Най-голямото зло е необходимо за най-голямото добро || георги косев

 

Мегаполиси: Това е един разговор на Иван Бозуков с философа Георги Косев:

 

Ние, днешните хора, сме майстори да слагаме над същината на нещата думи, които много приличат на тази същина, но са толкова далеч от нея, колкото и ние от миналото...

Мегаполиси: Ето и целия разговор с Георги Косев:

Каква е твоята житейска максима?
Най-общо казано, житейската ми максима е колкото се може повече да познаваме себе си, за да разбираме и другите.

Може ли политиката да ни помогне да опознаем себе си и другите и ако да - как?
Зависи за политиката в кои географски ширини става въпрос. На определени места, които са известни на всички ни, все пак се спазват определени правила. И при нас - разбира се - се спазват правила, но те са правилата на изключването. Това са правила, които, първо, не са написани, и, второ, се променят във всеки момент, когато започне да се създава нещо.

Нашата политика се променя. Тя не търпи импулса на зачатието, не търпи импулса на създаването, творчеството да създаде нещо, да твори закони. В нашата политика има някаква постоянна готовност да унищожим, да обезличим всяко нещо, което тръгне да се създава/самосъздава.

Така или иначе обаче, дори и да отричаме политиката, с която не може да не се срещаме, ние сме длъжни да намираме пътища, допиране, колкото и това да е трудно.

Тук бих привел като пример известните думи на Шекспир, че нещата, като няма накъде повече да се влошават, започват да се оправят. Разбира се, не се уточнява колко време изтича, колко дълго трае този процес на измъчените умове да разберат, че така повече не може.

Дали обаче, питам се, умовете ни са насочени към този въпрос, по който безспорно се мисли в някаква насока, но не и от тези, които са на власт в момента - имам предвид през последните 50-60 години.

През последните 15 години се намираме в нещо, което много политолози и социолози определят като преход. Според теб това преход ли е наистина, ако да - преход от какво към какво, или, по-скоро, този процес е вписан в един много по-широк контекст и има много по-дълга история? Закакво всъщност става въпрос: за преход или за нещо друго? За какво точно?
В мой стил е да не конкретизирам нещата, да говоря само в общ контекст. Ако сме в преход от нещо към нещо - било на обществото, било на индивидуалния човек, - това винаги е свързано с изключителни мъчения, с изключителни трудности, които впоследствие носят - или поне се очаква да носят - житейски наслади, онзи вик на победата някъде вътре в нас, че все пак успяхме. Едва ли обаче в нас се забелязва такъв стремеж да преминем от нещо към нещо.

Малцината в едно общество - интелектуалците - знаят как да разберат миналото, знаят как да определят и онова, към което отиваме. Много трудно обаче можем да говорим за това, че обществото преминава през нещо към друго. Именно тук е и ролята на образованието, която във времето преди 1989 беше самоизолирана, не беше се втъкала в жизнения път на хората.

Жалкото е, че ние, българите, сме свикнали да се изсмиваме над собствените си недоглеждания.

Така или иначе обаче преходът е повече обмяна на термини, отколкото наистина житейски преход от нещо към нещо.

Нека да не оценяваме миналото като отрицателно, въпреки че това за мен беше време, с което спокойно можем да покажем на децата си как не трябва да се живее в една обществено-политическа система. Но такова е било и ние не можем да го изменим. Важното е да можем да го оценим. Погледът към самите нас, към нашето минало, се е замъглил и ние говорим неща, които не са били точно така, а дори напълно обратно.

Така много трудно се прави преход. Когато не знаеш къде се намираш и накъде отиваш, дори и да се трудиш, това е като в гора, изпълнена с мъгла, винаги се връщаш на едно и също място - нещо, което, за жалост, много ми напомня на нашето общество като цяло. Разбира се, не говорим за индивида...

А към какво се връщаме, към т.нар. тоталитарни стереотипи или към нещо от времето преди тоталитаризма или авторитаризма?
На мен ми е малко трудно да говоря за времето преди тоталитаризма, както и на всеки мой съвременник, който при това би изпитал огромна трудност в стремежа си да бъде ясен, защото това все пак не е било нашето време.

Така или иначе обаче миналото ни навява същите онези добре познати неща, характерни за балканската действителност, и ние, като живеещи в сърцето на Балканите, като типични представители на този регион, не можем да не се съобразяваме с тях.

