Книга първа: Това се случи в Балония – Част 3: Тийнангро повелява
И тозчас голем облак бълхи къмту стадото Исперяхово устремил се и зафатил да каца коя бълха къде свари по оролюдието – без да подбира конист, челяд, прислуга или фуста от разправячите оплячкосана...
Иван Бозуков
- Сторено е, повелителю мой – докладвал Исперяху главният му помощник Гръмльо Тъпов, щом събрали се всичките конисти Исперяхови с всичката им челяд барабар на едно широко, па макар немалко буренясало място.
- Да се яви при мене немедлено Знайньо Занесенов – повелил тарторът.
- Самият жрец?! – опулил се Тъпов. – Ама той сега е на урок и не може да мър...
- Тутакси при мене казах! – захванал да се пени Исперях, прекъсвайки го драстически. – Аз тартор ли съм или бълхарско изпражнение някакво си! Па и кой ще го учи, щом всичките ми конисти с всичката си челяд барабар събрали са се да слушат що ще им река?!
- Ами... то... таквоз... – почнал да мънка Тъпов. Побързал да довърши обаче, тъй като Исперях посегнал саблята си да пипне. – Неколко от оплячкосаните от тукашните разправячи дами – изстрелял на бързи обороти главният помощник тарторски – останаха наедно с него в шатрата му на бълхи да го учат да гледа.
- Ама аз нали казах да сбереш всички от славната ми сбирщина с всичката им челяд барабар, хем хептен ни един в шатрата си да не остане! – не съумял веке да се сдържи Исперях, та всичката си сабля извадил и с нея върло Тъпова погнал.
- Отивам, повелителю мой! – запищял Тъпов и затичал се като същи ветър по време на буря баш къмту шатрата жреческа, а между временно от друго едно нящо вниманието Исперяхово отклонено било. А това нящо биле всъщност цяли две неща, едното от които съставлявало остра миризма на загорело, а другото – самата величествено носеща телесата си къмту Исперяха Капела Прохладничава, мимо която се въпросната миризма вихрела.
- Що щеш тука, ма?! – сопнал й се Исперях и къмту нея саблята си обърнал. – Мигар тоя галфон разправячески Тъпов ти не наби в тъпата красива кратуна, щото наедно с всички останати от сбирщината ми на некое широко место требва да се съберете?!
- О, наби ми, повелителю мой! – предпочела момата официалната форма на обращение къмту тартора си в употребление да тури, като видяла го колко е разядосан, пък и тя лошава вест за него имала. – Наби ми и още как! – продължила Капелата. – Аз обаче му рекох, щото щом нящо лично от Исперяха съм не чула, неизпълнявам го, хем никогаж, и на свой ред един прав десен му набих!
- Арно си сторила, фусто ненагледна! – разсмеял се Исперях, което и от специалното му обръщение къмту вечната му любов от последните 4 дни проличало.
- Да, повелителю мой – продължила фустата къмту официалната етикеция да се придържа, - ама аз, да ти призная, голем грех къмту тебе сторих!
- Що, да не си оставила бълхите официалните ми калеври да изгризат?! – пак побеснел Исперях и понечил даже да замахне със саблята си главата й да отнесе, щото стръвно жъдна за кръв отдавна тая сабля била.
- Милост, повелителю мой! – пъргаво отскочила момата, ако и телесата й да биле наистина внушителни. – Не са калеврите ти! Те са хем хептен арно в една от фустите ми овързани, та до тех не бълха, ами и изпражнение от такваз не мой да припари, хем хич!
- Що си сторила тогаз, та толкоз се плашиш от справедливия ми гнев досежно същото?! – опитал да се кротне Исперях и даже саблята си свалил, ако и да не я прибрал обратно в сабленоската си.
- Ами аз, повелителю мой – с треперещ един гласец пелтечещо провъзгласила Капелата. – Аз таквоз... Ам’че аз... просто... загорих супата от бълхи, дето ти готвех, та не само че за ядене от человеци не става, ами и конете не щат да я кусат, хем хич!
