index

ЕС или Одата на безпомощността?! || иван бозуков

ЕС се разпада и в това няма нищо апокалиптично. Гражданите на Европа обаче не са подготвени за такава възможност и - дори хипотетично - не смеят да се запитат: Накъде след ЕС?

Мегаполиси: Това е една несвоевременна хипотеза на философа Иван Бозуков за бъдещето на Обединена Европа:

ЕС се разпада и в това няма нищо апокалиптично.
Защо поне да не допуснем - пита се авторът, - че днес ЕС не просто е в период на формална/институционална криза, а се намира в процес на бавен, но сигурен разпад и - чисто хипотетично - с цялата сериозност, на която сме способни, да не си зададем въпроса:
Накъде след ЕС?...

Мегаполиси: А сега, целия текст на д-р Иван Бозуков:

ЕС се разпада и в това няма нищо апокалиптично. Това, най-общо казано, е хипотезата, която искам да развия тук.

Живеем в странно време - в исторически вакуум, когато старото се е изчерпало, но никой не предлага идеи за новото, което трябва да го замени! Нещо повече: мнозина от нас си мислят, че новото
(ООН,
НАТО,
и, разбира се, ЕС)
вече се е наложило, макар да си даваме ясна сметка, че всички тези организации и коалиции са част от старото, чиито зверства (тоталитаритарните и авторитарни режими?) днес натрапчиво заклеймяваме. Малцина обаче биха признали (макар може би да допускат), че т.нар. евро-атлантическа административно-бюрократична система е изчерпала потенциала си още с края на Студената война. Просто това е логиката на съвременния ни политически процес - впрочем част от същата тази логика, по силата на която авторитарният социализъм в страните от ЦИЕ (Централна и Източна Европа) и голяма част от света вече (поне засега) е само история.

И наистина: дори днес, цели 16 години след 1989, у нас има партии, чиито лидери продължават несигурно да балансират върху лаврите на някаква имагинерна заплашеност на т.нар. евроатлантическа интеграция от рецидивите на старото. Ударната мощ на тези илюзии обаче вече се е изчерпала, а нови идеи върху сдрачаващия се небосклон на посттоталитарните утопии така и не се появяват!

Политическата безидейност обаче далеч не е най-голямото зло на нашето време; по-страшното е, че тя, образно казано, е изпреварила времето си - проявява се в момент, когато единственото, с което разполагаме, са по-безобидните (в сравнение с държавния авторитаризъм) останки от едно недоизживяно, но все по-неудържимо минало, все още кретащо на автопилот, пък било то и под флага на
демокрацията,
свободата
и солидарността!

Една подходяща метафора за сегашното състояние на нещата (и особено в Европа) е терминът исторически луфт; уморени от две световни войни и от безсмислията на авторитарни утопии, съзнателно - и дори с охота! - се оставяме да бъдем омагьосани от импотентната (защото е пасивна и безрезултатна) антиутопия на
граждански общества,
социални политики
и преекспонирана публичност,
преди отново да се втурнем напред - към някаква нова активистка утопия!...

Новият тласък на историческото развитие обаче лежи някъде във все още неразораното бъдеще, а тук мен ме интересуват настоящето и близкото и средносрочно предстояще, а те показват, че процесът, направил възможна 1989, не е завършил, и че втората му част неминуемо ще доведе до фактически (а може би и юридически?) разпад на остатъците от международната система, установена в годините след Втората световна война, част от която, разбира се, е и ЕС, или, ако предпочитате, ЕИО!

Огромният факт на нашето време - факт, за който може би се досещаме, но чиито мащабни последици едва ли смеем дори да прогнозираме - е тихата имплозия на това, което поне от два века насам все по-охотно наричаме европейска идентичност. Маастрихт постави началото на процес, който далеч не се изчерпва с евентуалното разпадане на административно-бюрократичния апарат ЕС, а засяга много по-дълбинни пластове в социално-политическото битие на модерния човек, свързани със самото оцеляване на това, което Попър нарича нови демокрации!