Можем да кажем, че в онова далечно минало - във времето преди тоталитаризма - ясно и регламентирано някои неща са били спазвани. Въпреки жертвите, до които се е стигало, все пак е имало поне няколко ясни правила. За мое съжаление днес, в нашето време, аз не виждам ясни правила. Ние тук сега в момента можем да преминем от нещо към нещо - но само един отделен човек да постигне някаква отделна малка житейска победа, при това случайно, без някакви правила.

Ако мога само леко да се отклоня. Наскоро в автобуса студентка по право чете за изпит от тетрадка по какви параграфи може да се уволни работник. Тя прелисти около 20 страници и аз, понеже бях на задната седалка, също се зачетох и открих неща, за които ми е дълбоко известно, че нищо не значат. От цялото написано излиза, че може да се назначава и може да се уволнява според благоволението на робовладелеца - нещо, което познаваме поне от преди 2500-2600 години! Но все пак тогава робството е било нещо ясно и законно, и се е знаело, че се нарича точно с тази дума - подчинен, на латински servom и т.н. Тук обаче, в нашата съвременност, робството се отрича на думи, а сами се подчиняваме мислено.

А имали нещо според теб, което все пак отличава политиката и обществото от преди 2500 години от сегашната политика и сегашното общество в един по-основен смисъл?
Не че не са ставали грешки, не че не са ставали големи изстъпления в миналото и във всички времена, както стават и сега. Бих искал да живея в онова минало, разбира се във вида, в който то е стигнало до нас, доколкото можем да си направим някаква относителна преценка за него - все пак има разкъсани водачи, които са сбъркали пътя, все пак има екзекутирани, отрязани носове, уши... - изобщо маниери, характерни за наказанията на миналото.

Аз в нашето време не виждам наказуемост, а няма ли наказуемост, няма и отговорност. Винаги има едно някъде, независимо от времето, така са правели малко преди да дойда аз, така е и сега - те (другите) винаги ще ме прикрият, винаги ще попаднем в един облак от нежни думи, че човешкото общество може да сбърка, че едно е мислено, друго е правено. Все пак ние сме майстори да слагаме над същината на нещата думи, които много приличат на тази същина, но са толкова далеч от нея, колкото и ние от миналото.

Според теб обществото и политиката днес причиняват ли дискомфорт на философа?
Бих отговорил твърдо, че във всички времена философът се е чувствал дискомфортно, освен някои философи в края на живота си. Всеки един трактат е създаден с кръв и сълзи. Всеки един наистина философски живот е неимоверно привлекателен именно с преминаването през много трудности. Примерите са много - за продажбата на Платон в робство, за живота на Сократ...

И все пак има ли нещо специфично присъщо на днешното общество, което отблъсква философа от политиката повече - или по различен начин - от преди?
Разбира се, във всяко време този дискомфорт (дискомфортът на философа) се изживява по различен начин. В различието на нашето собствено време, искаме или не, сме длъжни да вмъкнем и бързото развитие на техниката, и мястото ни в Европа, където отдавна съществува един закон - никой да не е гладен. В тези наистина минимум осигурителни грижи, които се полагат на Запад, нито един човек не може да остане при безсмисленото съществуване да мисли за хляба за утре.

В нашето общество обаче, включително и в това на философа - най-вече в това на философа, - тези проблеми стоят; как да изкараш хляба и да не ти го открадне някой точно днес, когато ще го поднасяш на семейството си. Това са въпроси на безсмислието. В XX век - и особено в XXI век - това е наистина безсмислие! Това е остър дискомфорт - лишаването на философа от глас. Защото всеки един човек, пред който този проблем не стои, може да прочете нещо, може да се срещне и разговаря с някого.

Зная, че в официалния жаргонен език - всеки го знае в нашата държава - има често повтарящи се думички: Стига ми философства! - т.е. онзи вик: Хайде да не мислим много!, че дилемата е проста, трябва да видим какво ще издействаме - на всяка цена, по всякаква причина!

