто форма на отдих, забежка към преструвката между моментите на целеустременост, парадно безсмислие в пролуките между старанията да се живее смислено. Проблемът е, че западният човек – и по-специално европеецът – днес все по-често тъне в безсмислие, което, на всичкото отгоре, интерпретира като своего рода постигане на някакъв висш смисъл на битието!
Той иска
да знае езици,
да владее изтънчени маниери,
да бъде в крак с най-новите постижения в областта на науката и техниката,
да получава материални облаги, престиж и любов,
да е самоуверен и сигурен в себе си...
Иска всички тези и много други неща, ала – Уви! – съвсем не знае защо ги иска! Не е наясно не просто с крайната цел на всичките тия искания, но и защо тъкмо те, а не някакви други съвсем различни от тях, са обсебили съзнанието му!
(Е добре, ще овладея перфектно 7 езика и ще се наредя сред най-изтъкнатите полиглоти в сферата си на компетентност..., но какво от това, по дяволите и какво изобщо стои в основата на страстта ми да го сторя!
Е добре, ще разширя до възможния максимум пределите на общата си култура, но какво след това? Просто ще демонстрирам, че разполагам с такава? Само това? А защо въобще съм поискал да имам широка обща култура?!
Е добре, ще овладея до съвършенство общоприетия етикет и никога не ще го нарушавам. И какво като го сторя? А какво е онова, което ме е тласнало точно към този, а не към някакъв друг вид маниерничене или изобщо ме подтиква към шаблона да маниернича, вместо да правя нещо друго?!...)
Западният човек може да бъде – и със сигурност бива – мразен, освен заради всичко останало, и поради тоталното принизяване на идеята за смислеността на живеенето до съвсем банални всекидневни нещица, отвъд чиито граници няма не просто воля, но и очи да погледне! Той вече знае – науката го е култивирала да знае, - че животът на отделния човек е всичко, абсолютно всичко за него/нея и че всяка индивидуална смърт е тотална, окончателна и... обикновена. Изобличил е всички големи метаразкази за човека, живота и света, като на тяхно място е поставил митологията на живеенето без митове. Свел е колективното битие до някакво – независимо какво, виртуално и/или налично, географско и/или интелектуално, действително и/или въображаемо... - съ-пребиваване на съвкупност от единичности, всяка от които е – и не може да не бъде –
сама по себе си,
сама за себе си
и дори сама въпреки себе си!...
Да, в западния човек има нещо – може би много, може би не чак толкова – от всичко това. Същевременно обаче (и именно по тази причина) куртоазността му е катастрофична. Демонстрира показна привързаност към ценности, вярата в които смята за наивна, глупава и/или непонятна – ходи на църква, оплаква се от повсеместно ширещата се меркантилност, инициира и провежда акции на гражданска солидарност, занимава се с благотворителност... С една дума, бидейки куртоазен, западният човек се е превърнал в нещо като искрен лицемер, ако позволите да използвам този оксиморон. Поне в едно отношение обаче той не е такъв, а именно във връзка с изповядваната от него идея за рационалност.
Ето как Бурума и Маргалит формулират бунта срещу западния рационализъм:
В очите на оксиденталистите разумът на Запада е окастрен разум, подходящ за откриването на най-краткия път до определена цел, но напълно безполезен, ако трябва да се открие правилният път. Неговата претенция за рационалност е наполовина вярна - и то това е по-маловажната половина. Ако под рационалност разбираме инструментална рационалност, съответствие на средствата и целите, за разлика от ценностната рационалност, от избора на правилни цели, тогава Западът притежава в изобилие от първата и твърде малко от втората. Според това схващане западният човек е хиперактивен натрапник, обречен винаги да открива правилни средства за погрешни цели.
Западният човек е рационален в типичния смисъл на думата. Ако трябва да бъде обвиняван за нещо в това отношение, то е защото е такъв, а не защото, да се изразя по-всекидневно, има калпава рационалност.
Да бъдеш рационален, това просто означава да съумяваш да правиш или постигаш нещо, независимо какво и с какъв знак е то.
Рационално е както да измислиш компютърна програма, която да облекчава живота на потребителите, така и да изобретиш вирус, който жестоко да го вгорчи.
Рационално е както да научиш английски, за да четеш Шекспир в оригинал, така и да се противопоставяш с някаква степен на ефикасност на превръщането на английския в световен език.
Рационално е както да се информираш за състава и начините на действие на взривните вещества, защото си станал доброволец за мироопазваща мисия в гореща точка на планетата, така и да го правиш, за да се самовзривиш като камикадзе на претъпкан с хора пазар...
Да бъдеш рационален, това просто означава да пресметнеш как да действаш при определени обстоятелства, за да си гарантираш максимална степен на сигурност в постигането на някаква предварително определена цел – нищо повече. Сама по себе си рационалността не е нито лоша, нито добра, защото изобщо не е понятие от етически порядък. Авторите на Оксидентализмът обаче пишат:
Думите за лошо и добро в речника на оксиденталистите са почти същите както при романтиците. Когато се отнася за разума, "органичен" е добра дума, а "механичен" - лоша. Органичният разум позволява на личността да бъде едно цяло със себе си, с другите, с природата или Бог.
А механичният разум - какво – не го позволява, така ли? Просто в случая атаката към западната рационалност бива отправяна от ирационалисти - или поне така ми се струва, - най-малкото защото ми е много трудно да си представя романтика в ролята му на рационалист, пък бил той и органичен такъв...
Що се отнася до разликата между рационалност и разумност, трябва да се отбележи, че в българския език терминът разумност е добил ясно подчертан оттенък на това, което Бурума и Маргалит наричат органичен разум и в сравнително по-редки случаи се употребява в смисъл на механичен такъв.
Едва се сдържаш да отвърнеш някому, който предпоставяш, че те е обидил.
Съветват те:
Недей, бъди разумен!
Готвиш се да извършиш някоя лудория.
Предупреждават те:
Дръж се разумно! Не е нито времето, нито мястото за такива щуротии.
Изпитваш страх пред някакво начинание.
Окуражават те:
Страхът ти е изцяло ирационален. Разсъди и ще установиш сам!...
Разумността в българския вариант на тази дума е олицетворение на органичния разум, тъй като указва как трябва да се постъпва според каноните на някаква общоприетост и сравнително по-рядко бива интерпретирана като успешност в преследването и постигането на цели – сиреч като телеологична...
Да, бунтовете срещу западния начин на живот са много и разнообразни. Да, в тях има нещо първично, варварско, дивашко, дори атавистично в западния смисъл на тези думи. Ясно е, че тези бунтове са изключително упорити и резистентни най-вече и преди всичко защото нерядко избухват в недрата на самия Запад. Те са опасни, разбира се, каквито са изобщо всички форми на екстремизъм. Въпреки това смятам, че авторите на Оксидентализмът са прави в настояването си Западът да не отвръща на атаките спрямо него с равно по сила и противоположно по посока противодействие, а да съхрани относителната си – в сравнение с Изтока - отвореност, интерпретирана като изключително ценна негова черта от мнозина както на запад, така и на изток, защото, нека приведа още един последен цитат от книгата:
Не можем да си позволим да затворим нашите общества като защита срещу онези, които са затворили своите. Тогава всички ще се превърнем в оксиденталисти и няма да остане нищо, което да защитаваме.