Да се върнем към гръмките френско и холандско не-та на т.нар. Евроконституция по-рано тази година, които в не малка степен допринесоха за предстоящото отлагане на приемането на България и Румъния в Съюза. Наскоро след този пореден - и най-силен засега - гърч в конструкцията на изтерзаното европейско общежитие министърът по европейските въпроси Меглена Кунева разкри, че в навечерието на съдбоносните референдуми противниците на Евроконституцията във Франция и Холандия издигали лозунга:

Изумителното в този пропаганден трик - тук не обсъждам дали съдържащата се в него информация е вярна или не - е поразителната му прилика с инфантилния призив на БКП от периода непосредствено след 10 ноември 1989:

По същия начин, както не можем да проумеем какво друго освен властта може да иска една опозиция, така не можем да се досетим и защо посланията на днешните водещи европейски политици, синтезирани в документа с гръмкото име Европейска конституция, трябва да минават за знание!

И наистина: Защо аз, средностатистическият гражданин, съвсем случайно роден, израснал и живеещ в географското място Европа, да съдя за политиците по планините от изписана хартия, бълвана от
партийни централи,
парламенти,
правителства
и международни организации?!

Защо непременно това, което ми се предлага от елитарни съ-общества, с чиито не дотам привлекателни маниери на действие съм що-годе запознат, трябва да заслужава вниманието ми? Та нали ако те - представителите на тези
съ-общества,
клики
или елити -
се ползват с много ниско или никакво доверие от моя страна, техните документи - били те
партийни,
държавни
или международни -
не биха могли да бъдат нещо различно за мен от продължение на същата тази политика, която те провеждат и от която не съм доволен?! Защо да подкрепям теоретичния фундамент на практики, за които дълбоко вярвам, че са
неуместни,
неефективни
или погрешни?!...

Над бъдещето на ЕС със страшна сила тегне проклятието на отдавна отминалата Втора световна война. Именно този призрак, който Ницше, убеден съм, би нарекъл потракващ с челюстите си скелет, е и най-силното оръжие в ръцете на евроинтеграторите. Зад всяко тяхно послание прозира внушението:

Въпросните евроинтегратори обаче изобщо не съзнават, че днес ЕС вече е изпълнил - при това успешно! - миротворческата си мисия, която те - било от неразбиране, било по конюнктурни съображения - погрешно отнасят към бъдещето!

1989 бе начална точка не на обединението, а тъкмо обратното - на разединението, на същинското разполовяване на Европа и именно в това ще се изразява непреходната й ценност, ако изобщо някой ден се окаже, че нежните революции от края на XX век в страните от ЦИЕ изобщо имат някаква историческа стойност!

Доловил общата посока на тогавашното историческо движение, Хосе Ортега-И-Гасет още в началото на миналия век смело прогнозира, че на Европа й е съдено да се обедини. В контекста на времето си - но само в контекста на времето си! - той е бил не само прав, но и изключително прозорлив.

Някъде в годините между двете световни войни - именно във времето, когато светът се готви за най-разрушителната война в досегашната история на човечеството - сред властовите елити в Европа започва да се надига нещо, което можем да определим като паневропейски политически канибализъм, достигнал своята кулминация при борбата за разделяне на континента на зони на влияние между победители и победени в края на Втората световна война.

Именно в резултат от това разделяне в периода на Студената война в Европа се установява нещо като относително двусветие, като двете части на континента се оглеждат една в друга като в изкривени политико-икономически огледала, каквито са НАТО и ЕИО - на Запад - и Варшавския договор и СИВ - на Изток.

В контекста на това относително двусветие доктрината Шуман е ни повече, ни по-малко колоритен израз на и без това протичащия процес на икономическа консолидация на едната от двете половини - икономически по-ефективната, - която тогава (все още) е била такава чисто и просто защото е разширявала зоната на свободния пазар за сметка на ограничаването на средствата за социални разходи.

На Изток (от Западен Берлин, разбира се) също е протичал процес на икономическа консолидация, само че в радикално преобърнат - и затова далеч не толкова ефективен - вариант - системата е била използвана преди всичко, за да генерира средства за социални разходи, а свободен пазар, както всички знаем, просто не е имало!

Функциониращи относително независимо, и двете противопоставени една на друга политико-икономически системи по парадоксален начин са били пацифистки ориентирани, най-вече защото управляващите в тях политически и бизнес-елити са били заинтересовани да съхранят доминиращата си позиция в рамките на съответния тип общество, удовлетворявайки, доколкото е било по силите им, растящите икономически потребности на населенията.