- А, това ли било, фусто ненагледна – успокоил се съвсем Исперях и даже саблята си в сабленоската прибрал. И не само туй. Съглеждайки жрецът – а именно поменатият вече Знайньо Занесенов – подир Гръмльо Тъпов къмту тех двамата с Капелата да подтичва, в главата му се гениален план пръкнал.
- Ето ме, повелителю мой! – дълбок поклон Занесенов рекъл Исперяху да стори, ала при това подхлъзнал се и на землята по задните си части намерил се.
- Ставай, марда разправяческа такваз! – креснал Исперях. – Ставай, щото инак главата ти занесена отнисам, та бълхите с нея арно угощение да си сторят!
И като рекъл това, саблята си пипнал Исперях, та да са по-назидателни словата му.
- Тутакси, повелителю мой! – рипнал на крака жрецът, като при това на неколко пъти пак щел да се подхлъзне и обратно на землята да се озове, ама накрай на тънките си като кокили нозе се закандилкал.
- Ти що, бе?! – изгледал тънкото му като върлина тело Исперях. – Да не си намислил диета да пазиш, досущ като фуста некоя разправяческа?!
- Ами, ами, повелителю мой – повторно поклонил му се Занесенов, поглеждайки къмту телесата на Капелата, която, ако и до съвсем скоро фуста разправяческа да била, хич биля му не изглеждала така, щото диета да била пазела, ама поклонил се тоя път жрецът съвсем лекичко, та да се не изръси на землята пак. – Просто магията изцежда всичките ми силици, та затова.
- Остави таз работа – махнал с краището на десния си преден крайник Исперях, - ами виж, значи, що съм намислил. Научиха ли те дамите разправячески на бълхи да гледаш?
- То трудна работа туй на бълхи да се гледа, повелителю мой – свел глава жрецът, очекувайки всеки миг саблята на тартора му връз нея да се стовари. Наместо това последният издълбоко въздъхнал:
- Питам те, щото ми се не ще цел кон жъртва Тийнангрова да правим. До днес цяли 17 коня съм за него жъртвал, хем мършави и за нищо негодни.
- Арно думаш, повелителю наш – обадил се както винаги ненаместо Гръмльо Тъпов. – Конете твърде полезни сощества са, та Тийнангру да ги провождаме, хем даром!
Исперях обаче се не разсърдил съвсем на неуместното му обаждание, само дето с кръвясали зъркели го поизгледал, та оня се снишил досущ като бълха пред супника на дама разправяческа.
- Та виж що, бълха ничтожна такваз – обърнал се пак къмту жреца си Исперях. – С любимата ми Капела ще обследвате отде духа ветърът и срещу него ще застанете, като голема мрежа за лов на разправячи в краищата на предните си крайници ще дръжите.
- И що така, повелителю мой – осмелил се да въпросира Занесенов, - че чутурата ми проста гениалната ти мисъл не схваща, ама хем хептен хич?
- Знам, знам – снизходително Исперях тънка усмивчица къмту него отпущил. – Та нали затуй ти обяснявам, хем всичко, па и на фустата ми ненагледна – при тия си слова къмту Капелата се поизвърнал, - та да не се случи така, щото да заборавиш нящо.
- Та значи – продължил тарторът – ще чакате мрежата с бълхи да се напълни, хем всичката, ама съвсем всичката, догоре баш.
Дорде думал тия слова Исперях, които слова съвсем след малко щело да се окаже, щото съвсем секретни биле, от порядъка на най-дълбинна секреция при това, и Занесенов, и Капелата, че и Тъпов биля гледали го право в зъркелите с нящо поне смътно уподобяващо тъпо обожание.
- Сетне – продължил тарторът, - като изрека ей тия думи – при това снишил гласа си и пошъпнал им нящо, - бълхите по посока на всичката ми пасмина от мрежата ще отпущите, ама хем хептен всичките, хем наеднаж и по най-бързия възможен начин. Разумяхте ли?
