Книга първа: Това се случи в Балония – Част 2: Дар от бъдещето

- Видение?! – втрещил се почти Исперях. Толкова се втрещил, щото чак забравил пак да погне времекръшкача със саблята си. – Че за чих ми е таквоз едно нящо?! Не мой нито да ме нахрани, нито в кръвчицата на враговете ми да ме окъпе, нито в прегръдките на некое неземно красиво создание да ме проводи!...

Иван Бозуков

Та решил, значи, Исперях за известно време да се настани заедно с пасмината си от конисти откъм южното стърнище на Дунуба и да чака на пусия богато натоварени разправячи, каквито бил информирован, че често акостирали тъдява да слухтят за клюки и за некои други благинки, за които ще стане реч по-късно в настоящия зимепис. Съвсем не можело да се каже, разбира се, че подопечните му не му създавали проблеми, хем големи. Още при оплячкосването на местните разправячи се оказало, че мнозина от конистите му предпочитали да задържат за себе си прекалено много, а нему – на собствения си тартор – да предоставят твърде малко. Това била и основната причина, поради която наред с тези на чуждите – демек на поменатите оплячкосани разправячи, - само в разстояние на 5 дни и 4 нощи на пояса му кацнали и не по-малък брой скалпове на некои особено алчни персони из редиците на собствените му конисти! В резултат от това пасмината му намаляла от 4681 на 4326 сабленосеца, макар самият той – Исперях – да бил надлежно инструктирал преброителите си да броят собствената му персона като дванадесетмина, тъй като – кой знае защо – бил убеден, че притежавал силата и смелостта точно на дванадесет кониста от най-юначно естество при това!...

Мястото, дето – първоначално уж временно – се настанили конистите Исперяхови, наричало се Бълхарско полуземие. Причините за него име са поне две, при това следните:

  1. тъдява се въдели толкова много бълхи, че конистите Исперяхови ги ловели и ги предоставяли на жените си, които правели от месото им супа с чуден бълхарски вкусо-аромат;
  2. издигала се – макар доста далеч на юг от Дунуба – голяма скална грамада, дето именно поменатите бълхи се въдели и която – по тая причина – назовавала се Бълхар или Бълхарска планина.

Та тъкмо откъм Бълхаря донесла се фундаменталната първопричина за по-сетнешното учредяване на вагабонтство, наречено Балония. Ето как станало това.

Излежавал се Исперях в просторната си шатра наедно с единствената си любов за цял живот от последните 4 дни, а именно със собственоцелувъчно оплячкосаната от самия него от поменатия по-рано Мръсньо Чистев седемнадесета наложница на същия Капела Прохладничава. И точно докато се къпел в приятната прохлада на 126-килограмовите й телеса, първият му помощник Гръмльо Тъпов изсвирил край шатрата му. Това било едно особено свиркане, като че изтънко пропищяло цяло стадо комари. При това Исперях, ако и да бил недоказано медицински полуумен, тутакси познал естеството на сигнала и обърнал се към съшатреницата си със следующите слова:

- Иде некой, фусто ненагледна.

Не стряпкайте се от туй едно обръщение Исперяхово. То било употреблявано от последния досежно поменатата Капела под формата на проявявание на особено голяма нежност къмту прекрасната й персона, избликваща из най-дълбинните дълбини на сърцето му.

- И какво, въшливий мой красавецо? – изгледала го учудено бившата седемнадесета наложница на Мръсньо Чистев, предпочитайки тоже, както впрочем сторил и самият Исперях, да го назове с нежното прозвище, с което наричала го през кратковременното време на вечната им любов. – Ще предпочетеш него пред мене ли?!

- Само докато съм с него – уверил я Исперях и надигнал се, а дорде се надигнал разпръснал с краищата на крайниците си няколко гъсти облака мухи, кръжащи над чакащата ги на пода и, разбира се, в кревата въоръжена до зъби, за да ги посрещне, бълхарска армия.

- Де си тръгнал в тия бълхи! – захванала да го кандърдисва момата. – Я по-добре си стой тука при мене!

- Не мой така – отсякъл предводителят конистки. – Представи си, че цела сюрия разправячи идат насам и че въргаляйки се тука с тебе – в тоя същински въдилник на бълхи при това – пропуснем най-сгодния случай да се облажим тарторски с всичките им притежавания, пък и да си поупражняваме саблите връз телесата им разправячески, че след превземанието и оплячкосванието на тия земи ни еднаж не съм имал удоволствието да си опера дрешнината – с капата и калеврите барабар – в кръвчицата на некой вражи воин!

- Е, добре! – въздъхнала тежко тежко фустата. – Ти върви, пък аз ще ти сготвя супа от бълхи.

Сетне обърнала се не по-малко тежко от току-що предаденото нейно въздишание и захъркала така мощно, щото всичкото пространство на не по-малко от 143 сантиметра мимо нея се опразнило и от мухи, и от бълхи.

В това едно време Исперях излязъл от шатрата си и тутакси съзрял току пред входа й не кой да е, а именно главния си помощник, споменатия Гръмльо Тъпов.

- Е? – въпросирал го тарторът, като – ей така, просто за всеки случай – го твърде строго изгледал. – Ти знайш ли, изчадие разправяческо, че ме извади не от друго, а от унеса ми, дорде се молех на Тийнангро?! Та дано това, за което ме викаш, да си заслужава усилията, че иначе...

При това Исперях многозначително замълчал, оставяйки подчинения си да го гледа с ужас, не по-малък от оня на разправяч непосредствено преди сблъсъка на телесата му със саблята Исперяхова.

- Заслужава си, повелителю мой! – така конистите Исперяхови наричали последния. – Премного даже!

- Най-сетне тежко натоварена разправяческа пасмина, а? – поусмихнал се блажено Исперях и даже полуизвадил саблята си.

- Уви, повелителю... – понечил да обясни Тъпов, но в това време тарторът му извадил саблята си напълно и право срещу гърдите му я насочил:

- Що рече?! – изръмжал. – Не били разправячи ли?!

- Той е само един, повелителю! Ама не е разп...

Преди Тъпов да довърши обаче до него изправила се достопочтената фигура на някакъв цел в ламарина облицован человек, който не само на конист, ами и хем хептен на нищо не мязал.

- Ти пък отде изпадна?! – изгледал го строго Исперях и пренасочил саблята си къмту него.

Оня опитал да каже нящо, ама от гърлото му нищо не почнало да излязва. Нящо повеке: извътрешността на ламаринената му обвивка се обадило нящо като глас, ама някакви неразбираеми звуци взело да издава то.

- Казвай кой си, та да те не посека начаса! – кипнал Исперях, с един само скок се озовал пред него и опрел саблята си в ламариненото му покритие, при което оня лекичко се отдръпнал, в следствие от което нящо из вътрешността на ламарината му изпукало и гласът веке почнал на разбираем за Исперях език да глаголствува:

- Привет вам, велики конисте Исперях!

- Ама ти да не си некой времекръшкач?! – след кратко колебание свалил саблята си приветствуваният.

- Да, велики конисте! – признал оня и даже – или поне Исперяху се сторило така – лекичко се поусмихнал в ламарината.

- Кажи тогава от след кое време идеш и каква манджа ми носиш? – хванал бика за рогата Исперях. – Само да не е месото на некой комунист от американския сенат или конгрес от 50-те години на XX век, че съм опитвал от него и, право да ти река, доста жилавичко ми се чини!

- Не, не е манджа, велики кони...

Недочакъл довършванието на изречението, Исперях резко вдигнал саблята си и приготвил се да посече ламаринения человек. Спасили последния само бързите му рефлекси. Въпреки ламарината, като съща пантера отскокнал той на почтително от Исперяха разстояние и побързал да продължи да глаголствува:

- Не, велики! Недей цапа височайшите краища на крайниците си с моята недостойна кръв! Първом чуй що имам да ти река!

- И що имаш да ми речеш, ламаринено човекоподобие таквоз?! – милостиво решил да го изслуша Исперях.

- Манджа ти не нося – повторно признал времекръшкачът, - ама нящо много по-важно ти провождам.

- Какво?! – пак почнал да кипи Исперях. – Плямпаш, че имало нящо по-важно от манджата ли?!

Сетне се прекъснал сам, след което очичките му вагабонтски блеснали, хем с вълшебен, почти жълтеникав блесък:

- Злато?! – възкликнал той. – Носиш ми злато?!

- Не, не е злато – поотдалечило се още малко ламариненото человекоподобие. – Провождам ти видение, велики.

- Видение?! – втрещил се почти Исперях. Толкова се втрещил, щото чак забравил пак да погне времекръшкача със саблята си. – Че за чих ми е таквоз едно нящо?! Не мой нито да ме нахрани, нито в кръвчицата на враговете ми да ме окъпе, нито в прегръдките на некое неземно красиво создание да ме проводи!

