index

Мястото на ДСБ в българското политическо пространство
(Реалности и перспективи) || александър велков

Мегаполиси: Това е една аналитична прогноза на студента по журналистика Александър Велков за бъдещето на дясното политическо пространство у нас:

Пред ДСБ се откриват съвсем реални перспективи да стане първата политическа сила вдясно...

Демократи за силна България е един от най-изявените представители на десния начин на мислене в политическото ни пространство. В момента тя не разполага с властови механизми, но без съмнение е с претенции да участва в следващото управление на държавата. Какъв е потенциалът й за това е предмет на настоящата работа. Отговорът на този въпрос минава през аналитичен поглед върху историята и облика на тази партия, на участието й в политическия живот и на посланията, които отправя тя към своите избиратели.

След промените в България през 1989 настъпи период на мъчителен
социално-икономически,
политически
и духовен преход.
Оценките за това дали този преход е завършил са противоречиви.

В политическо отношение периодът се характеризира с опитите на новопоявилата се опозиция да тласне страната към ЕС и НАТО, да реформира и стабилизира икономиката, преодолявайки последиците отфалиралия социалистически модел. На тези опити активно се противопоставяха управлявалите доскоро комунисти. Десницата не се оказа достатъчно силна да го направи поради няколко причини, сред които и
връзката на много нейни представители с бившата Държавна сигурност,
неувереността на някои техни лидери,
липсата на единност и пр.

Най-сериозният външен фактор за неуспеха на десницата през първите години беше поведението на ДПС - партия, която изцяло разчиташе и продължава да разчита на турската етническа група у нас. Лидерът й Ахмет Доган много умело експлоатира ролята си на балансьор. На няколко пъти той смени политическите си партньори, извличайки срещу това и съответните дивиденти.

В началото на промените пред Българската социалистическа партия стоеше трудният въпрос:

И досега партията няма много ясен облик. Все пак ядрото от поддръжниците й са хора над 60-те, изпълнени с носталгични спомени за доброто старо минало.

БСП достигна своя връх и своето падение през периода 1995-1997. Това се оказа най-тежкият период за страната от началото на прехода. През зимата на 1996-1997 кризата достигна своя апогей.
Хлябът изчезна,
доларът скочи до космическата стойност от 3 000 лв,
а страната бе разтърсвана от стачки.

Кулминацията настъпи през януари-февруари 1997, когато хората излязоха на улицата. Властта бе парализирана и покойният вече министър-председател Николай Добрев извърши една от най-достойните политически постъпки, наблюдавани през последните 15 години, отстъпвайки властта.

Възползвайки се от ситуацията, десните партии оглавиха народното недоволство. Това им помогна да спечелят убедително мнозинство в Парламента на изборите през април 1997, както и за избора на Петър Стоянов за президент половин година по-рано.

Начело на десницата вече бе Иван Костов. Понатрупал политически опит, той оглави едно от най-успешните правителства след 1989, което се оказа и първото от началото на прехода, изкарало мандата си докрай. Правителството на Костов извърши едни от най-важните и непопулярни реформи -
приватизацията и структурната реформа,
здравната реформа,
постигането на финансова стабилизация (чрез налагане на системата на Валутния борд),
административната реформа и т.н.
То отстоява националните интереси в т.нар. газова война с Русия .

Правителството взема трудното решение да подкрепи коалицията, оглавявана от САЩ по време на Косовската криза. В края на 1999 в резултат от политиката на това правителство България получава покана за преговори за членство на страната в ЕС, а през 2000 са премахнати визите при пътувания на български граждани в страните от Съюза.

Най-сериозните критики към това правителство са свързани с корупцията сред управляващите и неуспеха на Здравната реформа.

По време на това управление започва и кризата в самата десница. Иван Костов, неслучайно получил прозвището Командира, парира успешно опитите за оспорване на властта му. В резултат на това от ОДС излизат политици като
Богомил Бонев,
Христо Бисеров,
Стефан Софиянски,
Евгени Бакърджиев и др.