Това е ситуация, в която попадаме всички ние! На всеки е ясно, че този проблем - не за смисленото битие, а за чисто дивашкото битие, което е съпътствало живота на нашите предшественици на Земята от преди 2500 години - продължава да стои и днес. По някакъв странен начин - нещо, на което не можем да дадем смислено обяснение, но то ще остане само за нас - той никога не е имал, няма, няма и да има връзка с политиката, няма да има кой да го вземе, няма да има кой да го поразмисли, за да видим какво може да се направи, а винаги може да се направи нещо.

Животът ни доста прилича на този на дивака и варварина преди хилядолетия, който се е борил за насъщния точно по същия начин, както и ние, и ако не се определяме като диваци, то поне част от варварщината при всички положения съпътства нашето цялостно битие.

Така че философът не може да излезе, един философ винаги стои над проблемите на обществото, но само мислено, той само може да ги разработва, може да ги изживява по различен начин, но знаем, че всяко едно житейско решение излиза само от живота, а не от дългата дистанция на политическата прекъснатост от живота, каквато цари в нашата политика.

Защо е така, това е вече политически проблем, който трябва да се обсъжда в друг разговор.

Може ли тази прекъснатост да се интерпретира като част от проблема за обществото като игра и може ли обществото да бъде повече от игра?
Напълно споделям, че тя (политическата прекъснатост) е част от някаква игра, че е игра на политиците с тези, които ги правят политици и обратно.

Ще дам един пример:
Знам място в България, където наистина се проведе толерантна предизборна кампания, но тези, които участваха в нея, получиха най-малко гласове. Случва се така, защото хората не са готови да излязат от оная игра на надлъгването. Не сме всички шопи във България, за да искаме да се надлъжем, но някакси това е втъкано в играта между избрани политици и избиратели.

Разбира се, че обществото може да бъде повече от игра!

По какъв начин?
Разбира се, че може - или поне на мен така ми се иска.

Именно тук се получава дискомфортът на философа в това общество, защото той дори не си задава въпроса дали това (обществото да бъде повече от игра) може и понеже много му се иска, винаги отговаря, че може.

Какво означава един отговор не може? Това означава наистина да се хвърлим и с две ръце да прегърнем нищото, от което някога сме произлезли, разбира се - а може би и това да е вариант.

Аз винаги разсъждавам по следния начин:
Колкото и добре да нареждам палитрата, колкото и добре да подреждам картината на света, моята съвест може да сбърка, може да има и други начини, може наистина това да е пътят към нищото.

Но това не е моят път. Моят път е стремежът към създаване, стремежът към разбиране. Знам, че то - разбирането - винаги е малко във времето, появява се като просветване на битието, но за съжаление в нашето общество засега не се наблюдава. Нямаме такъв момент - поне във времето, в което живея. Надявам се и съм убеден, че въпросите се задават за нашето време - не мога да отговарям за минали времена.

Но това е и хубавото; диалектическата страна на въпроса е, че това е и хубавото. Може би да се случи?

Наистина с едно леко приятно удоволствие виждам, че напоследък се задават наистина повече въпроси именно към тази същина на проблема - да излезем малко от играта; някак си да видим, че повече така някои неща не стават.

Знаем много добре, че когато човек се убеди, че повече така не става, той е като детето - огънят пари и не се пипа. Смятам, че доста изгаряния сме получили, доста викове са угасвали напразно, за да не викаме там, където не трябва, а да си задаваме въпросите точно, конкретно - може би повече с действия, на място.

Виждам, че има много хора, които не обръщат внимание на политическите словоизлияния, свързващи нищото с нищо, не говорят безотговорни думи, търси се някакъв друг вариант - или може би само на мен така ми се струва? - Все пак аз съм философ. Бих искал да чувам такива гласове и може би ушите ми вече от прекалено търсене сами си ги чуват. Но съм убеден, че времената никога не са едни и същи.

Пак ще се върна на думите на Шекспир:
Много се влошиха нещата, много се обезсмислиха, за да тръгнат вече да търсят смисъл.

Дали според теб все по-задълбочаващата се криза на партиите напоследък е вариант за излизане от омагьосания кръг на политическата игра или е просто нов щрих в нея и в играта на общество по партийно-политически начин?
Бих отговорил недвусмислено - и двете. Много пъти сме били на прага да излезем и всичко се размива, всичко накрая се превръща в една игра, от която няма печеливши и в която има само икономически интереси, но хора, стъпили здраво в живота, не наблюдаваме. В България всяко нещо е толкова временно, че дори като че ли не е съществувало. Говоря за нещо смислено, за нещо добро.