- То е такова едно специално видение, точно за теб предназначено, велики – уверил го времекръшкачът.

- Точно за мене? – изгледал го скептически Исперях. – Да не би да е видение досежно местонахождението на богато натоварени разправячи?

- Предлагам да видите със собствените си височайши зъркели, велики – почти загадъчно изстъргал гласът на ламариненото человекоподобие.

- Добре – решил се да склони Исперях. – А ти какво ще ми дадеш в замяна?

- Ама аз точно видението ще ти дам! – понечил да пробва да го не разбере времекръшкачът. – Пък ако го не щеш...

- Хайде, давай, тенекиено изчадие таквоз! – изръмжал Исперях, чието любопитство веке захванало да се събужда.

- Един момент, велики – рекло ламариненото человекоподобие. Сетне напрегнало се. Напрегнало се толкова силно, щото чак ламариненото му покритие захванало да пука и трепери. А след това като съща една мълния носеното от него видение прескочило от главата му в тая на Исперях.

И намерил се Исперях отведнъж в нящо като шатра, ама хем хептен по-голяма от неговата собствена и без туй доста просторна такава. Ама хем било туй нящо шатра, хем някак много по-луксозно му се видело. Имало в нея неколко дънера, ама те хич биля на дънери не мязали, ами на някакви таквис далеч по-симетрични работи му напомнювали. Имало това нящо стърнища, ама като да не били те от платнище, ами някак по-плътни, щото хич биля се не набръчквали от вятъра. А на едното от тия стърнища се бил опулил голем зъркел, ама толкова голем, щото чак на окоджамие биел!

- Привет теб, велики конисте Исперях! – прогърмял нечий глас и сепнал Исперяха.

Поогледал се Исперях и съгледал някакво создание ничтожно, което сякаш не седяло, ами било кацнало връз един от симетричните дънери в шатрата, дето не била съвсем шатра.

- Ти пък кой си? – въпросирал той, като изгледал строго поменатото создание.

- Аз съм лично от Тийнангро проводен – рекло то.

- От Тийнангро трици! – захванал да се вбесява Исперях и тутакси посегнал към саблята си, но с изненада открил, че не я носи.

- Не можеш да ме убиеш, велики – уведомило го созданието, напомнювайки му: – аз съм едно само видение.

- От времекръшкачите знам – опитал да се успокои Исперях, - щото вий, человеците от бъдещето, хем хептен хич не вервате в Тийнангро. Да беше ми казал барем, че те провожда Хесус Христозов, по щех да повервам, пък ти...

- Да, съвременниците ми отдавна не верват в Тийнангро, но те вече и в Хесус Христозов хем хич не верват биля – заявило соществото. – Тия два бога обаче – продължило то – понявгаж навестяват и моето време и тогава ми предават важни работи досежно люде от времената, когато същите са вервали в тях.

- Аха – прозинал се Исперях; вече прегръдките прохладни на вечната му любов от последните 4 дни почвали да му се привиждат.

- Та Тийнангро ми заръча да ти предам в никакъв един случай да не создаваш – или по никой начин да не участвуваш в создаванието – на вагабонтство на име Балония – избълвало на един дъх созданието.

- Че той да не ми е началник, бълхите да го вземат! – дълбинно възмутил се Исперях. – Тийнангро може да е мой повелител, ама стадото си от конисти управлявам само и единствено аз и само и единствено аз съм тоя, който е в правото си да реши дали да ги сбере във вагабонтство или не и – ако ги сбере във вагабонтство – как да се казва последньото!!!

Още докато тоя справедлив гнев кипел в гърдите Исперяхови обаче, пренесъл се той пак пред шатрата си, дето го случило ненадейно връхлетелото го видение, а пред него порядъчно уплашен и мигащ на парцали материализировал се първият му помощник Гръмльо Тъпов.

- Какво ме гледаш тъпо, ничтожество разправяческо таквос! – все така гневен обърнал се къмту него Исперях. – Бързай да сбереш конистите ми, ама всичките, па и с всичката им челяд барабар, щото нящо от хем хептен най-голема важност ще ви река.

А какво е било това нящо и какво ще да се е случило по-нататък с Исперях и стадото му от конисти, ще ви разкажа следующият път.


Назад към предидующата част

Напред към следующата част

Назад към всичките ни художествени творения

Към началната страница на сайта