- Ама това що? – захванал да мига на парцали жрецът.
- Само и единствено аз тука имам кратуна за размишлювание годна – отсекъл Исперях. – Вашият рол се заключава в това да правите туй, що ви река и то така, както ви го река!
- Слушаме, повелителю наш! – поклонили му се и тримата, като и сега Занесенов сторил го най-плитко, тъй като страхът от одевешното му изръсвание не бил още избледнял в жреческото му съзнание.
- Пък ти, фусто ненагледна, щом пуснете бълхите из мрежата, тутакси при мене да утърчиш – повелил Исперях, обръщайки се къмту вечната си любов от последните 4 дни, - щото жрица ще те сторя, хем върховна такваз.
- Ама то ний други жрици немаме – притеснено измънкал Тъпов, след което сетил се, че не требва да се обажда, ама късно било, щото Исперях пак понечил да извади саблята си, изглядвайки го кръвнишки, сякаш не първият му помощник, ами разправяч от най-долньо естество пред него бил. Сетне отказал се тарторът от обезглавяванието на подчинения си, изгледал строго един по един и тримцата и с една само дума натирил ги:
- Действувайте!
Щом подчинените му по важните си задачи разпръснали се, с поредъчна порция гнев Исперях къмту одевешното си видение завърнал се:
- Ще ми казва той със собствената си пасмина що да правя! – захванал да се пени, попипвайки саблята в сабленоската си. – И аз жъртви да му пренисам, хем коне цяли, ако и да са за нищо негодни биле! Нема да се разберем така – заканително юнашката си глава поклатил, - ама хем хич биля! Тийнангровото Тийнангру, Исперяховото Исперяху!
И успокоен от тия си едни слова, Исперях поел къмту буренясалото големо место, дето всичките му конисти с всичката си челяд барабар събрали се биле и чакали го с трепетно нетърпение.
* * *
Минути някакви си после тоз паметен монолог Исперяховий явил се последният на широкото буренясало место, дето сбрани биле всичките му конисти с всичката си челяд барабар и, както се полага на тарторската му позиция, баш в центъра на средата на всичкият тоя добитък людски намерил се. Между временно му било докладвано от оцелелите после туй докладвание осмина от деветмината му преброители, щото конистите му и всичката им рода с оплячкосаните разправячески фусти барабар възлизала точно на 19548 человека. Ама това, както се веке разбра, донесено му било само от осмина от преброителите му. Един заблудил се и докладвал му, щото собраните биле с един по-малко, в резултат от което, разбира се, бил удостоен с височайшата чест Исперях собственоръчно да го скъси с една глава, така че саблята на последния веке била порядъчно окървавена и – следователно – той бил готов да говори на пасмината си, хем слова от най-първостепенна една важност, както по-сетне оказало се.Не бивало обаче хем съвсем арно от землята да глаголствува Исперях. Затуй довели коня му, в чиито стремена като същи исполин възправил се той и, въдворевайки със строгия си поглед гробна една тишина сред стадото си, подхванал следующата съдбопроизводителна реч:
- Чуйте, вий, чеда Исперяхови! Чуйте що ще ви рече повелителят ваш, хем единствен такъв за всичките времена на времето! Чуйте и паметопроизводителствувайте всеко звукотрептение от следующото ми глаголствувание!
В туй време, докле тарторът им звукопроизводителствувал тия едни важни слова, стадото му го гледало с нящо като страхопочитателно обожание. Мнозина от тех даже с отворени усти биле, та навремени по некоя и друга бълха в устните им кухини пропълзевала. А Исперях продлъжавал глаголствуванието си, та хем хептен до една возвишена кулминация да го докара:
- Свидетели ли сте вий, чеда Исперяхови, щото аз, самият тоя Исперях, дето ви глаголствува сега и дето на славни походи за плячка толкоз много пъти ви е водил, никогаж не кланял съм се на други богове, освен на Тийнангро?! Еднаж биля да сте ме чули блага дума да кажа за некое друго божество, пък било то Зевезос, Езеров, Кера или – опазил ме Тийнангро – Хесус Христозов?! А, чеда мои, чули ли сте ме таквиз скверни слова да произнисам?!