Другият вариант означава, че наистина трябва да настъпи политическа криза, това е една необходимост, един необходим етап.

Какво е твоето оптимистично послание за бъдещето?
В контекста на това, което говорихме досега, аз пак ще кажа: началото винаги е в осъзнаване на грешката. Това, около което се въртеше нашият разговор, е, че говорим, за да не казваме нищо, опитваме се да безделничим и не разбираме каква лоша шега ни играе това - шега, обаче не като игра, а като самата същина.

Тук ще си послужа с едно прекрасно словоизлияние на Достоевски: Да възлюбим живота повече от смисъла на живота. Защото, както казва Гьоте, какъвто и да е животът, той винаги е красив. Разбира се, трябва да имаме око, трябва да имаме вътрешно око, за да видим красотата в самия живот, в изживяването.

Много добре знаем, че в България с книги, с наука, по-голямата част от хората не се занимават, а трудът на тези, които го правят, е неоценен, но все пак ще кажа:
нито Сократ,
нито Платон,
нито Кант или Хегел,
дори не и словоохотливият Ницше,
макар да са говорили за някакви вечно стандартни положения, все пак за нашето време нищичко не са казали, защото това трябва да го направим ние, ние трябва да го кажем, пък каквото стане. Да си зададем въпроса защо?, а може и да не го задаваме, просто да вървим напред самите ние, а не да следваме нещо, защото животът на един човек е уникалност, той никога няма да бъде повторен, никога няма дори един-единствен човек да повтори живота на друг в най-малките подробности - това е невъзможно.

Така е и с обществото - то винаги е в някакво време. В нашето време ние трябва да кажем нещо, ние трябва да направим нещо - каквото и да е то. Нека да не му даваме смисъл на добро или зло, а то да бъде наше време, защото то сега не е наше, някак си животът не е наш. Дори се опитваме да слагаме щампи и рамки на нашите деца или на тези, на които преподаваме, и мисля, че вече е време някой да каже: Стига толкова!. Аз съм убеден, че някой като каже Стига, така повече не може!, ще има много други, които ще го последват.

Можеш ли да направиш аналогия между политиката и футбола?
Ясно е защо ми задаваш този въпрос - тъй като една част от живота ми е преминала в спорта.

Спортът винаги е съпътствал живота. По обясними причини футболът е с най-много организация и дезорганизация, с най-много зрители и участници в самата игра.

Но ако направим една аналогия (с политиката), върховете във футбола са постигнали онези нации или отделни клубове, които са създали нещо - така както напр. Аякс на времето въведе тоталния футбол и това му донесе успех. Други също въведоха традиции и се стараеха да ги спазват, в резултат на което също постигнаха успехи, така че много ясно се виждат тези, които нищо не създават, а само копират - това са временни, съвсем незначителни успехи, на които се радваме почти като деца, като на детска игра.

В живота, дори в политиката, която не е точно самият живот, тя (играта) има друго предназначение, но може би то ще остане за един друг разговор.

В политиката нещата могат да бъдат скрити, могат да бъдат потулени, могат да бъдат недоизказани, могат да бъдат избегнати и всичко от този род. Във футбола това също може да бъде направено, но там се виждат нещата - стига да имаш око, онова вътрешно око, за което говорих. А това става, както винаги съм споменавал, в образованието и самообразованието - нещо, което ни липсва, нещо, което трябва да извървим по един друг начин, по нашия начин. Нашето собствено развитие ще бъде само наше и на никой друг! Това е животът, това е и бъдещето. Нещата се повтарят, има и нови неща. Това е радостта от победите след претърпяните загуби...

Има ли още нещо, което искаш да споделиш с читателите на Мегаполиси?
Да, само още едно изречение:
Според мен най-голямото зло е необходимо за най-голямото добро. Няма нищо страшно от това, че сме изпитали злини, стига някой да каже Някои неща не могат повече!. а кои са те, пак ние трябва да ги кажем! Това е работа на нашето общество и е радостно, че тя предстои.

Георги Косев е роден в Тутракан през 1960. Завършил е философия в СУ Св. Климент Охридски.
Макар да не е аполитичен, той е убеден, че всяко едно житейско решение излиза само от живота, а не от дългата дистанция на политическата прекъснатост...