На парламентарните избори през 2001 ОДС печели едва 18%. Това се дължи както на някои негативни последици от и оценки към предишните управляващи, така и на включването на бившия цар в политиката. Без особени усилия и с набързо сформирана партийна структура Симеон Сакскобургготски успява да вземе властта. Опровергавайки прогнозите, това правителство изкарва пълния си мандат и въпреки някои скандали, свързани с приватизацията, корупцията и предизборно харчене на пари, управлението му се характеризира с политическа стабилност, със запазване на жизнения стандарт, както и с минимален икономически напредък. Към недостатъците му могат да се добавят и недотам активната защита на българските интереси при преговорите с ЕС, както и нарастването на престъпността.

След загубените избори от 2001 Иван Костов поема политическата отговорност и напуска лидерския пост в СДС. От този момент той изчезва от политическата сцена за повече от 2 години. Какви са причините за това, можем само да гадаем. Сред тях вероятно са огорчението от загубата на изборите и на лидерския пост, Липсата на близки перспективи да управлява, било то партия или държава. Може би двегодишният период му е помогнал да събере необходимите сили да продължи напред. Факт е, че след неговото напускане СДС изпадна в сериозна криза, но факт е също и че самият Костов до голяма степен допринесе за нея. Отивайки си от СДС, бившият му лидер отведе със себе си и съпартийците и избирателите, които го подкрепяха.

На изборите през 2001 коалицията Обединени демократични сили печели 18.18%. На следващите избори ОДС, вече в малко по-различен формат, печели 7.7%, ДСБ - 6.5, а трипартийната коалиция Български народен съюз (която също по доста линии е свързана с ОДС) - 5.2%. Ако съпоставим резултата на обединената десница с този на трите откровено десни партии, ще получим много близки цифри. С други думи, оказва се, че и на двата последни вота десницата в различните си измерения има стабилната подкрепа на около 20% от избирателите.

Що се отнася до принадлежността на НДСВ към десния спектър, то тя е доста спорна. Основна причина за успеха на тази партия на първите избори за века беше влиянието на нереализиралия се цар Симеон Сакскобургготски, а на последните парламентарни - на умело дирижираната рекламна кампания, финансирана от бюджета. Все пак кризата вдясно също допринесе за успеха на жълтите. За тях гласуваха много от мобилните, колебаещи се избиратели.

Той все още си съществува, но трябва да не се вижда в социологическите анкети, за да не влияе на настъплението на НДСВ към "широките" избиратели.

По повод сътресенията вдясно в статията си Дясното мислене Ангел Грънчаров пише:

Кризата и разцеплението на СДС имат оздравяващ ефект и за това, че помогнаха дебатът за дясното да придобие екстремни измерения, а това няма как да не помогне да се откроят значимите признаци на дясното мислене и поведение.

По-нататък Грънчаров определя дясномислещия човек така:

десните не са "богатите" в един примитивен смисъл, а богатите в един по-висш, личностен смисъл, богатите като разбиране на живота, свободата и достойнството, тук е скрито именно онова личностно богатство, което е корена на всяко друго, това са хората, които разчитат на себе си и искат само да бъдат оставени, за да работят за успеха си. Свободата е най-голямото богатство, което е залог за всички други, богато и проспериращо ще стане обществото ни едва когато бъде овладяно от този дух и от тази самоотверженост на свободните, т.е. на хората с дясно мислене и ценности.

Това твърде красиво и абстрактно обяснение обаче не ни дава отговор кой точно е десният избирател. Всъщност това са хората, свързани физически и емоционално с промените от 10 ноември 1989. Тогава те са били на възраст между 25 и 45 години. В по-голямата си част това са средно и високоинтелигентни хора, които биха могли да се превърнат в ядрото на така възхваляваната в теорията прогресивна средна класа. Тяхна отличителна черта е, че се интересуват от политика, четат активно вестници, на времето са слушали тайно Бийтълс, BBC и Свободна европа.

Десният избирател твърде бързо се разочарова от промените, но това ни най-малко не го направи по-пасивен. С волска упоритост и вяра той продължи да подкрепя онези, които го поведоха в края на 80-те и техните наследници. Трагедията на тези хора е, че те все още живеят в онези първи ноемврийски дни. Те продължават да виждат бродещия призрак на комунизма и да страдат от комплекса на излъганите надежди. Именно на това разчита днес ДСБ.