Може би последният акт на автентична европейска солидарност е синдромът 1968 - годината и на парижките вълнения, и на Пражката пролет, - затихнал някъде около коронясването на Папа Йоан Павел II и появата на полския провсъюз Солидарност (удивително съвпадение във времето на две относително независими събития, нали?!), чрез който се извършва първият пробив в уж недосегаемата желязна завеса, твърде скоро довел и до синхронизирания отказ от държавен социализъм на политико-икономическите елити в повечето от страните от ЦИЕ през есента на 1989 - именно поредицата от събития, поставила началото на европейското разединение, което напоследък - кой-знае защо - все по-често наричаме обединение!...

През 70-те и особено през 80-те години на миналия вег в съзнанието на гражданите на страните от Източна и Югоизточна Европа - с изключение донякъде може би на тези на бивша Югославия - постепенно започва да си пробива път чувството за малоценност спрямо богатия Запад. Именно това е ирационалната нагласа, издигнала в ранг на уважавана теория нелепата идеологема за т.нар. догонващо развитие. По-важното обаче е, че това е и предубеждението, нанесло първия, но, както изглежда, решителен удар по крехката конструкция на пребиваващата в относително двусветие полуобединена Европа.

Може би все още има и такива, които и днес - цели 16 години след 1989 - продължават да живеят с романтичната илюзия, че случилото се тогава е автентичен бунт на либералността срещу авторитарното мислене! Ако е така, съжалявам, но ще трябва жестоко да ги разочаровам! Това прогресистко схващане е толкова погрешно, колкото и опитите на отчаян кормчия да изведе разбития си от бурята кораб на сушата, отправяйки го с пълна пара към открито море!

1989 бе синхронизирано отхвърляне на държавния социализъм в страните от ЦИЕ от елитите, а не от населенията, чиято енергия за промяна бе до голяма степен изфабрикувана и употребена за целите и амбициите на една власт, отчаяно нуждаеща се от незабавно преструктуриране и прелегитимиране, за да продължи да функционира! Всичко, на което ставаме свидетели след това, е не замяна, а пре-кро-я-ва-не на авторитарната държава в демократична - т.е. чисто и просто ремонтиране на стария компютър, а не смяната му с нов, по-добър!

Разединението на Европа, започнало с разпадането на социалистическия блок, се изразява именно в нашето собствено - на източноевропейците - самоизлъгване, че осъществяваме автентична промяна, докато това, което всъщност правим, е просто преструктуриране на системата по чужди (западни?) образци, които поради факта, че не са исторически преживяни от самите нас, никога няма да станат наши!

Да, днес Европа формално се обединява в ЕС, но процесът е много повече институционално обременен, отколкото житейски осъзнат, и именно това го обрича на неуспех. На повърхността изглежда, че през периода на Студената война континентът е бил разделен на две затворени половини, които сега се сливат в едно непротиворечиво цяло под акомпанимента на Одата на радостта. Но онези, които твърдят това, забравят, че битката за Европа все пак се е състояла и - което е далеч по-важно, - че в нея има победител - а именно същият този ЕС, чиято агонизираща експанзия наблюдаваме днес!

Изненадващото е, че тъканта на европейската идентичност - доколкото изобщо можем да говорим за такава - е фатално разкъсана не от
идеологически,
междуетнически
или - още по-малко - междуцивилизационни противоречия,
а от предпоставеното
психологическо,
икономическо
и - най-вече - битово неравенство
на световете от двете страни на вече отдавна не съществуващата берлинска стена.

Неравенството - било то между
отделни хора,
социални групи
или цели общества -
винаги е било, е и ще си остане най-фаталната граница в човешката история, най-непоправимото зло, затаено във всяко добро намерение!

Неравенството е отношение
между субект и обект,
между лекар и болен,
между професионалист и лаик,
между победител и победен...
и - най-сетне - между овластен и подчинен.
Ролята, която ЕС изпълнява днес по отношение на присъединяващите се страни, е тази на
субекта,
лекаря,
професионалиста,
победителя
и - следователно - овластения,
а отредената на присъединяващите се страни е тази на
обекта,
болника,
лаика,
победения
и - следователно - подчинения!