- Не, повелителю наш! – занадпреварвали се да го уверяват подопечните му. – Никогаш, ама съвсем никогаш таквиз сквернословия от благословената ти устна кухина са не излязвали, ама хем хептен хич!
- А чули ли сте мен, повелителят ваш – продължил Исперях, като още повеке отпущил струновете на и без това извънредно мощното си гласище, - чули ли сте ме някогаж, па когато и да било това някогаж, да повелявам Тийнангру отде да изгрева, нагде да залезва и колко време на небето да стои?!
- Никогаж, повелителю наш незаменим и единствен! – зауверявали го подопечните му. – Ама хем хептен никогаж се не е случвало да чуваме от височайшата ти персона даже и най-бляд намек за каквато и да било намеса в делата Тийнангрови!
- А свидетели ли сте вий, чеда мои – веке съвсем гръмко зафатил да громоли Исперях, та чак воздухът затреперил, че и бълхите на почтително разстояние от притежателя на туй едно землетресително гласище оттеглили се, - а, свидетели ли сте вий, че цяли 17 коня Тийнангру съм проводил, хем изпосталели и нищо негодни таквиз?!
- О, да, повелителю наш! – немедлено откликнала тълпата. – Свидетели сме, то се знай!
- Значи согласни сте, щото в делата на Тийнангро никогаж не съм помишлювал биля да се мешам – въпросирал ги Исперях с най-строг един поглед - и щото, следователно, и той е съвсем нередно в моите да се бърка?!
- О, согласни сме, согласни сме, че как иначе! – като един зашумяла тълпата.
- Следователно – гръмотевично изтътнало гласището Исперяхово – имам право да основа вагабонтство, ако и да е съвсем ненужно туй нящо, нали?
- Имаш право, повелителю наш! – закимало множеството. – Кой друг да има право, ако не ти?!
- И имам правото да го нарека Балония, нали? – настоял Исперях.
Наместо отговор тълпата зашумела и постепенно из недрата й почнало да излязва изпървом тихо, а сетне все по-громко и по-громко:
- Ба-ло-ни-я! Ба-ло-ни-я! Ба-ло-ни-я!...
- Да, именно Балония! – прогърмело гласището Исперяхово. – В тоя един миг аз, Исперях, основавам вагабонтство на име Балония, та вече не безпризорни и никому ненужни крадци, разбойници и вагабонти да бъдем, а честно и законопроизводително да крадем, разбойничествуваме и вагабонтствуваме!
При тия си думи уловил Исперях посоката на ветъра и извърнал се право с лице къмту същия, тургайки поантът на величавото си глаголствуване.
- Да, аз, Исперях, основавам вагабонтство на име Балония и ако Тийнангро одобрева туй едно мое деяние, нека цело стадо бълхи сред нас да проводи!
И тозчас голем облак бълхи къмту стадото Исперяхово устремил се и зафатил да каца коя бълха къде свари по оролюдието – без да подбира конист, челяд, прислуга или фуста от разправячите оплячкосана.
А в същото време видел Исперях къмту него като съща една топка да се търкаля Капела Прохладничава и, като застанала последнята току до коня му, мощно провикнал се, та да надвика ентусиазираните си вагабонти:
- Та щом сме вагабонтство, не само жрец, а и жрица требва да имаме. Затуй провъзглашавам за върховна такваз вечната си любов от последните 4 деня, многообичаната от мен и многоуважаваната от вас височайша особа Капела Прохладничава!...
* * *
В същото туй време, па макар и 9257 години по-късно, двама цяли облицовани в ламарина человеци с жив интерес случващото се на туй едно буренясало поле наблюдавали. А правели го през голема тръба, която времескоп назовавали. Ама що са си глаголствували тия двамина ламариновани человеци, ще ви разкажа следующият път.