Борбата между ДСБ и ОДС е борба за автентичното дясно. Костов печели с харизмата си и с ясните и категорични послания, които отправя. От друга страна от ДСБ лъха на диктаторство, дисциплина и йезуитство. Форматът на тази партия е чисто лидерски - без личността на костов тя би изгубила почва под краката си.

Не е точно така с ОДС. На тази коалиция й липсват както лидери, така и идеи. За сметка на това тя е отворена за партньорство вдясно и дори в центъра с НДСВ.

ДСБ упорито отказват да бъдат привлечени, въпреки опитите от най-високо ниво. Надеждата им е след време кризата да доведе до пълния разпад на ОДС и те да останат най-голямата дясна партия. Впрочем това не е съвсем невъзможно.

Любопитно е да се направи сравнение между Демократи за силна българия и партия Атака, най-малкото за да се отхвърлят каквито и да било прилики между тях, освен една - и двете партии дължат жизнеността си на своя лидер.

Но докато ДСБ проповядва принципите на дясното, Атака разчита на популистки обещания. Докато ядрото на ДСБ се състои от хора, свързани от години с десни формации - високоинтелигентни ерудирани личности, - Атака представлява смес от нереализирали се до момента политици и абсолютно неизвестни хора, най-вече от обкръжението на Волен Сидеров.

Разликата между двата документа е очебийна, най-вече във връзката на обещанията в съответните програми с реалността. Част от успеха на Атака се дължи именно на абстрактната програма на партията, или по-точно на липсата на конкретна програма. Изваждайки на преден план национализма и етническото напрежение, те успяха да привлекат много от безпартийните и от меките ядра на традиционните партии, най-вече от БСП.

Могат да се направят още доста паралели между ДСБ и Атака, но вероятно най-важният е този за тяхното политическо бъдеще.

Що се отнася до партията на сидеров, без съмнение тя ще загуби своята популярносттолкова бързо, колкото я и спечели. Малко вероятно е номерът да мине втори път, както стана примерно с Жорж Ганчев.

Що се отнася до бъдещето на ДСБ, то не е толкова лесно предвидимо. На пръв поглед партията няма потенциал да вземе властта - на последните избори получи около 6.5%, и то от твърдия си десен електорат. Все пак не трябва да забравяме, че тя може да извлече необходимите й позитиви от евентуалните сътресения сред днешните управляващи в случай на забавяне на влизането ни в ЕС. Не е изключено част от електората на вече залязващата НДСВ да се пренасочи към костовистите или ОДС, оставайки постоянен ресурс за подкрепа на последните, както и на ВМРО, ССД и земеделците на Мозер. Възможно е тези политически сили да се превърнат в гръбнак на бъдещо стабилно мнозинство в парламента.

Новите процеси на разцепление в СДС ни давад основание да се съмняваме в оцеляването на тази партия. Ако кризата в нея се задълбочи става твърде вероятно тя да изгуби доверието и на най-верните си избиратели.

Най-близкият политически субект, към който могат да се насочат те при подобно развитие, е именно партията на Иван Костов. Пред нея се откриват съвсем реални перспективи да стане първата политическа сила вдясно.

По пътя към постигането на тази цел костовистите ще продължат изолационната си стратегия спрямо останалите десни партии, ще залагат на твърдите позиции по основните външно и вътрешнополитически въпроси, както и на умерения национализъм.

Резултатите от досегашната дейност на партията са противоречиви. От една страна тя успя да привлече по-голямата част от десния електорат в София, но позициите й в страната все още са слаби. От това обаче не могат да се правят заключения за потенциала на ДСБ за следващите парламентарни избори, но ако те са извънредни, той ще се увеличи значително. Сериозен тест за партията ще бъде местният вод през 2007. Почти сигурно е, че в големите градове тя ще издигне самостоятелни кандидатури.

В прогнозите за бъдещето на ДСБ има много ако, но това е напълно нормално с оглед динамичното време, в което живеем. Днешната ни гледна точка обаче ни дава сериозни основания да предположим, че тази партия ще играе ключова роля в българския политически живот поне през следващите десет години, през част от които може и да е сред управляващите.

Александър Велков е роден в София през 1979. Бакалавър е по социология в СУ Св. Климент Охридски. В момента следва журналистика в същия университет. Той прогнозира, че ДСБ ще играе ключова роля в българския политически живот поне през следващите десет години...