Юридическият факт на разширяването на ЕС съвсем не оправя нещата, а тъкмо напротив - влошава ги - и то до степен, в която дългосрочното оцеляване на Съюза става не-въз-мож-но!

Да, в случая говорим за процес на включване - и то реално, същинско включване - в една-единна европейска институционална система с общи формални правила за социално значимо поведение и - погледнато от тази перспектива, но само от нея! - това означава изчезване на юридическите неравенства между старите и новите страни-членки на ЕС. Проблемът за европейското обединение/разединение обаче далеч не е само или дори предимно юридически, а най-вече и преди всичко мултикултурален - въпрос на фундаментални исторически различия, а не на формални уеднаквявания на правила и институционални уредби!

Дори в рамките на първоначалния вариант на ЕС от край време тлеят
етнически,
етнорелигиозни
и дори системни конфликти
(ИРА,
баските сепаратисти,
подмолният политически клирикализъм,
следващите една след друга вълни на ксенофобия и ултралеви протести,
скорошните събития във Франция, предизвикали имигрантски вълнения и в други страни от Западна Европа...).

Процесът на разширяване не само активизира тази тлееща конфликтност в рамките на стария формат на Съюза, но и, разбира се, добавя към нея и тази, специфично присъща на присъединяващите се страни. Това обаче не е същата, добре познатата на гражданите и политико-икономическите елити на старите страни-членки на ЕС конфликтност, а една съвсем нова - и затова неочаквана за тях - форма на съпротива срещу културното обединяване на европа - свръхочакването за политическо чудо, което ще предизвика небивал икономически растеж в полу-пазарните, полу-социални икономики на страните от ЦИЕ!

Между временно от пазарно ориентираните общества на европейския Запад - такива, каквито те са били през 60-те и 70-те години на XX век - е останало твърде малко. Днес те са много по-социално ориентирани от тогава, за което, между другото, можем да съдим и по все по-честата доминация на левите партии в политическия живот на западноевропейските страни от 80-те години насам. По-важното е, че спечеленото в периода на първоначалното формиране и стабилизиране на ЕИО днес все по-охотно се харчи за
социални политики,
граждански инициативи
и политико-икономически форуми с твърде съмнителни резултати,
а напоследък - разбира се - и за съживяването на банкрутиралите икономики на присъединяващите се държави!

На фона на този подмолен социализъм не само евентуалният бърз икономически растеж на новоприсъединените страни, но и бъдещата икономическа стабилност в рамките на целия Съюз, която се предполага, че би трябвало да го предизвика, изглеждат все по-илюзорни!

Процесът на разширяване на ЕС прилича на инжектиране на високо рисков извънсистемен фактор без лечебни свойства в един разяждан от тумори и - в резултат на това крайно изтощен - организъм. По всички правила на биологията и медицината, а вероятно и на социологията, икономиката и политиката това би трябвало - по-рано или по-късно, в зависимост от издръжливостта на организма - да предизвика смърт.

Именно това - едно бавно и мъчително умиране - е, което се случва днес с общия европейски организъм, наречен ЕС. Кога ще настъпи смъртта ли? Едва ли някой би могъл да каже с голяма точност - може би след 10, 20 или повече, а може би и много по-малко години!

Същинският проблем обаче не е в самото бъдещо разпадане на ЕС, а в неохотата ни изобщо да допуснем, че то може да се случи - и то в обозримо бъдеще!

Знаем, че и европейската идентичност, подобно на
етническите,
религиозните
и статусните идентичности в съвременния свят,
е в дълбока криза.
Знаем, че в сегашния си формат ЕС е
все по-сложно,
все по-тромаво
и - в резултат на това - все по-трудноуправляемо мегаобединение.
Знаем, че мнозинствата от населенията на все повече от старите страни-членки на ЕС все по-рядко и все по-неохотно склоняват да синхронизират действията си с паневропейските инициативи на собствените си правителства.
Знаем, че тези населения са все по-аполитични и като такива все по-трудно ще бутат напред боксуващата композиция на Обединена Европа...

След като знаем всичко това, защо поне да не допуснем, че днес ЕС не просто е в период на формална/институционална криза, а се намира в процес на бавен, но сигурен разпад и - чисто хипотетично - с цялата сериозност, на която сме способни, да не си зададем въпроса: